След кратка почивка продължаваме с книгите. Следва “Момчетата на Ананси” от Нийл Геймън. Историята ни запознава с Чарли, или както е познат – Дебелият Чарли, нищо, че хич не е дебел. Той е един съвсем обикновен счетоводител, в една съвсем обикновена агенция, със зъл и строг работодател. Има си приятелка, за която е сгоден, но майка й нещо не го долюбва и си има много проблеми с нея. До тук нищо интересно – обикновен, случен човечец с обикновено, скучно ежедневие. Баща му обаче, от който той неистово се срамува, умира… И истината излиза наяве. Чарли е син на Бог и то не на кой да е бог, а на Ананси – пакостлив и мразен от всички свои “събратя”. Освен това научава, че си има и брат, който е наследил “уменията” в семейството и, ако Чарли иска да се срещне с него, само трябва да каже на някой паяк. В пиянски момент той го прави и… нещата поемат с главата на долу. Новопоявилият се брат го докарва пред уволнение в службата, арест, опитва се да открадне годеницата му, в която се влюбва и още куп неприятности, от които главният герой иска да се отърве.
Казано на кратко, това е историята на книгата. Признавам си, че в началото (разбирайте първите 60-80 страници) започва бавно и мудно. Ежедневието, както споменах, на Чарли е толкова скучно и безинтересно, че човек може да заспи в очакване на нещо да се случи, което може пък и да е била идеята на Геймън, знам ли. След това обаче нещата започват да се случват с такава скорост, че просто не можете да оставите книгата и си казвате “само още няколко страници, да стигна до края на главата…. а след това, отново”. Авторът определено знае как да привлече и да задържи интересът на читателя си. Книгата има предимно комичен отенък, защото все пак говорим за бог на пакости и бели, макар и доста мрачни на моменти. Въпреки всичко имаме и злодей, в който няма нищо комично, особено в начина му на мислене и действията му. От средата книгата смесва въпросното комично настроение с мрачна и злокобна атмосфера (сцените с птиците са си не по-малко злокобни от психопатския образ на шефа на Чарли), всичко поддържано в една перфектна хармония, чак да се неначуди човек.
Стилът на Геймън е наистина прекрасен и лесен за четене, думите се леят, буквите попиват в главата Ви, персонажите са запомнящи се. Определено книгата се оказа много по-добра от това, което очаквах, след като я започнах. Геймън вече успя да се издигне в топ 10 с любимите ми автори и дори вече съм забравил не до там хубавите му разкази. Силно препоръчвам книгата, защото не е нито тежка, нито трудна за четене. Има леко доза ироничен хумор, малко любов за цвят и щипка зло за по-приятен вкус в устата 🙂