Month: March 2012

The Beginning and The End by Anathema

March 21, 2012
musicsongs
0 Comment

Няма начин просто! Ще търпите постовете ми за Анатема и това е 🙂 Но аз какво съм виновен като групата извади такъв страхотен албум с такива прекрасни мелодии и текстове…

Inside this cold heart is a dream
That’s locked in a box that I keep
Buried a hundred miles deep
Deep in my soul in a place
That’s surrounded by aeons of silence.

And somewhere inside is the key
To everything I want to feel
But the dark summer dawns of my memory
Are lost in a place that can never be.

Can someone please show me the way?
Can someone please help me?
Because I cannot see
The silence is raging!
Silence is raging.

Silence, silence
Fade into silence
Memory, memory.

Inside is the key to memory.

Chapter One: Legends and History – A Hosting of Historians – The Eight Tale

March 21, 2012
clanbook: nosferatugamesvampire the masquerade
0 Comment

Осми разказ: В цитаделата на крадците

Камарилски фейгън се хвали:

ИМА ЕДНА КОНСТАНТА В ЕВОЛЮЦИЯТА НА НАШИЯ КЛАН: Наложило ни се е да ставаме все по-изобретателни в методите си на увъртане с усложняването на човешкото общество. Без остроумието и инстинктите ни, хората са щели да ни изгонят от градовете си като канализационните плъхове, които сме били преди много време. За щастие аз никога не съм обитавал такова очевидно място като канализацията. Моето вечно проклятие започна в Лондон около 1898 година. Точната година ми убягва, защото никога не съм разполагал с календар. Поради това, също така не съм имал честта да бъде обучен като джентълмен, да науча какво е вътрешен водопровод или пък името на своя смъртен баща. Разбирате ли, преди да бъде обучен правилно в живота по света и да науча етикеция, страхувам се, че принадлежах на „ниската класа”, както я наричаха. Оцелявах благодарение на кражба, като един малък гамен.
Поради всичките си постижения, викторианският Лондон имаше доста квартали, в които хората пълзяха умолително в канавката. Историческите книги са пълни със славни похвали за това, което аристокрацията постигнала, но в градовете си спомням, че престъпността се развиваше свободно. Имаше скрити територии, в които пазителите на реда и дисциплината не смееха да стъпват. Най-новите сгради бяха много привлекателни, но те често бяха заобиколени от изоставени такива и проклети апартаменти, създавайки комплексна мрежа в по-бедните части от града. Отчаяните и бедните живееха в уличките и тунелите помежду, лабиринти над земята, които бяха идеални за местните Носферату. В моето детство бандата ми успя да завладее подобна изоставена сграда и успяхме да я укрепим срещу местната полиция.
Хората от улицата се тълпяха по тези места, защото бяха лесни за защита от нарушители. В сънищата си още виждам пътищата, които обхождах: покриви, несигурно опънати над занемарени игрища и градини; неустойчиви дъски, свързващи краищата на разпадащи се сгради; изби, достъпни само чрез забравени тунели. Само жителите, които бяха се запознали от близо с опасностите – от пропадащи врати и подове до коварни пропасти – влизаха безнаказано. Дълбоко в тези лабиринти престъпниците планираха обири, крадци складираха краденото, бегълци търсеха убежище и бедстващите се спасяваха. Това беше разцветът на престъпността, гнездото на разбойниците – прословутата Цитадела на Крадците.
Носферату са се хранили свободно в тези бедняшки квартали, защото тяхната територия е била изоставена от останалите кланове. Хората обикновено са се събирали в няколко места, подобно на комуна – обикновено скрита кухня – където са можели да се предупреждават около запалените в кофи за боклук огньове. Веднъж щом напуснели тези оединени скривалища, те са били лесна плячка. Хората спели в големи групи, понякога между 10 и 15 в стая, защото знаели какво може да им се случи ако са сами. Все още мога да видя атмосферата в любимите ми места за преследване: мазни прозорци, мухлясали дъски по пода, покрити със слама, стени, примесени със сажди и аромат, който е само малко по-поносим от този на каналите.
На повечето от нас не им беше проблем да ловуват невидими, но някои предпочитаха да взимат други да им вършат мръсната работа. Гуловете били безпощадно ефикасни, особено когато били пристрастени към кръвта ни. Превръщайки място на престъпници в кървав култ било детска игра. Веднъж щом откриеш гул, който можеш да командваш, било лесно да го накараш да доведе още един… и още един… докато не си направиш цял култ последователи, готови да те следват. Най-изобретателните Носферату развивали цели кървави култове от престъпници и ги използвали, за да разпространяват влиянието си из целия град. Дикенс, разбира се, написал доста проницателна пародия на нашия вид. Дори след това ние с гордост сме се наричали „Фейгъни”.
Разбира се, светилата на тази епоха, без съмнение фигури като Митра и Кралица Ана, първоначално бяха ужасени при споменаването на престъпленията, които нашите свърталища на порок окуражаваха. Те промениха мнението си когато започнахме да допринасяме за каузата на Камарила. Носферату във викториански Лондон бяха много организирани и, между нас си, успяхме да изградим подземен свят, чиито пипала превзеха целия град. Истинският живот беше на улиците и ние се хранихме възторжено от неговите вени. Поради тази причина ние бяхме най-информирани за „слуховете на улицата“ и търгувахме с подобно богатство внимателно. Идеята за носфератуфския ум, Викторианския фейгън, стана модерно и на Континента. По целия цивилизован свят сбирането на Носферату скоро започна да развъжда концентрирана престъпност.
Разбира се, днешните Фейгъни са създания, които аз вече не разбирам. Може би моите спомени за дните ми на новороден са безнадежно романтични, но сега съм заобиколен от нови вълни чужденци, евтини оръжия наркотици, които са много по-пристрастяващи от каквото и да е по мое време. Няма ги вече задимените места за пушене на опиум където можехме да очакваме да се нахраним от някой китаец, фабриките, от които можех да привлека някое изморено дете. Привествам Гехена, защото съм изморен от тази нова епоха. Вместо това трябва да се задоволя с мечти, спомняйки си златните времена на Носферату и славата на Викториански Лондон.

Още исторически глупости
Един от предишните ни разказвачи, архитект и водопроводчик, прекъсва:

