Вчера мисля, че приключих с повечето от по-известните икони на ужаса, за които успях да се сетя. Видя се, че всички те са до болка познати и едва ли са изненадали някой с присъствието си. Надявам се да не съм пропуснал някой, но се съмнявам така или иначе.
Днес обаче ще представя и пет имена, които не са успяли да постигнат този колосален успех, било то финансов, било култов, било и двете, който останалите имат. Изборът на тези обаче се оказа доста труден. Исках отново да са пет, защото предните две части се състояха от по пет имена. Поради тази причина съм включил и 1-2 по… нетипични свръхестествени създания, които обаче въпреки всичко попадат под нужните критерии, защото говорим за едно зло превъплъщение (мисля, че само Ghostface до момента не попадаше в тази категория, но той е изключение), независимо от формата му.

Това може би е най-известния персонаж от петимата днес. Кендиман е образ, отново роден от болното съзнание на Клайв Баркър и е базиран на негов кратък разказ, който можете да откриете в сборниците “Books of Blood” (разказът се казва “The Forbidden”). Даниел е бил сън на роб в тежките времена преди Войната между Севера и Юга в Щатите, но е направил грешката да се влюби в дъщерята на земевладелеца. Тайната им връзка завършва със забременява на момичето, което води до ужасни мъки за мъжа. Ръката му е била отрязана с тъпо острие, а тялото му намазано с мед. Пчелите са го нападнали и са му нанесли смъртоносни рани. Огледало успява да улови душата му с последния му дъх и така се ражда градската легенда за Кендиман. Ако кажете името му три пъти пред огледалото и загасите лампата, то той ще се яви пред Вас… и ще ви изкорми с куката, която замества отрязаната му ръка.
Дебютът си на голям екран този образ прави през 1992ра година. Успехът на филма е доста добър, а повечето ревюта сравнително положителни. Именно това поражда и цели две продължния, нито едно, от които обаче не може да се доближи на километри от своя първоизточник.
Но и за този персонаж е много важно да се обърне внимание на актьора, който го играе. В случая това е чернокожата икона на хорър киното Тони Тод. Злобната му физиономия и съскащия злобен глас го правят просто перфектния Кендиман. Веднъж щом видите потресаващото му изпълнение, което му носи 53то място в класацията за “100те най-велики хорър изпълнения” на Ретрокръш, няма да можете да си представите друг в тази роля. Самият образ пък печели седмо място в класациите на Bloody Disgusting и Уго за най-добър слашър злодей.
Заради доста по-слабото представяне на двете продължения обаче Кендиман потъва в забвение. Поне на този етап няма планове за възраждането му, но то никога не се знае. Сега е ерата на римейковете и рибутите. Може и него да го огрее.
А дотогава не преставайте да си повтаряте името Кендиман пред огледалото. Току виж се появил.

The Tall Man е персонаж и основен злодей от поредицата на Дон Коскарели (познат, може би, на феновете с микса си “Bubba Ho Tep” и епизод от “Masters of Horror”) “Phantasm”. Той е зъл, злобен и много уверен в себе си.
Джебадая е гробар в малко градче, но постепенно с напредването на времето и възрастта си, решава да разнообрази ежедневието си като… направи портал между световете. Резултатите са повече от катастрофални, защото той се завръща като The Tall Man и има една единствена цел – да превземе света… или поне по-голямата част от него.
Поредицата се състои от четири части до този момент. Красотата им е, че те са изцяло свързани по между си. Всяка следваща част завършва точно от където е започнала предната и продължава действието все едно гледате един много дълъг филм. Няма смисъл да се впускам в подробности. Ясно е, че ще се намерят група смелчаци, които ще се опитват по всякакъв начин да спрат набезите на злодея.
След посещението си до чуждите светове, Джебедая се завръща с множество свръхестествени умения. В самите филми никога не става напълно ясно какво точно той умее, но се вижда повече от ясно, че обикновените оръжия не могат да го наранят както вредят на нас, има огромна сила, владее телекинеза и, може би най-главното, умее да си създава немъртви слуги от труповете на своите “клиенти” или части от тях. Освен това той притежава и малки летящи сфери, които изглежда са мултифункционални, защото разполагат с пробиващи сфредели, лазери и прочие.
И макар първата част да поставя началото на поредицата през далечната 1979ма година, а последната е от 1998ма, един и същи актьор изпълнява ролята – Angus Scrimm, която се превръща и в негова запазена марка. Грозното лице на Ангъс е много специфично, а лицевите му изражения, които го съпътстват през всичките части, стават и синоними на “Високия мъж”.
Слухове за ново продължение се носят от години, но изглежда, че Коскарели не успява да си спечели спонсори за целта. Все още няма нищо потвърдено и не е ясно дали “Phantasm” ще се възроди някога от пепелта.

