Поради липса на работа в момента, успях да прочета тази книга за десет дни от офиса :Д Чак ме е срам от себе си, защото хич не е малка.
“Капан за сънища” разказва за четирима приятели, които ги държи много силно приятелство. Всеки един от тях е стаил мрак в себе си и не е особено щастлив от живота си. При провеждане на годишната им ловна екскурзия, те се озовават в центъра на извънземно нашествие, на побъркани военни и зловещи същества, които обсебват тялото и го изяждат по ужасен начин. Съдбите им, незименно свързани благодарение на умствено изостанал техен приятел от детството, сякаш са чакали този ден. Но не всички имат шанс да преминат благополучно до края.
“Капан за сънища” е от книгите на Кинг, която повтаря множество от идеите му, като дори не се опитва да се прикрива. Подобно на “То” имаме група деца, които ги свързва миналото, които са заедно в очакване (без да го подозират дори) на нещо велико, с което едва ли не ще спасят света. Мрачни и тъмни мисли се въртят из главите им, всеки със своите проблеми. Кинг дори има референция към въпросната книга, но ще Ви оставя сами да си я намерите. Продължавам да твърдя, че книгите на Краля на ужасите трябва да бъдат с едно сто-двеста страници по-кратко. В своите близо 700 странички Кинг се е разпрострял в описания на миналото, в огромни диалози, през които се обсъждат безсмислени неща или се повтарят отново и отново вече казани такива. Опитва се да бъде прекалено подробен в момент, в които трябва да бъде максимално кратък. Не ме разбирайте погрешно, Стивънчо има прекрасен стил на писане, увлекателен и ангажиращ достатъчно вниманието. Просто понякога сякаш се самозабравя и започва да описва скучни и/или не толкова интересни събития. За щастие в тази книга тези моменти са разхвърляни из по-голяма част от първите две третини, а не са ситуирани на едно единствено място. Именно затова няма опасност да се отегчите прекално много.
Книгата е достатъчно интересна, а персонажите тук са изградени добре и почти избягват типичните за този автор клишета. Също така много от заучените му стереотипи, които се забелязват в по-голяма част от творчеството му, тук липсват (което поне за мен си е много голям плюс). Има, разбира се, и няколко по-криви момента и героя, но на фона на общото, те могат и да бъдат пренебрегнати.
Лично аз препоръчвам след това да се запознаете и с екранизацията по романа, в които откачения генерал Курц се играе от Морган Фриймън, а Томас Джейн и Деймън Люис се превъплъщават в образите на Хенри и Джоунзи съответно.
Макар и доста да се повтаря, “Капан за сънища” не е чак толкова лоша книга. Малко сякаш не и достига, за да се превърне в нещо наистина прекрасно и невероятно.