ЧАКАЙ МАЛКО! Говориш за деветнадесети век без да споменеш един от най-важните хора от всички: Томас Крапър. Правилно ме чухте, изобретателят на тоалетната с казанче, светецът-покровител на клан Носферату. Не, сериозно – мислите ли, че щяхме да имаме тези огромни места за криене ако не бяха водопроводните услуги? Ако желаете дори мога да се върна малко по-назад що се отнася до тази част от нашата история. Всички тези луксозни водопроводи над главите ни, всички тези тунели, през които лазите, те са много по-сложни от всичко, което Римляните са правили. Всичко това е благодарение на друг герой, ученият Джон Сноу. Знам, че ще се разочаровате като ви кажа, че той не е бил вампир, но като чуете какво е сторил, ще разберете колко от това, което имаме, е благодарение на него.
Деветнадести век беше времето, през което хората започнаха да осъзнават това, което ние вече знаехме: ако не поддържаха адекватно канализацията си, болестите ще плъзнат. Стана ви ясно, нали? Индустриалната революция направи тази концепция по-важна от всякога. Увеличената концентация на хора на дадено място, в комбинация с голямото изхвърляне на индустриални отпадъци от масивните им нови фабрики, силно засили нуждата от сложна и ефективна канализационна система и обработка на водата.
Джон Сноу е бил английски физик, който доказва тази нужда по научен път. Като начало той използвал исторически записки, за да покаже как сложна поредица от епидемии на холера може да се проследи от Индия до Франция и до Англия в продължение на няколко века. Като показал колко много поражения тези епидемии могат да причинят, той подготвил научното общество за своята следваща много важна теза: наследникът на тази епидемия е бил в Лондон, точно там и тогава. През 1854 година той доказал, че повтаряща се зараза може да бъде проследена до публичен кладенец, наречен Broad Street Pump – доста модерно място за събиране на Носферату по това време – а причината можело да бъде проследена до близката септична яма – помните ли тези? – която замърсявала водата.
Сноу бил много методичен в своите репорти, но правителството се паникьосало. Както постъили и много други правителства на Континента; в много градове хората били задължавани да изхвърлят отпадъците си в най-близката дренажна система. За съжаление много хора, както и много новосъздадени Носферату, не правят разлика между канализация и дренажната система за дъждовната вода. Помните ли какво ви казах за Римляните и как тяхната Клоака Максима била отделна от водата, която използват в баните си? Помните ли болестите, които плъзнали, когато тези тунели се повредили? Историята, както много често се случва, се повторила.
Резултатите били катастрофални. Темза вече се превръщала в една голяма тоалетна, но тъй като лондонските канали не били в най-добро състояние, ужасна миризма изпълнила улиците. Едно лято някой трябвало да постави мокри парцали по прозорците на Парламента, че да държи миризмата навън. Добре де, може би някои Носферату се включили в действието и спомогнали за увеличаване на миризмата. Ние искахме повече канализация все пак! В резултат жителите на Лондон започнали да прокопават много по-добра канализационна система, а ние… е… ние се намесихме, за да сме сигурни, че ще я построят както трябва. Всичко благодарение на Джон Сноу, който внася публична паника.
В резултат нашите тунели са се разраснали много повече през последния век отколкото през предишните двеста години преди господин Сноу. Въпреки еволюцията, която се случвала на повърхността, домашните водопроводи не са се променили много между Римляните и деветнадесети век. Но щом ние започнахме да затрупваме градовете на хората с ароматите, които са ни толкова добре познати, дори Камарилските принцове ни взимат насериозно.

Модерна канализация

Сега, след като привлякох вниманието ви, мога да разкажа за любимата си тема. Не се притеснявайте, ще бъда кратък. Много вампири, които никога не са били под земята, включително и някои от нашия клан (ахъм!), погрешно смятат, че всички канали са изцяло построени за изхвърляне на мръсотия и фекалии и всички са изпълнени с отвратителна миризма. Въпреки това канализацията може да се раздели на две основни категории: домашна (или индустриална) канализация и отходна канализация. Първата се грижи за отпадъците; втората има за цел да се грижи за движението на водата.
Някои градове предпочитат да комбинират двете, което е по-евтино, но по-големите градове, ако искат канализацията им да бъде ефективна, трябва да ги държат разделени. Било възможно да изпратиш всичките течности през местната пречиствателна станция, но много системи имат достатъчно трудности с обработката на отпадъците без да трябва да се преработват всеки път щом завали дъжд. Някои градове се подсигуряват канализационната вода никога да не пречи на отходната канализация, в която се отича дъждовната вода по време на потоп и бури. Това означава, че можете да обикаляте под даден град без да трябва задължително да сте затънали във фекалии.
И, разбира се, Носферату под земята правят много повече от просто наблюдение на наземните строежи. Имаме и градинарство. Ако се задържите на това събиране още нощ или две, ще ви поканя долу при местната гъбична камера, за да видите какво видът ни прави тук. Някои от вас сигурно са чували за Носферату дълбоко под земята, които правят ужасяващи експерименти с растенията, създавайки широко разнообразие от гъби, спори, слуз и плесен. Това е точно толкова забавно, колкото е и практично. Микроорганизмите и бактериите са от първостепенна важност за поддържането и пречистването на водата. Това е в основата на управлението на отпадъчните води: да избереш правилната комбинация от органични химикали, за да се осигури пречистването на течностите, които минават покрай нас всеки ден.
Разбира се, тези от нас, които се занимават с поддръжката на водопроводите, са забелязали, че пречистването на водата е прецакано. Нивото на токсичност в каналите се увеличава. Дочуих от един вълк, който говореше за зараза от червеи и това ме притесни. Но не съм експерт в тази област…

Модерното Носферату
Александър Руксард, нашият академик, се намесва:

МНОГО ДОБРЕ! Стигнахме до зората на модерната епоха. Мисля, че отделихме достатъчно време за разговори за нужници и отходни води, но пренебрегнахме много от реалната история на това време. Със сигурност оклеветихме средствата за масова комуникация за това, че са убили поднасянето на добра история, но искам да посоча също така, че те са причината за популяризиране на образа ни. Преди да приключим това събиране, искам да коментирам едно кинематографично чудо, което е било от значение тогава. Образът, благодарение на който Носферату са добре познати – в света на хората – е този на актьора Макс Шрек от немия филм от 1921ва година.
Когато Дракула на Брам Стокър бил излезнал през 1897ма година, той превърнал легендата за вампира в нещо романтично сред Европа и Америка. В началото много наши братя били ужасени, убедени, че тази новела ще сложи край на Маскарада, но с времето се случило точно обратното. Тя представила поредица от лъжи, които позволили на вампирите да се крият сред хората. Щом първоначалният скандал отминал, различни камарилски кланове започнали да завиждат, дори да ревнуват, на Тзимице, за това, че можели да прикрият грешките си толкова лесно. Резултатът бил серия от имитации, най-вече щом киното било изобретено.
В началото на двадесетте години на двадесети век немският режисьор F.W. Murnou опитал да направи първата адаптация на новелата на Стокър. Сюжетът бил само слабо базиран на нея, но бил достатъчно сходен, за да ужаси семейство Стокър. Последвал съдебен процес. Името на филма се променило до неговото излизане. Оригиналният портрет на Дракула бил заменен с вампир, който много приличал на тези от Камарила. Актьорът Макс Шрек успял да улови есенцията на най-позорния от седемте клана. По времето, когато съдебният процес бил приключен, филмът имал ново име. Име, което ще разнесе това на Носферату не по-слабо от това на Дракула.