Нямаше как да пропусна и тази поредица, в която участва и един много голям мой любимец – Брус Кембъл. Ясно ми е, че персонажът на Мат Кордел няма кой знае какъв култов статус, но поне мен доста си ме стресна първия път като го гледах, но може би защото бях доста малък. А може и да е било заради адската мутра на Робърт З’дар, който може да уплаши и най-смелите с тази своя челюст.
За съжаление съм гледал само първата част и то преди много време, което води до почти всякаква липса на спомени относно сюжет и действие. Това, което помня и, което успях да намеря в мрежата, е, че Кордел е бил прецакан по някакъв начин от закона и търси отмъщение за всичко, което полицията, от която е бил част, му е сторила. Началото на трилогията е през 1988ма година и в първата част Кордел е представен като сериен убиец, пълен психопат, който убива хора по улиците на града. В последвалите продължения обаче той се превръща във все по-трудно за убиване и унищожаване зомби, което може да бъде върнато към живот и изкарано от гроба дори. В това отношение образът не се различава много от познатите такива на Джейсън Ворхийз или Майкъл Майърс примерно. Той е психопат с ясна цел да убива всичко, което се изпречи на пътя му или просто го дразни. Разбира се, тук имаме и по-задна скрита мисъл, а именно оневиняване за извършените престъпления. Но това е застъпено само в края на втората част.
Интересно в случая е, че отзивите за първата част не са кой знае колко силно, за разлика от продължението, което отнася повече похвали. Въпреки всичко трилогията на Уилям Лустиг не е нещо кой знае, но все пак режисьорът успява да създаде едно зловещо и злокобно безсмъртно създание, което да всява страх и погнуса в сърцето на по-слабите зрители.
Разбира се, за пореден път, това не би било образ, който да се запомни дълго, ако не беше изпълнението на американецът Робърт З’Дар, който може по принцип да се похвали с предимно роли на злодеи из треторазрядни екъшъни и ужаси. Но всъщност именно ролята на Мат Кордел му спечелва въпросната слава. Само погледнете лицето му и ще разберете за какво говоря. Малко актьори мога да се похвалят с такава… мутра.
Поне на този етап поредицата за полицая маниак е погребана и не се говори нищо (или поне аз не съм чувал) за продължение или рестартиране. Все пак нищо не се знае.

