Тъкмо човек си мисли, че минава едно, а то се задава друго… Тъкмо изкарах една седмица с яко възпалено гърло и проблеми с преглъщането и ето, че от вчера носът се запуши нещо и потече, та сега си имам проблеми и с дишането. И, разбира се, за да е пълна картинката, кашлицата трябваше и тя да стане още по-гадна и зловеща 🙂 Но явно така и трябва да бъдат нещата…
Вече не съм много сигурен, че ми се ходи на прощалното изпращане на Нина в петък (но ще отида от уважение), а за събота определено вече нямам желание. Как само се завъртат нещата понякога. Винаги съм смятал себе си за доста студено и безчувствено същество, но през изминалия месец (месец, който по принцип не харесвам по ред причини, но тази година, както никога, той беше повече от прекрасен) успях (по-скоро успяха) постепенно да събудя в себе си … нещо. И аз не съм много сигурен какво, но пашкулът, който бях увивал около себе си в продължение на 7-8 години (след нелепото самоубийство на един от най-добрите ми приятели) бавно започна да се пропуква. И аз се старая, определено се старая, но явно по-скоро съм си мислел, че се старая… Или просто съм се замозаблуждавал. Едно изречение снощи ме жегна като нагорещен въглен и определено ме натъжи. Сега трябваше да съм на лекции май, ама нещо и за тях нямам никакво желание.
Още нещо трябваше да казвам, ама сега ми изскочи от ума… като (ако) се сетя ще си едитна поста.