Лошо подбрана история
Александър Руксард продължава:

Преди да загърбим деветнадесети век, има още няколко теми, които бих искал да засегна за кратко. Например Американската гражданска война или „Войната между Щатите“, както някои мои колеги биха я оприличили. Слуховете потвърждават съществуването на няколко различни Носферату племена, които са живяли на юг по време на Гражданската война. Някои от най-прямите в клана са таели растящо презрение към робството в човешкото общество. Това включвало презрение към нормалното отношение, което много южни вампири имали към своите гулове голяма част, от които били роби преди превръщането. Тези гулове били третирани малко по-добре от животни и много от нашите, които ценели своята „човечност“, намирали подобно отношение за оскърбително.
Същите тези вампири сега си преписват „подземната офанзива“, която спомогнала за освобождаването на робите от Юга. Носили са се слухове, че няколко „плъха“ са работили заедно, за да изнасят прокълнати гулове и човешки роби от владенията на пропаднали вампири. Някои от хората, които те спасявали, ставали идеални кандидати за Превръщане. Поради това, около тези времена, броят на вампири, взети от робската пасмина, нараснал из целите Щати. Гули, които били превърнати за награда, избягали и освободени роби вкарали нови култури в клана ни.
В дъното на стаята странен и гъргорещ звук започва да се носи из залата…
Едно от най-големите племена се преместило не на Север, а към блатиста Луизиана, създавайки култ по поречието на делтата на Мисисипи. Искам само на кратко да спомена за един от най-известните от тези вампири, Носферату, известно като „Човекът алигатор“. Чували сте за него, нали? Той се крие из тръстиките в продължение на векове, заобиколен от алигатори с невероятен размер и сила. Въпреки, че някои няма да го нарекат легенда, той спи под мътните води и използва своите влечуги като уши и очи. Може би тук ще намерим връзка с историята на нашите сабатски приятели за тяхното „маниту“?
А! И ако трябва да говоря за 19ти век, напълно пренребрегнах да спомена континента Африка! Върнете се с мен във Викторианската епоха, когато европейски изследователи, учени и етнолози са плячкосвали Африка. Пътешественици, които се завръщали от там, разказвали истории за пленема, кланящи се на Носферату, пропаднали селяни, които с радост давали кръвта си в нечувани ритуали, за да заситят апетитите на подобни дяволи. Казвали са ми, че те оставали незабелязани, играейки ролята на богове за тези първобитни хора.
Разбира се, когато Европейските изследователи започнали да опитомяват „тъмния континент“, тези чудовища се оттеглили още по-надълбоко в дивото, взимайки своите последователи с тях. Легендата разказва, че най-възрастният от тези зверове, живеял в огромни системи от подземни пещери и бил заобиколен от богатствата, останали от вампирските му потомства. Той вардел своето богатство като един същински Соломон… което води и до легендата за „Мините на Цар Соломон“…

Африканско Носферату крещи в изблик на гняв:
ДОСТАТЪЧНО! Чух ви да дърдорите за историята на „нашия вид“, но вашето събиране пропусна да спомена за ПОЛОВИНАТА ПЛАНЕТА! Достатъчно глупости чух за една вечер – гостоприемството ви в тази помийна яма е достатъчно зле, слушайки всичко това ми идва в повече!Стар свят и Нов свят? Вие не знаете нищо за Африка. Нека ви обясня. Точно така, сега като ме виждате, забелязвате, че не съм толкова блед като вас. Поздравления, на вашето събиране има и цветнокожо Носферату. Най-малкото, което можете да направите, е да слушате моят разказ и истинската история на Носферату…

A Princess of Mars by Edgar Rice Burroughs (RC2012 #18)

March 21, 2012
booksreading challenge 2012
2 Comments


Покрай наскоро излезналия филм за Джон Картър, моя милост реши да се образова и да се запознае с оригиналния книжен първоизточник. Вече писах, че макар и глупав и наивен, филмът ми допадна дотолкова, колкото да ме забавляваше след тежък уикенд и път. Проблем се оказа обаче, че книгата нямаше подобен успех.
Бъроуз явно е бил доста продуктивен през живота си, защото освен Тарзан, който сигурно е най-популярният персонаж, Джон Картър може да се похвали с доста доволна поредица зад гърба си. В goodreads успях да видя 11 книги за този герой. Но това не е толкова важно.
Нека започна с нещо много важно – който е фен на книгата, най-вероятно няма да хареса филма и обратното. Защо ли? Ами защото двете нямат нищо общо. След като прочетох първата обаче, донякъде мога да оправдая някои от взетите решения на сценаристите. Ако се придържаха към оригиналната история, най-вероятно щяха да отегчат зрителите още преди средата. Малко са и попрекалили на места, но как да е.
Иначе фабулата е ясна вече – Джон Картър, в търсене на злато със своя приятел Паулъл, попадат (поотделно :Д) под набезите на индианци. Нашето момче успява да се скрие в някаква странна пещера, в която бива обгазен от странна смес като мъгла. В последствие се събужда на Марс (Барзум, както е известен там) и веднага разбира това (за разлика от филма, което считам за много правилно :Д), адаптира се за секунди и… бива заловен от местното население – горо-подобни (не, не приличат на дървета, макар да са зелени, а на Горо от “Смъртоносна битка”, защото си и имат по 4 ръце, две от които могат да ползват и като крака) създания, много войствено и варварски настроени. Скоро обаче той успява да си спечели тяхното благоразположение, като демонстрира сила и смелост, на която те много държат. С времето научава езика, спечелва си приятели и се влюбва в местната прицеса от другата раса, която бива свалена с кораба си докато обикаля на някаква разузнавателна мисия или нещо такова. Започват премеждията на господин Картър из Марс, като той бяга, разделя се с приятелите си, пак бяга, събира се и пак се разделя, времето си лети… а той заразнообразие организира малка война и избива по-голяма част от населението на град Зоданга, които са врагове на града на принцесата – Хелиум. Разбира се, получава голямата награда в края.
Историята може и да Ви звучи дълга и сложна, но Бъроуз не си е давал много зор в описанията и не е опитвал да разтяга действието, за да задържи поне малко интереса Ви. Авторът е кратък и ясен в поднасянето на случващото се, като на моменти някои сцени се развиват буквално в рамките на 1-2 изречения. Както споменах, едно от основните занимания на Джон Картър е да бяга и да се опитва да оцелее, като непрекъснато прави глупост след глупост (ама то това, защото сигурно е влюбен).
Сигурно сега някой ще ме нападне, защото плюя по нещо, което се счита за голяма класика в научно-фантастичната литература, но… Факт! Книгата беше скучна и безинтересна. Нито за момент дейстивията на Картър не ме трогнаха или впечатлиха, а малоумната любовна история беше адски жалка и смешна, както и диалозите, свързани с нея. То като цяло разговорите бяха смешни, но предполагам така са си говорили преди стотина години :Д
Толкова от мен. Нямам намерение да се опитвам да чета която и да е от следващите книги на Бъроуз за Джон Картър. Ако все пак на Вас си Ви харесва, радвам се 🙂

Phantoms by Dean Koontz (RC2012 #17)

