Днес съм нещо философски настроен. Но не в положителния смисъл на думата. Не знам дали е от понеделник, не знам дали, защото не ми се работи и ми е скучно, не знам дали, защото просто ми е тегаво… Милион и две малки причини, всяка, от които сама по себе си от първостепенна важност и с пълна възможност да послужи като извинение. Важно е, че… Всъшност то дори не е важно :Д

Както казах, философски съм настроен. Има няколко теми, по които ми се философства днес. Но няма да занимавам никой с тях, най-вече себе си. За пример, много мразим опити да бъдем поучавани с изречения от типа:
“Ти знаеш ли колко е вредна колата? Какви лайна има в нея?”
То и кремвиршите са направени от отрови, ама са вкусни, нали? :Д Няма да живеем вечно. Всеки си мисли, че може да води здравословен и пълноценен начин на живот. Много хора си мисля, че като не пият кола, не ядат полуфабрикати и се ограничават от един тон неща, ще… хм… живеят по-дълго? (Дори не знам какво си мислят!) Истината е, че животът в големия крад може да бъде много неща, но не и здравословен, защото непрекъснато сте изложени на вредни газове, стрес и силен шум, гадна светлина и прочие. Колкото и здравословно да си живее човек, рано или късно ще умре :Д

Но аз се отплеснах. Не беше това основната тема на поста и философстването ми. Ето това е:
“Не е особно страшничко… Е, хорър е все пак.”
Винаги ми е било забавно как хората си мисля, че щом е ужас, значи автоматично трябва да е страшно. Може би някога, преди има-няма век, идеята на ужасите е била точно такава – да предизвика негативни емоции в човешкото съзнание, като използва за целта някои от най-първичните ни страхоте. Но и ужасът, както всичко останало, се развива. Той мутира, еволюира, променя се и се изменя. Дори можете да го погледнете по по-различен ъгъл – на него му се раждат деца. Всеки един различен поджанр, всяка една нова класификация, е дете на първоизточника. Няма да се опитвам сега да образовам неуките, нито ще правя историческа обиколка на ужас жанра през последните стотина години. Имам такова желание, но… не смятам, че съм достатъчно компетентен по въпроса, че да се опитвам да обобщавам толкова много, при положение, че съм видял толкова малко. Само искам да спомена, от уважение, че за първи хорър филм се счита краткият “The Haunted Castle” от 1896та година на французина Georges Méliès, който бая се е потрудил в тази насока. За съжаление не съм гледал нищо негово, а и едва ли някъде вече може да се намери.
Но да се върнем на темата. Защо страх? Човешкото съзнание, в по-голямата си степен, е много разнообразно и сложно. Ако за един паякът (или хлебарката, или змията, или… малкото котенце) е израз на неописуем и първичен ужас, то за друг е тема за неизчерпаемо вдъхновение и невъобразима радост. Разбира се, ужасите, в една огромна част, са плод на фантазия и много развито въобразние. Независимо дали говорим за вампири, зомбита, върколаци или други подобни чудовища, дали става дума за зла сила (дявол, демон, призрак) или древно проклятие, това са все неща, които не се случват реално в истинския свят (или поне нормалната човешка логика би ги отрекла). Именно затова е много относително от какво може да се уплаши човек и какво би му било забавно.
Има и филми, които се опитват да бъдат реалистични. Тук попадат всички такива за сериини убийци (без свръхестествения елемент, разбира се), странни индивиди, които дебнат жертвите си и си играят на котка и мишка с тях, побеснели животни, които нападат безразборно, канибали дори. Може би, в известна степен, да вървиш сам в тъмна и мрачна уличка, знаейки, че по петите ти те дебне неизвестен субект, който иска или да те ебе, или да те убие, или и двете. Това е първичен страх; страх от неизвестното, както е казал Лъвкрафт.
Съществуват и слашърите, които през последните години имат основна цел да забавляват, а не да плашат публиката.

(Кратка обяснителна бележка:
За незапознатите, слашърът е поджанр на ужасите, в който маниакален убиец (с или без свръхестествени способности, макар в повечето случай с умението да не… умира) преследва група хора, по възможност по-млади и по-оскъдно облечени, и ги отървава от мизерния им живот по грозен, груб и много болезнен начин. Любими инструменти са острите такива.)

Един много важен аспект на хорър жанра, поне за мен, това е предизвикването на отвръщание. Сигурен съм, че много от Вас са виждали снимки на умиращи/мъртви хора. Снимки от войни, безредици или каквито и да е други бойни ситуации. Най-фрапантни са фотографиите, в които човешкото тяло е подложено на най-разнообразни деформации и осакатявания, крайници липсват, кръв навсякъде. Не е ли това едно от многото лица на ужаса? В такива моменти, ама наистина честно, какво изпитвате – страх (от какво по-точно?) или погнуса, отвращение?
(Може и безразличие, но с него няма да докажа идеята си! :Д)
Филмите понякога търсят не по-различен ефект. Разбира се, методите не е задължително да бъдат същите, но идеята се запазва. Независмо дали говорим за сцени на изключително графично насилие (за пример сплатър филмите), за грозни сцени на некрофилия (Nekromantik) или перверзии, включващи разнообразни екскременти (Devil Woman Doctor), целта остава една и съща – от отвращение до погнуса. Това по никакъв начин не би трябвало да предизвика страх, поне не и по начин, по който си го представяме. Емоциите са много, но тук не говорим за пърични страхове, а за нещо по-различно.
С риск да се повторя, човешкото съзнание е различно при всеки. Вие може да намирате “Gremlins” за много страшен филм, докато аз да смятам “Екзорсистът” за наивна комедия. Всичко е мнгоооооо относително.

Та така… това исках да кажа, но се проточи доста постът. Докато го напиша, то взе, че ми мина, а и работа се появи. Стига толкова 🙂