-Едно, две, три!
Детският глас бавно пееше своята песен. В него нямаше емоция. Звучеше студено, жестоко.
-Мислите си ти остави.
Мъжът бавно се изправи от леглото и се приближи до огледалото. Погледна отражението си и рязко отвърна глава. Това, което виждаше там, го отвращаваше. Понякога му се искаше да вземе един от големите ножове, с които вършеше работата си, и просто да го плъзне по гърлото си. Толкова щеше да бъде достатъчно. Но той беше слаб. Прекалено слаб се чувстваше, за да извърши подобно нещо. Чувстваше се сякаш умира. Разбира се, беше напълно възможно да си въобразява. Не беше убеден, че дори знае какво е да умираш. Но ако знаеше и ако можеше да посочи подобно състояние, то това би било. От месеци се влачеше като парцал из дома си без да знае какво да прави.
-Мислите си ти остави – продължаваше да нарежда детският глас.
Имаше нужда от нещо ново, нещо свежо. Трябваше му една голяма усмивка; едно сърце, изпълнено с безкрайна радост и безгрижие. Време беше да нахрани своите вътрешни демони. Самата мисъл за подобно нещо го съживи леко. Усмихна се вътрешно без да издава чувствата си посредством жестовете на тялото си. Мразеше когато то правеше какво си иска без той да може да го контролира на максимум.
Обърна пак бавно глава към огледалото и се загледа в изпитото бледо лице, което го гледаше от другата страна.
-Времената толкова много се промениха – каза той на себе си. – Вече не е като едно време. Преди беше толкова лесно. Но ние отново ще тържестуваме. Ще намерим нещо ново, нещо свежо, нещо младо, нещо весело и безгрижно. Ще възвърнем силите си. О, да!
Този път позволи на устните му да се изкривят леко и за кратко в подобие на усмивка.
-Точно така, деца мой! – провикна се той. – Всичко ще бъде отново както преди. Никой и нищо няма да ни спре. Вървете! Намерете ми подходящ кандидат!