March 20, 2012
booksreading challenge 2012
0 Comment


Първо бих искал да започна с това, че не съм фен на Кунц. Стилът му на писане, начинът му на изразяване, както и множество други по-дребни неща, превръщат четенето на неговите романи в истинско тягостно изживяване. Не мога да се похваля с кой знае колко от произведенията му зад гърба си, но все пак не е като да не съм опитал.
Въпреки това от много време ми се искаше да прочета някои от по-старите му неща. Говорим за книгите, които е писал в началото на своята кариера, тези, които повечето хора класифицират като ужаси във всяко едно отношение на тази дума (говорим за жанрова спецификация, не за състояние на духа :Д). Миналата седмица в крайна сметка реших да му дам един последен шанс с преведената на български “Древният враг”, която уж е сред едни от най-добрите му произведения. Още повече, че имах някакви бегли детски спомени от филма със заглавие “Phantoms”, както е и оригиналното име на книжния еквивалент.
Нека направо започна с това, че Кунц попада в черния ми списък и определено е автор, който не бих си купил ей така от книжарницата (особено с бруталните цени на книгите напоследък съспоставени спрямо моето безпаричие). “Фантоми” ни запознава с две сестри – едната е 14 годишна тинейджърка, а другата дипломирана докторка. Втората живее в малко селце високо в планината и води по-малката си сестра, за да живее с нея след смъртта на майката. Още с пристигането си обаче усещат, че нещо не е наред. Колкото и да е беден от към хора по това време на годината, градът никога не е бил толкова тих, направо безлюден. Щом Джени, медицинската сестра, се прибира в дома си, намира своята слугиня мъртва. Постепенно двете намират още трупове и в последствие успяват да се свържат с полицята в съседния град, която идва на помощ.
Нещата обаче стават все по-странни и по-странни и много скоро всички осъзнават, че си имат работа с нещо повече от маниакален убиец или убиици. Оказва се, че пропадналия журналист и писател доктор Тимъти Флайт може да знае истината за техния мистериозен противник. Това е древно създание, което се крие по дъното на моретата и излиза веднъж на много години да се храни. То е причината за масови изчезвания през вековете на цели селища и стотици кораби-призраци из необятните морски ширини. Но и то, както всяко живо създание, си има слабо място, те го откриват и правят опити да го унищожат.
На теория всичко звучи много интересно, нали? За съжаление обаче реализацията въобще не е толкова добра колкото би ни се искало. Действието започва бавно и до самия си финал не променя кой знае колко бързината, с изключение може би на последните 2-3 глави. Образите, които Кунц изгражда са толкова нереални и изкуствени, че нито за момент читателят не може да се привърже към който и да е, камо ли да се опита да ги разбере. По-голяма част от действията им са глупави и в повечето случаи адски нелогични. А за малкото четиринадесет годишно момиченце, което нито за момент не се държи като такова, дори не искам да споменавам.
На няколко места из книгата ми се струваше, че Кунц сякаш е стигнал до момент, в който не е знаел какво да прави и е решавал нещата глобално, като е премахва цели групи от персонажи просто ей така или ги кара да правят грозни и глупави неща, само и само да се задвижи сюжета. В интерес на истината мога да продължавам още в този дух, но ми се струва, че на всички им стана ясна идеята. “Древният враг” е скучна и мудна книга, която затвръждава мнението ми за Кунц като скучен и муден автор (“Входът за рая – платен” беше последният такъв пример). Макар и да има няколко интересни момента, особено към края, те по никакъв начин не успяват да оправдаят адски бавното й темпо. Толкова бях се отегчил по едно време, че дори се наложи да се върна и да препрочета няколко момента, които се оказаха доста добри, но можех да игнорирам без да се усетя.
Като цяло не препоръчвам книгата на никой. По хубава е от споменатата по-горе книга на Кунц, както и от още няколко от по-новите му неща, които съм чел, но… Мисля да не си правя повече експерименти.

Untouchable Part I by Anathema

March 19, 2012
musicsongs
0 Comment

Вероятността клипчето да изчезне до някой и друг час е много голяма (всички до този момент ги сполетя тази събда), но все пак… Ако това се случи, ще го сменя с някое друго след време, което работи.
Няма такава красота просто <3 and I feel like I knew you before and I guess that you can hear me through this song and my love will never die and my feelings will always shine and my love will never die and my feelings will always shine and I know that you just wanted me to belong, to someone and I guess that now I'll just be moving on, to someone and my love will never die and my feelings will always shine and my love will never die and my feelings will always shine I've never betrayed your trust I've never betrayed your faith I'll never forsake your heart I'll never forget your face there`s a feeling that I can't describe there`s a reason that I cannot hide 'cause I've never seen a light that`s so bright the light that shines behind your eyes I've never betrayed your trust I've never betrayed your faith I'll never forsake your heart I'll never forget your face There's feeling that I can't describe a reason that I cannot hide I've never seen a light that`s so bright the light that shines behind your eyes I can see in this life what you mean to me when I dream, I dream of you when i wake, tell me what I do I had to let you go to the setting sun I had to let you go to find a way back home I had to let you go to the setting sun I had to let you go to find a way back home

In The Land of The Trailer

March 19, 2012
movies
0 Comment

Нямах намерение да пиша за трейлър. Досега не съм имал цял отделен пост за един трейлър, който и без това всеки може да си види в тубата, както и да прочете из различните филмови сайтове и блогове. Но… нямаше как да го пропусна това. “Прометей” на остаряващия и прогресивно заглупяващ Ридли Скот (ще ме извиняват феновете, ама последните му 4-5 филма, които гледах, си бяха баси и малоумните простотии) е едно заглавие, което лично аз очаквам с интерес, граничещ с този на Бойко Борисов да пререже лентата на нова магистрала. Не, не, сериозно! Филм, който прави своеобразно завръщане към вселената на “Alien” филмите, макар и да не показва познатите ни ксеноморфи, си е достатъчен фактор да забравя за момент за поредния achievement или мега малоумен хорър. Заветната дата през юни месец, в която филмът ще дебютира по големите екрани, е маркирана, подчертана, оградена, задраскана и т.н. по всички възможни начини в моя виртуален календар и билогичен часовник. Броим дните в нездраво очакване.
До вчера обаче дори и около историята на една от най-строго пазените тайни във Вселената не се знаеше кой знае какво. Имахме няколко кратки тийзъра, вирално клипче, с което само да ни дразнят, но… Нямаше хубаво и голям трейлър. Нещата се промениха!
Точно така, днес си имаме не един, а цели два трейлъра – един за американската и един за останалата публика (която не е много ясно с какво толкова се различава, ама карай). Не желая да коментирам, защото не искам. Ще си чакам като едно типично гийк/фен момченце, каквото съм (признавам си)… А докато и Вие чакате свещената дата, подмокрете се няколко пъти на пресните и топли трейлъри 🙂

Гответе се за още много постове по темата в близкото бъдеще…!

Horror Icons Pack Part IV

March 16, 2012
horrorhorror iconsmovies
2 Comments

Време е да приключим поредицата за най-популярните (и не толкова) хорър икони в киното. Последната, четвърта част от тази масивна статия, която май се явява и най-голямата, писана от мен някога, ще завършим с 3-4 класически имена. Реално погледнато това са чудовища във всеки един смисъл на тази дума, които са родени и отгледани изпод вещото ръководство на едно студио – Юнивърсъл (преди малко повече от две години бях писал статия по този въпрос ето тук). Няма да се повтарям, а само ще кажа, че машината за пари, която те завъртат е безкрайна и не мисля, че някога ще спре да им носи дивиденти в това отношение. Но все пак нека представим няколко от по-известните.

