Това го има и на самия сайт (http://darkstories.info), но просто вчера, докато си подреждах шкафа с празните кутии от дискове, попаднах на доста разпадаща се тетрадка, в която намерих и самия ръкопис… Той има няколко разлики с оригинала, но мисля, че така са си по-добре 🙂 Дори не помня вече точно по какъв повод беше написан, но имаше някакъв много силен емоционален заряд за мене навремето 🙂 Ех… бяха странни времена :Д

Пропадам.
Бях в стаята до преди миг. Виждах лилавата стена (и тъкмо си мислех защо пък точно този цвят са избрали), която с крещящия си оттенък и неподправени краски непрекъснато обръщаше вниманието ми натам. Гледах лицата…. Хора, които минаваха, подминаваха, забързани, притеснени, спокойни, отегчени, влюбени, дори загубени; всички те се сливаха в едно цяло, потичаха като река в пространството – без начало, без край – един прост безкрай. Кръговратът на живота, някой би казал и прав би излязъл, ако не беше в огромна заблуда.
Малките неща са тези, тези, които не виждаме, които ни карат да обърнем гръб на жизненоважните големи такива, движещи съществуването ни. То ли бе виновно за полета ми? Едно листо… Малко, кафеникаво, с леко подвити краища, то грациозно се носеше във въздуха на фона
(на кръговрата на живота)
на забързаната тълпа от десетина човека, която никъде не отиваше. То ту потъваше сред сенките на тези, които не го забелязваха, ту като Феникс от пепелта се надигаше високо над тях, опитвайки се да ги надмине в своето търсене на… Но нима то търсеше нещо? Нима не разполагаше с всичко необходимо му?
В този миг слънчев лъч се прокрадна през открехнатия прозорец и прониза листото право в “сърцето”. Сияещо като малко дете пред огромна купчина лакомства, то се удари в някакъв мъж, който развълнувано махаше с ръце, и под действие на първия закон на Нютон, гласящ, че всяко тяло запазва състоянието си на покой или равномерно праволинейно движение, докато друго тяло не го изведе от това състояние, листото се понесе надолу.
И тук, наблюдавайки краха на това съвършено божие творение, аз сякаш се въплътих в него, почувствах неговия страх, неговата болка, неговото отчаяние.
(Like a stone I’m falling… down)
Стаята вече я нямаше. Лилавата стена вече бе черна. Лицата се размиха… Виждах само една огромна, тъмна, мрачна, бездънна яма. Краят не се виждаше, но го чувствах. Нещо ме докосна… студено като мразовит януарски вятър, то проникна през кожата и вледени кръвта ми. Вцепених се. От страх ли? Като камък се понесох надолу в очакване на неизбежното. Треперех. Секундите минаваха бавно. Часовникът изпяваше своята последна тъжна песен, моят реквием, но тя не предизвиква сълзи или спомени, тя сковава.
Един последен поглед надолу. Черното става все по-черно. Времето свърши. Огромната паст се разтваря. Челюсти, покрити с кръв, очакват поредната си жертва.
3…
Отброяването започна. Прости ми.
2…
Преди две беше три. Тогава знаеше, че имаш цяла секунда повече и се чувстваш недосегаем. За някои секундата се равнява на цял един живот. Казах ли, че моля за прошка?
1…
При едно вече спираш да мислиш. Какъв е смисълът като знаеш, че няма време дори да завършиш мисълта си? Прос…….
0…
Тук следва единствено логичният завършек…
… ТУП …
… и звука на неизбежното.
(Celebrate. I’m alive again)
Нима това не беше краят? Отварям очи и поглеждам напред. Отново виждам лилавата стена, говорещи лица… Но там някъде долу лежи то – Листото – самотно, захвърлено, изоставено. То плахо се помръдва от време на време в опит да избегне поредния смъртен враг в лицето на някои човешки крак и стене отчаяно без глас. Навеждам се и внимателно го вдигам. Отварям прозореца и го оставям на грижите на най-добрия му приятел – вятъра. То ликуваше. Отново можеше да се носи свободно из пространството. Отново се чувстваше живо. За пореден път, като феникс, то се надигна в небосвода сред своите събратя.
Но докога ли?