Първо, искам да започна с факта, че това е първото писание, до което се докосвам на Курт Вонегът. Не съм чел абсолютно нищо друго негово, но вече определено ми се иска.
Второ, подходих много скептично и внимателно към тази книга, защото… И аз не съм много сигурен защо точно. Беше нещо различно, нещо ново. Изключвам самия автор като визирам “ново”. Да речем, че просто си имах едно на ум при започването.
За мое най-голямо щастие страховете ми, че може да се окаже скучна и безинтересна (и най-вече философска) помия, не се оправдаха. Това се оказа една страхотна книга, която не е кой знае колко дълга и нито за момент не доскучава. Да опиша самата история ще е малко трудно, защото тя е доста широка и комплексна що се отнася до време и пространство. Действието се развива на цели три планети, през три отделни периоди от живота на героите. И все пак… Вонегът ни запознава с персонаж, който е надут, високомерен и по един типичен богаташки начин, с отношение “докоснат от бога” (което е по-деликатната версия на “хванал Господ за оная работа”). От друга страна имаме и мъж, който е навсякъде и по всяко време; който знае всичко за всеки и вижда всичко, защото е претърпял “малък инцидент” в космоса. Съдбите на богаташчето и жената на споменатия мъж биват оплетени по един начин, какъвто само съдбата може да изгаври. Няма да се опитвам да разказвам повече, защото ще трябва да преразкажа едва ли не цялата книга, за да стане ясно на някой. Това беше една от тези книги, които си остават неясни до самия финал. И макар в даден момент да се поизясняват нещата и да може читателят да придобие някаква идея, все пак си остава мъглива и потайна. Лично за мен един от най-прекрасните плюсове. Четеш, четеш и непрекъснато се чудиш какво става. Героите те дразнят, ядосват, печелят на своя страна. В тях имаше нещо, което хем да те кара да ги харесваш, хем да ги мразиш. Те не са светци, дори напротив, и въпреки това съдбата им поднася безжалостни премеждия, които ги отвеждат до спорен завършек.
Дори стилът на писане на Вонегът не ме подразни, макар на моменти да ме объркваше. То се опитва да бъде описателен без да прекалява, като в същото време внимава и в самите описания. Опитва се да предаде емоциите на персонажите без да ги натрапва, да остави читателят сам да почувства това, което се случва. А книгата не е като да няма емоционален заряд, особено към края. Уви, не съм аз точно от хората, които биха коментирал този аспект, но все пак имаше нещо в атмосферата, там на Титан, което… сякаш беше едновременно весело и тъжно. А това, смея да заявя, си е доста силно литературно постижение.
И след като изговорих един тон глупости, в заключение ще добавя, че това е една страхотна книга. Не е за всеки, признавам, но в нея има адски много положителни неща, които си струват. Силно препоръчвам.