Dracula

Едва ли Дракула има нужда от представяне. Не мисля, че има здравомислещ човек на тази планета, който да не е чувал за един от най-известните вампири в модерната поп култура – било то кино, телевизия, литература, комикси, музика. Дракула е безсмъртен (в буквален и преносен смисъл). Повече от век той тероризира хората под най-разнообразни форми, превъплъщения и методи. Но все пак… От къде идва той?
Създателят на Дракула се нарича Брам Стокър и неговата новела се появява в края на деветнадесети век, 1897ма година да сме по-точни. В общи линии историята се върти около древен вампир, който се опитва да закупи имот в тогавашен Лондон, като случайно среща преродената си съпруга и прави всичко възможно да я направи отново своя. Едва ли са много хората, които не са запознати с историята, която е била показване под множество различни интерпретации, затова и няма да си правя труда да я разказвам в детайли.
Самият първообраз, който Стокър ползва обаче не е измислен. Той принадлежи на румънския принц Влад Тепеш, който е бил известен с изключителната си жестокост и липса на милост към враговете си, които е набивал живи на кол през задника и е оставял да си умрат така (процес, който е можел да продължи с дни). Но, който се интересува повече за истинския Дракула, може да си прочете в интернет, статии колкото искате.
Противно на повечето вярвания, че първата екранизация е била през 1931ва година, първи опит за представяне на историята се прави през девет години по-рано, през 1922, от немския режисьор F. W. Murnau.
(Забележка: По принцип се счита, че първата неофициална адаптация на новелата е направена в Русия през 1920та година, но за съжаление няма оцелели копия на този ням филм, никой не го е виждал, за да потвърди, съответно не може да се докаже.)
За съжаление обаче фамилията Стокър не одобрява резултата, студиото не получава правата и в крайна сметка името се променя на “Nosferatu”, а графът се нарича Орлок. Филмът е ням и въпреки първоначалните проблеми се оказва много добър и получава множество положителни оценки. От друга страна обаче е и първият и последен филм на студото, което го продуцира, защото бива съдено за нарушаване на авторски права и губи. Съдът нарежда всички копия на лентата да бъдат изгорени, но (за огромно наше щастие) едно е било разпространено по света и вече е имало достатъчно бройки, за да могат да бъдат проследени и унищожени.
Големият успех и началото на масовата истерия около името Дракула е поствено през вече спомената 1931ва година от студио Юнивърсъл и режисьорът Тод Браунинг (паралелно се снима и испанска версия, но това не е важно) и емблематичният актьор Бела Лугоси, който и до ден днешен се счита за едно от най-силните и добри превъплъщения на графа, с неговия акцент, маниер и движения. Филмът е огромен комерсиален успех и поставя началото на близо век безкраен източник на пари и забавление за малки и големи (да, дори и за малки, защото името на графа се появява и в безброй детски филмчета и предавания, в които, разбира се, той е представен в малко… по-различни светлина). Самият Лугоси изпълнява прочутата си роля още един път, през 1948ма година в комедията “Abbott and Costello Meet Frankenstein”, но четири години по-рано играе ролята на Арманд Тесла в продукцията на Колумбия “The Return of the Vampire”, в която всички са единодушни, че повтаря образа на Дракула, но просто носи различно име.
Успехът на филма поставя началото и на голяма поредица от продължения или филми, в които се комбинират различни чудовища от вселената на Юнивърсъл, сред които “Dracula’s Daughter”, “Son of Dracula”, “House of Frankenstein”, “House of Dracula”, и, разбира се, римейк от 1979та година с Франк Ланджела в главната роля. Самите Юнивърсъл преексплоатират темата до втръсване и винаги остават възнаградени.

Но Щатите не са единствените, които биват заслепени от успеха на известния вампир. Англия също решава да не остане по-назад в лицето на прочутото днес студио Хамър, което поставя началото през 1958ма година с лентата “Dracula” (издадена под името “Horror of Dracula” в Щатите, за да се избегнат недоразумения). Ролята се изпълнява от актьора Кристофът Лий, който си спечелва не по-малка слава от тази на Лугоси. Неговото изпълнение е още по-живо и истинско, но най-важното, то е и по-зловещо. Една от най-важните разлики обаче е, че Дракула на Лий е мълчалив и потаен персонаж. Той много рядко говори (в някои от филмите не казва дори и една реплика), но за сметка на това екранното му присъствие е… неотразимо.
За разлика от Юнивърсъл Хамър не си поплюват. Те изтискват колкото и каквото могат от образа, а Лий направо се вижда как изнемогва в някои от последните версии (дори той си признава, че в даден момент е нямало какво повече да покаже, поради което и отказва последната поява на Дракула през 1974та година). Студиото продуцира общо 9 филма, в седем от тях Кристофър Лий навлича наметалото, за да се завърне като прокълнатия граф. Това са: “The Brides of Dracula” (тук реално нямаме Дракула, а само негов последовател), “Dracula: Prince of Darkness” (макар Дракула да е убит в първия филм, той е безсмъртно създание, което чака своя час и тук, както във всеки последвал филм, той бива възкрасен от мъртвите, за да бъде убит в края отново), “Dracula Has Risen From The Grave”, “Taste The Blood of Dracula”, “Scars of Dracula”, “Dracula AD 1972” (както и името подсказва, тук действието се развива в модерни дни, а Дракула притежава огромна и зла корпорация), “The Satanic Rites of Dracula” и “The Legend of The Seven Golden Vampires” (този филм смесва източни митове с Дракула, поради което се развива и в Китай).
Интересен факт за споменаваме е, че за първи път Дракула се появява с издължените си зъби (fangs на английски) във филм от 1953та година и е турско дело.

През години името на Дракула се появява многократно из най-различни продукции за кино и телевизия, от най-различни националности. Самият Лий изпълнява ролята на графа още един път през 1970та година в нискобюджетен филм на режисьора Хесус Франко, който има за цел да пресъздаде максилмално близка адаптация на новелата. Няма да се впускам в опит да опиша всяка една адаптация или опит за експлоатация на името Дракула през годините, защото не мисля, че има година, в която той да не се е появявал под една или друга форма. Все пак ми се иска да спомена и версия от 1992ра година на режисьора Франсис Форд Копола, в която ролята на графа се изпълнява от Гари Олдман. Лично за мен това е може би третото най-добро изпълнение и много ме очудва как този филм е останал с толкова лоша репутация сред критиците, че дори и някои от участниците. Лентата е едновременно зловеща, красива и тъжна. Освен това през 1995та се появява и пародия, в която не безизвестният (вече покоен) Лесли Нилсън показва Дракула в една по-смешна страна под вещото ръководство на Мел Брукс.
През последните години образът на известният вампир не може да се похвали с кой знае колко забележителни прояви. През 2000та година Патрик Люсиер (който по принцип трябва да спре да прави филми, но уви…) прави продуцирания от Уес Крейвън “Dracula 2000”, в който Джералд Бътлър изгражда един много… библейски образ на Дракула. Следват няколко продължения на това, но те дори не заслужават правото да бъдат споменати. През 2004та се появява филм, който има за цел да бъде поклон през творчеството на Юнивърсъл и техните чуводища, но в крайна сметка е просто безмозъчен екшън с цел да забавлява публиката. В него Ван Хелсинг е представен като ловец на чудовища (в ролята е Хю Джакман), който трябва да се изправи срещу Дракула, чудовището на Франкенщайн и Човекът вълк.
Вампирът намира своя път и в модерната анимация, като му се налага да се изправи срещу някои от най-големите имена във вселената на DC Comics в анимацията “Batman vs Dracula”.
През тази година се очаква и 3D версия, която ще бъде режисирана от италианския режисьор Дарио Ардженто. Ще видим какво ще излезне.
И така… Мисля, че казах достатъчно. Дракула е име, което никога няма да залезе и винаги ще остане един от най-известните и популярни вампири на всички времена. Няма шанс някакви женчовци, които блестят на слънцето, да го изместят. Той е част от модерната култура така както водата е част от живота на всеки човек. Името му дълго време ще се носи от уста на уста и образът му ще се показва в най-различни форми и интерпретации. Завинаги!

