Докато почиствах My Documents папката от ненужни глупости, случайно попаднах на един док файл, който беше потънал в дълбока неизвестност и то в продължение на дълги години. Сигурно и още толкова щеше да си седи там ако не бях решил да извърша тази “чистка”. Честно казано нямам спомен кога е писано това, но трябва да е било преди около 9 години поне. Време, в която се опитвах да се правя на писател и драсках по някой и друг разказ, ей така… за убиване на времето. Компютърът не беше чак толкова разпространена машина, а и с брат ми се редувахме на по 3 часа.
Краткият разказ беше писан по форумите на несъществуващия вече Gamers’ Workshop (мир на праха му) и се падаше четвърти в серията. Просто реших да го споделя… ей така, да не се загуби отново 🙂 Не е кой знае какво, но в името на доброто старо време 🙂
ПП: Мързи ме да го проверявам за правописни, пунктуационни или граматически грешки. Представям Ви го в суров вид :Д
Минаваше един часа след полунощ и барът бавно започна да се изпразва. Хората един по един напускаха мястото. Гледах ги и не можех да им се нарадвам. Тази вечер беше една от най-добрите. Сигурно никога досега не бях правил толкова добър оборот. Забърсах за пореден път бар плота (професионално изкривяване, какво да се прави) и се насочих към вратата да заключа.
Точно тогава тя изскърца зловещо и една фигура прекрачи прага.
“Още един клиент”, помислих си, “Май няма да затварям още.”
-Заповядайте! – поканих го. Фигурата ме изгледа, но предпочете да остане на мястото си.
-Нещо за пиене? – попитах, но отново не получих отговор. Вместо това посетителят се насочи към най-тъмния ъгъл в помещението (след днешния успешен ден смятам да поправя това) и седна на една маса.
-Той се връща! – промълви фигурата, като държеше лицето си на тъмно
-Кой? – още един откачен тип. За щастие вече бях свикнал и не им се връзвах на глупостите. Беше ми по-интересно да играя тяхната игра по-техните правила.
-Готов ли си? – попита ме фигурата, чийто глас едва дочувах. Реших да се приближа малко. Пък и да се опитам да зърна и лицето, което изглежда криеше под някаква качулка.
-Не! – изкрещя рязко странникът и залепи гръб за стената. – Не се приближавай! Ти носиш знакът! Стой далеч от мен! Аз съм само пратеник!
-Добре! Добре! Ще желаете ли нещо за пиене или не? – опитах се да го предразположа.
Усещах ледения му поглед как се е впил в тялото ми и при самата мисъл ме побиваха тръпки. Заех отново местото си зад бара и зачаках.
-Най-разумно е да напуснеш и то бързо. Бягай, защото той ще е тук всеки момент. – отново чух шепненето на мистериозния непознат.
-Кой ще е тук? – започнах очевидно да се изнервям. Стана късно и имах нужда от малко сън преди да започна новия ден.
-Той все още я търси, знаеш ли? След онази нощ… Вярваш ли в смъртта? А не бива. Тя е една много капризна кучка и най-важното – фалшива е. Просто си седи на един стол по цял ден и не прави нищо. Има десетки души, които вършат нейната работа. Тя само ги наблюдава и обира лаврите в последствие. И малко са тези, които харесва и оставя при себе си. Все нещо не й допада. Я косата не е добре сресана, я ноктите не са достатъчно подрязани… Винаги ще намери причина да те разкара обратно в този свят да се мъчиш като изстрадала душа. И проблемът идва от това, че когато нещо не е наред с нормалния ти живот преди смъртта, то след нея ще имаш много неприятности ако се върнеш. Предимно от типа да довършиш незавършеното. Та затова…
-Хей! Хей! Чакай малко1 Що за глупости ми говориш? Заплаваш ли ме?
– Нищо подобно! – в този момент бих се заклел, че усещам малка усмивка по лицето не странникът, въпреки че не я виждах. – Морякът се е върнал от мъртвите и иска теб – пръстът му сочеше портретът на младежа в моряшката униформа.
-Дори да е така, – следвах неговите правила – какво общо имах аз с това момче. Та аз дори не го познавах.
-Но познаваш хазяинът. Духът си мисли, че ти също си един от тях.
Определено вече започна да ме дразни.
-Виж, нямам много време, изморен съм и бих искал да поспя. Затова ако обичаш…
Изглежда нещастникът не разбираше от намеци, защото не помръдна от мястото си.
-Не ме карай да те изхвърлям! – заканих се.
-Няма нужда. Той дойде.
Последваха няколко секунди мъртва тишина. Лек вятър се прокрадна в иначе затвореното помещение. Но не видях призрак или нещо подобно.
-Той е тук! Той е тук! Той е тук! – закрещя изведнъж мъжът, при което едва не получих някой пристъп. Поех си дълбоко въздух, преглътнах първоначалната си уплаха и се засилих да го изхвърля, когато чух плътен мъжки глас да се разнася из заведението:
-Смърт! Смърт! Днес ще умреш! Никой повече не ще опетни името й. Всички ще умрат!
-Престани! – креснах на странника, милеейки че той прави това. Нещо профуча във въздуха и разкъса ръкава на ризата ми. – По дяволите!
-Смърт! Смърт!
Звукът на сирени точно до входа на бара вдъхна надежда в мен и аз събрах достатъчно смелост да изтичам до плота и да се скрия под него. Входната врата падна с трясък и чух гласове:
-Къде е? Намери го!
-Не го виждам!
-Последно го засякохме да влиза тук. Огледай мястото!
-Виждам го! Виждам го! Там в дъното. Държа го! По-бързо!
След около минута настана тишина. Плахо вдигнах глава и се огледах. Барът отново беше празен. Каквото и да се беше случило, ще си остане загадка за мен.