Сега ще си поговорим за антагониста на една изключително слаба поредица, но първата част, на която лично мен ме кефи. Продуцираната от Уес Крейвън и режисирана от Робърт Куртзман модерна приказка “Господарят на желанията” излиза през 1997ма година и бързо бива заклеймена от критиците като пълна боза.
Концепцията е много проста – който призове Джина, ще получи правото на три желание. Това, което не знае обаче е, че Джинът интерпретира тези желания както на него му харесва и понякога нещата могат да се окажат много по-различни от това, което сте си представяли. Също така има и уловка – щом приключите с трите си желания, той (Джинът) ще бъде свободен и ще може да отвори портите на своето измерение, от което, както вече се досещате, ще се изсипят всякакви невъобразими гадости. Основната фабула на всеки един филм от тетралогията е тази – някой намира камъка, призовава създанието и след това се опитва да оцелее от неговата злоба и неуморимо желание да се освободи.
За съжаление смея да заявя, че съм гледал и четирите части, но всичко останало след първата просто не струва (то не че и първата е кой знае какво, но има няколко наистина култови сцени). Последните две дори, които са снимани една след друга със седмица почивка по между им, променят актьора, който изпълнява ролята на Джина и всичко отива по дяволите. Не един път вече казах, че една роля, веднъж изградена от някой, роля, която изисква лицеви изражения и специфика на гласа, а не просто безцелно ходене наляво надясно с маска на лицето, трудно после може да се изиграе от нов актьор. Тук нещата не са по-различни. Андрю Дивоф, който персонифицира Джина в първите два филма, свършва една наистина прекрасна работа. Макар и физиономията му да е запомняща се, не тя откроява образа. Мазният му и леко съскащ (“Wishezzzzzz”) маниер на говорене е адски зловещ и в същото време влудяващ.
“Господарят на желанията” предполагам е от тези поредици, които няма да видят бял свят никога повече. Те са показали всичко, на което са способни и са дали на света каквото са могли (даже и малко от горе, за което никой не ги е молел). Все пак Джинът не е чак толкова запазена марка на Андрю Дивоф и съм убеден, че има и други актьори, които могат да се справят с ролята. Винаги може да се измисли още нещо, но определено трябва да го направи човек с много силно и леко болно въображение.

И да приключим за днес с още един не чак толкова известен персонаж. По принцип Леприконът е плод на ирландската митология и се счита за тип малка палава фея. Той прави обувки по цял ден и крие златните си монети в гърне в края на дъгата. Сценаристите на тази поредица обаче са по-променили леко образа на палавия Леприкон и са го превърнали в символ на злото, готов да убива всеки, който се опита да му открадне гърнето със злато. Началото е поставено през 1993та година от режисьора Марк Джоунс, което е и негов дебют. Това също е кино дебют и за популярната актриса Дженифър Анистън, която до този момент е участвала в телевизионни продукции и сигурно до ден днешен проклина агента си за този избор.
Поредицата има общо 5 продължения, като последните две са в “махалата” и са с рап ориентирана насоченост, с предимно чернокожи актьори. Нито едно не е особено стойностно, нито става особено за гледане.
Леприконът е зъл, подмолен и твърдо решен да намери всичкото си злато, което му е било откраднато. Всеки, който си мисли, че може да го спре, го очаква прекрасна изненада… кървава и последна.
Ролята се изпълнява от джужето Уорик Дейвис, което е познато от “Уилоу”, заедно с Вал Килмър, от “Междузвездни войни 6” и спиноффовете за иуокитата (не съм много сигурен дали така се чете Ewok, но ще трябва да го приемете :Д), “Пътеводител на галактическия стопаджия”, “Хари Потър” и други. Тук не мога да кажа, че той прави роля, която да го отличи с нещо кой знае колко забележително. Изпълнението му е силно, но поради множеството грим и костюма, вероятно всяко едно джудже би се справило със задачата. Все пак Дейвис се превъплъщава в ролята на Леприкона във всичките му версии до 2003та година.
За тази поредица също няма кой знае какви слухове за продължение, особено след последните две мега малоумни части. Което поне в този случаи е добра новина. Идеята и без това беше изчерпана още с четвъртата част, в която героят на Дейвис бива победен в космоса (тя се явява и последна от хронологична гледна точка).
И макар филмите да нямат кой знае какъв успех сред критиците, от финансова гледна точка първия филм е с доста силен финансов успех и успява да си върне бюджета близо 4 пъти, което не е хич зле. Именно това сигурно води и до последвалите продължения.

Това от мен за днес. Остана само една последна част, в която ще Ви представя и няколко от по-класическите икони като Дракула и чудовището на Франкенщайн.
Дано съм успял да поднеса нещо поне малко интересно :Д