Frankenstein’s Monster

Ето и още едно от най-популярните чудовища на Юнивърсъл. Макар да не се радва на чак толкова голяма “медиийна” популярност като Дракула, то е не по-малко известно от него.
Чудощието на Франкенщайн или както е по-известно само като Франкенщайн (макар да е грешен термин), е дело на писателката Мери Шели и се появява през 1818та година за първи път. Макар че едва през 1823 нейното име се свръзва с новелата. Създанието е плод на експеримент на брилянтен учен, който в последствие губи ума си. В книгата създанието си няма име. То е наричано с множество обидни имена, но реално не е кръщавано. С годините обаче, поради множество недоразумения, то си спечелва названието на своя създател Виктор Франкенщайн. В своята същност то не е зло. То е просто недоволно. Разбира каква съществуване му е отредено и не е очаровано от тази идея. Ужасният му външен вид, съставен от части от различни трупове, плаши хората, които единствено следват инстинкта си за самосъхранение и защита. В резултат то прави същото.
Първата адаптация в през 1910та година и е късмометражна версия, а през 1915та следва и по-дълга версия. Истинският “бум” обаче настъпва през същата година, през която се появява и Дракула на Юнивърсъл – 1931ва. Виновници са същото студио, а режисьор е Джеймс Уейл. И пак тук се ражда и една от най-емблематичните прояви на създанието – превъплъщението на Борис Карлоф и до ден днешен остава един от най-ярките образи и продължава да следва тази тенденция в повечето комикси, анимации, че дори и нови кино и телевизионни интерпретации. Филмът има огромен финансов и комерсиален успех, поради което не закъсняват продълженията “Bride of Frankenstein” и “Son of Frankenstein” през същото десетилетие. И в двата Борис Карлоф отново слага грима на чудовището, за да плаши местните селяни. През следващите десет години Юнивърсъл продуцират още 5 филма, в които се появява образът на чудовището под една или друга форма, като в една от версиите (“Frankenstein Meets the Wolfman”) Бела Лугоси изпълнява прочутата роля.
Следвайки вече изпитаната тактика, Хамър също не закъсняват със своята интерпретация. През 1957ма година те пускат “The Curse of Frankenstein”, в който за пореден път се изправят един срещу друг Питър Къшинг (в ролята на доктора) и Кристофър Лий като чудовището. Успехът е неизбежен и продълженията не закъсняват: “The Revenge of Frankenstein”, “The Evil of Frankenstein”, “Frankenstein Created Woman”, “Frankenstein Must Be Destroyed”, “The Horror of Frankenstein” (единственият, в който не участва Питър Къшинг и не е режисиран от Терънс Фишър) и “Frankenstein and the Monster from Hell”, с който приключва поредицата на Хамър.
Чудовището на Франкенщайн, подобно на много други преди и след него, е безмъртно. Освен това то е и може би най-лесното за съживяване, защото методът може да бъде експлоатиран най-лесно. Независимо как бива унищожено, то винаги намира начин да се завърне. То е образ, който се е превърнал в икона. Грозната му физиономия е плод на стотици фигурки, комикси и анимационни прояви, освен тези на голям и малък екран.
От по-модерните версии може би най-много смисъл имат за споменавани няколко. Една е тази на Роджър Корман от 1990та, която се нарича “Frankenstein Unbound” и е по новел със същото име на Браян Алдис. Тук фантастиката се смесва с фентъзито и интерпретират измислена версия за това как Мери Шели е измислила цялата си история.
Кенет Брана също не остава безпристрастен и прави своя версия с Робърт ДеНиро в ролята на чудовището през 1994та година. Филмът е малко муден на моменти, но има изключително силна атмосфера и доста прилично изпълнение в лицето на ДеНиро и Брана, който изпълнява ролята на обсебения учен. За съжаление обаче критиката не е особено позитивна, а и лентата не се представя много добре на родна земя.
През 2004та година се появява телевизионна версия, която е режисирана от Маркус Ниспел и продуцирана от Мартин Скорсезе, но не съм я гледал, за да мога да я коментирам.
Каквото и да кажа, все ще бъде недостатъчно, за да мога да представя този образ. Сигурен съм, че всеки е гледал поне една версия, поне един епизод или е виждал картинка на чудовището на Франкенщайн. Подобно на Дракула, той е неразделна част от поп културата на нашето време и още дълго ще тероризира измъчените ни умове. Дерзайте, защото То ще се завърне… рано или късно.

The Wolf Man

Този персонаж предполагам е много по-малко известен от горните два, но пък наскоро беше “възкрасен”, та поне споменът за него е пресен.
Човекът вълк започва своята “кариера” през 1941ва година под режисурата на Джордж Уогнър. Изпълнението на Лон Чейни Джуниър е пример за това как един върколак трябва да се държи и прави в много други последвали опити за имитация. Лентата си спечелва нужното внимание и има доста силен комерсиален, а и финансов успех. Странното в слуая е, че Юнивърсъл никога не правят директно продължение на своя хит. Персонажът на Лари Талбът обаче се появява в цели четири различни филма на студиото, в което го изправят срещу други известни чудовища (основно Дракула и/или Франкенщайн): “Frankenstein Meets the Wolf Man” (в който Талбът се опитва да намери лекарство за своята “болест” и да се спаси веднъж завинаги от проклятието), “House of Frankenstein”, “House of Dracula” и “Abbott and Costello Meet Frankenstein”, в който Човекът вълк е дори положителен персонаж.
За съжаление обаче с това се изчерпва появата на този образ през двадесети век… поне директната такава. Все пак той служи като вдъхновение на не един или два филма, в това число класики като “An American Werewolf in London” и “The Howling”. Името на Лари Талбът се използва от не един или двама известни автори като Нийл Геймън, както и в множество комикси, текстове на песни и игри.
Все пак Човекът вълк не е забравен и през 2010та година се появява римейк на оригиналния филм, но с доста по-променена история, в която има повече обрати и драматизъм. Бенисио Дел Торо и Антъни Хопникс изпълняват главните роли. Лентата има нещо средно между сносен и лош успех, като се оказва и доста силен провал в бокс офисите, което кара Юнивърсъл да зарежат идеята за следващо продължение, а просто да рестартират всичко отнало. Именно поради този факт до година или две се очаква рибуут на историята (отново) с надеждата на нещо по-добро, което да върне обичта на феновете към Лари Талбът.

Мислех да включа и “Създанието от черната лагуна”, което може да се похвали с няколко продължения, както и “Мумията” (в частност Имхотеп), която също има както Хамърова версия, така и доста успешен римейк с цели две части след себе си, но… в крайна сметка се отказах. Просто ги споменавам и тях за по-заинтересуваните. И без това и този пост се проточи повече от необходимото.
С това слагам край на една от най-масивните статии (над 10000 думи), която някога съм писал. Надявам се да се е харесала на Вас, които я четете, а и да съм научил тези, които се интересуват от тези неща, на поне един нов факт :Д
Край на историята!

Horror Icons Pack Part III

March 15, 2012
horrorhorror iconsmovies
2 Comments

Вчера мисля, че приключих с повечето от по-известните икони на ужаса, за които успях да се сетя. Видя се, че всички те са до болка познати и едва ли са изненадали някой с присъствието си. Надявам се да не съм пропуснал някой, но се съмнявам така или иначе.
Днес обаче ще представя и пет имена, които не са успяли да постигнат този колосален успех, било то финансов, било култов, било и двете, който останалите имат. Изборът на тези обаче се оказа доста труден. Исках отново да са пет, защото предните две части се състояха от по пет имена. Поради тази причина съм включил и 1-2 по… нетипични свръхестествени създания, които обаче въпреки всичко попадат под нужните критерии, защото говорим за едно зло превъплъщение (мисля, че само Ghostface до момента не попадаше в тази категория, но той е изключение), независимо от формата му.

Daniel Robitaille a.k.a. The Candyman

Това може би е най-известния персонаж от петимата днес. Кендиман е образ, отново роден от болното съзнание на Клайв Баркър и е базиран на негов кратък разказ, който можете да откриете в сборниците “Books of Blood” (разказът се казва “The Forbidden”). Даниел е бил сън на роб в тежките времена преди Войната между Севера и Юга в Щатите, но е направил грешката да се влюби в дъщерята на земевладелеца. Тайната им връзка завършва със забременява на момичето, което води до ужасни мъки за мъжа. Ръката му е била отрязана с тъпо острие, а тялото му намазано с мед. Пчелите са го нападнали и са му нанесли смъртоносни рани. Огледало успява да улови душата му с последния му дъх и така се ражда градската легенда за Кендиман. Ако кажете името му три пъти пред огледалото и загасите лампата, то той ще се яви пред Вас… и ще ви изкорми с куката, която замества отрязаната му ръка.
Дебютът си на голям екран този образ прави през 1992ра година. Успехът на филма е доста добър, а повечето ревюта сравнително положителни. Именно това поражда и цели две продължния, нито едно, от които обаче не може да се доближи на километри от своя първоизточник.
Но и за този персонаж е много важно да се обърне внимание на актьора, който го играе. В случая това е чернокожата икона на хорър киното Тони Тод. Злобната му физиономия и съскащия злобен глас го правят просто перфектния Кендиман. Веднъж щом видите потресаващото му изпълнение, което му носи 53то място в класацията за “100те най-велики хорър изпълнения” на Ретрокръш, няма да можете да си представите друг в тази роля. Самият образ пък печели седмо място в класациите на Bloody Disgusting и Уго за най-добър слашър злодей.
Заради доста по-слабото представяне на двете продължения обаче Кендиман потъва в забвение. Поне на този етап няма планове за възраждането му, но то никога не се знае. Сега е ерата на римейковете и рибутите. Може и него да го огрее.
А дотогава не преставайте да си повтаряте името Кендиман пред огледалото. Току виж се появил.

Jebediah Morningside a.k.a The Tall Man

The Tall Man е персонаж и основен злодей от поредицата на Дон Коскарели (познат, може би, на феновете с микса си “Bubba Ho Tep” и епизод от “Masters of Horror”) “Phantasm”. Той е зъл, злобен и много уверен в себе си.
Джебадая е гробар в малко градче, но постепенно с напредването на времето и възрастта си, решава да разнообрази ежедневието си като… направи портал между световете. Резултатите са повече от катастрофални, защото той се завръща като The Tall Man и има една единствена цел – да превземе света… или поне по-голямата част от него.
Поредицата се състои от четири части до този момент. Красотата им е, че те са изцяло свързани по между си. Всяка следваща част завършва точно от където е започнала предната и продължава действието все едно гледате един много дълъг филм. Няма смисъл да се впускам в подробности. Ясно е, че ще се намерят група смелчаци, които ще се опитват по всякакъв начин да спрат набезите на злодея.
След посещението си до чуждите светове, Джебедая се завръща с множество свръхестествени умения. В самите филми никога не става напълно ясно какво точно той умее, но се вижда повече от ясно, че обикновените оръжия не могат да го наранят както вредят на нас, има огромна сила, владее телекинеза и, може би най-главното, умее да си създава немъртви слуги от труповете на своите “клиенти” или части от тях. Освен това той притежава и малки летящи сфери, които изглежда са мултифункционални, защото разполагат с пробиващи сфредели, лазери и прочие.
И макар първата част да поставя началото на поредицата през далечната 1979ма година, а последната е от 1998ма, един и същи актьор изпълнява ролята – Angus Scrimm, която се превръща и в негова запазена марка. Грозното лице на Ангъс е много специфично, а лицевите му изражения, които го съпътстват през всичките части, стават и синоними на “Високия мъж”.
Слухове за ново продължение се носят от години, но изглежда, че Коскарели не успява да си спечели спонсори за целта. Все още няма нищо потвърдено и не е ясно дали “Phantasm” ще се възроди някога от пепелта.

Matt Cordell а.к.а. Maniac Cop

Нямаше как да пропусна и тази поредица, в която участва и един много голям мой любимец – Брус Кембъл. Ясно ми е, че персонажът на Мат Кордел няма кой знае какъв култов статус, но поне мен доста си ме стресна първия път като го гледах, но може би защото бях доста малък. А може и да е било заради адската мутра на Робърт З’дар, който може да уплаши и най-смелите с тази своя челюст.
За съжаление съм гледал само първата част и то преди много време, което води до почти всякаква липса на спомени относно сюжет и действие. Това, което помня и, което успях да намеря в мрежата, е, че Кордел е бил прецакан по някакъв начин от закона и търси отмъщение за всичко, което полицията, от която е бил част, му е сторила. Началото на трилогията е през 1988ма година и в първата част Кордел е представен като сериен убиец, пълен психопат, който убива хора по улиците на града. В последвалите продължения обаче той се превръща във все по-трудно за убиване и унищожаване зомби, което може да бъде върнато към живот и изкарано от гроба дори. В това отношение образът не се различава много от познатите такива на Джейсън Ворхийз или Майкъл Майърс примерно. Той е психопат с ясна цел да убива всичко, което се изпречи на пътя му или просто го дразни. Разбира се, тук имаме и по-задна скрита мисъл, а именно оневиняване за извършените престъпления. Но това е застъпено само в края на втората част.
Интересно в случая е, че отзивите за първата част не са кой знае колко силно, за разлика от продължението, което отнася повече похвали. Въпреки всичко трилогията на Уилям Лустиг не е нещо кой знае, но все пак режисьорът успява да създаде едно зловещо и злокобно безсмъртно създание, което да всява страх и погнуса в сърцето на по-слабите зрители.
Разбира се, за пореден път, това не би било образ, който да се запомни дълго, ако не беше изпълнението на американецът Робърт З’Дар, който може по принцип да се похвали с предимно роли на злодеи из треторазрядни екъшъни и ужаси. Но всъщност именно ролята на Мат Кордел му спечелва въпросната слава. Само погледнете лицето му и ще разберете за какво говоря. Малко актьори мога да се похвалят с такава… мутра.
Поне на този етап поредицата за полицая маниак е погребана и не се говори нищо (или поне аз не съм чувал) за продължение или рестартиране. Все пак нищо не се знае.

The Djinn

Сега ще си поговорим за антагониста на една изключително слаба поредица, но първата част, на която лично мен ме кефи. Продуцираната от Уес Крейвън и режисирана от Робърт Куртзман модерна приказка “Господарят на желанията” излиза през 1997ма година и бързо бива заклеймена от критиците като пълна боза.
Концепцията е много проста – който призове Джина, ще получи правото на три желание. Това, което не знае обаче е, че Джинът интерпретира тези желания както на него му харесва и понякога нещата могат да се окажат много по-различни от това, което сте си представяли. Също така има и уловка – щом приключите с трите си желания, той (Джинът) ще бъде свободен и ще може да отвори портите на своето измерение, от което, както вече се досещате, ще се изсипят всякакви невъобразими гадости. Основната фабула на всеки един филм от тетралогията е тази – някой намира камъка, призовава създанието и след това се опитва да оцелее от неговата злоба и неуморимо желание да се освободи.
За съжаление смея да заявя, че съм гледал и четирите части, но всичко останало след първата просто не струва (то не че и първата е кой знае какво, но има няколко наистина култови сцени). Последните две дори, които са снимани една след друга със седмица почивка по между им, променят актьора, който изпълнява ролята на Джина и всичко отива по дяволите. Не един път вече казах, че една роля, веднъж изградена от някой, роля, която изисква лицеви изражения и специфика на гласа, а не просто безцелно ходене наляво надясно с маска на лицето, трудно после може да се изиграе от нов актьор. Тук нещата не са по-различни. Андрю Дивоф, който персонифицира Джина в първите два филма, свършва една наистина прекрасна работа. Макар и физиономията му да е запомняща се, не тя откроява образа. Мазният му и леко съскащ (“Wishezzzzzz”) маниер на говорене е адски зловещ и в същото време влудяващ.
“Господарят на желанията” предполагам е от тези поредици, които няма да видят бял свят никога повече. Те са показали всичко, на което са способни и са дали на света каквото са могли (даже и малко от горе, за което никой не ги е молел). Все пак Джинът не е чак толкова запазена марка на Андрю Дивоф и съм убеден, че има и други актьори, които могат да се справят с ролята. Винаги може да се измисли още нещо, но определено трябва да го направи човек с много силно и леко болно въображение.

Leprechaun

И да приключим за днес с още един не чак толкова известен персонаж. По принцип Леприконът е плод на ирландската митология и се счита за тип малка палава фея. Той прави обувки по цял ден и крие златните си монети в гърне в края на дъгата. Сценаристите на тази поредица обаче са по-променили леко образа на палавия Леприкон и са го превърнали в символ на злото, готов да убива всеки, който се опита да му открадне гърнето със злато. Началото е поставено през 1993та година от режисьора Марк Джоунс, което е и негов дебют. Това също е кино дебют и за популярната актриса Дженифър Анистън, която до този момент е участвала в телевизионни продукции и сигурно до ден днешен проклина агента си за този избор.
Поредицата има общо 5 продължения, като последните две са в “махалата” и са с рап ориентирана насоченост, с предимно чернокожи актьори. Нито едно не е особено стойностно, нито става особено за гледане.
Леприконът е зъл, подмолен и твърдо решен да намери всичкото си злато, което му е било откраднато. Всеки, който си мисли, че може да го спре, го очаква прекрасна изненада… кървава и последна.
Ролята се изпълнява от джужето Уорик Дейвис, което е познато от “Уилоу”, заедно с Вал Килмър, от “Междузвездни войни 6” и спиноффовете за иуокитата (не съм много сигурен дали така се чете Ewok, но ще трябва да го приемете :Д), “Пътеводител на галактическия стопаджия”, “Хари Потър” и други. Тук не мога да кажа, че той прави роля, която да го отличи с нещо кой знае колко забележително. Изпълнението му е силно, но поради множеството грим и костюма, вероятно всяко едно джудже би се справило със задачата. Все пак Дейвис се превъплъщава в ролята на Леприкона във всичките му версии до 2003та година.
За тази поредица също няма кой знае какви слухове за продължение, особено след последните две мега малоумни части. Което поне в този случаи е добра новина. Идеята и без това беше изчерпана още с четвъртата част, в която героят на Дейвис бива победен в космоса (тя се явява и последна от хронологична гледна точка).
И макар филмите да нямат кой знае какъв успех сред критиците, от финансова гледна точка първия филм е с доста силен финансов успех и успява да си върне бюджета близо 4 пъти, което не е хич зле. Именно това сигурно води и до последвалите продължения.

Това от мен за днес. Остана само една последна част, в която ще Ви представя и няколко от по-класическите икони като Дракула и чудовището на Франкенщайн.
Дано съм успял да поднеса нещо поне малко интересно :Д

Horror Icons Pack Part II

March 14, 2012
horrorhorror iconsmovies
0 Comment

Нека продължим с втора част от поредицата за най-емблематичните персонажи сред злодеите в хорър филмите, които киното е раждало. Не Ви ли е минавало през ума колко болно създание е човекът, щом мозъкът му може да роди подобни изроди? Дали някъде дълбоко човешкото съзнание таи омраза и болка, която само чака да бъде отприщена и да сее смърт и разруха. Това последното не беше въпрос, но е и тема на друг разговор, който сега няма да водим.

Hannibal Lecter

Понякога си мисля, че Томас Харис, авторът на поредицата за канибалистичния доктор, я е писал с Антъни Хопкинс в предвид. Не знам дали има някой, който се опитва да чете книгите и да не си представя само и единствено този актьор. Но нека все пак го представим.
Доктор Ханибал Лектър е брилянтен психиатър, който умее да чете хората като отворена книга. Той е изискан, образован, умен и… много опасен. Има само едно и едно единствено развлечение, което обаче е малко вероятно да се понрави на всеки – обича да си похвапва човешко месо, а то, както знаете, не се предлага по магазините.
Началото е поставено през далечната 1981ва година когато Томас Харис публикува своята първа новела “Red Dragon”. През годините тя бива последвана от още 3 книги, като последната, от 2006та, със заглавие “Hannibal Rising”, е прикуъл и разказва за детството и последвалото превръщане на невинния младеж в садистичен сериен убиец.
Първата филмова адаптация на “Червения дракон” е през 1986та година на режисьора Майкъл Ман и носи наименованието “Manhunter”. Ролята на Лектър се изпълнява от актьора Браян Кокс. Макар и добро, изпълнението му не е чак толкова впечатляващо и сякаш остава незабелязано. (Колко от Вас въобще са гледали този филм?) Пет години по-късно обаче Джонатан Деми режисира втората книга на Харис – “Мълчанието на агнетата”. За ролята на доктора е избран актьорът Антъни Хопкинс. Изпълнението му носи Оскар, което говори достатъчно само по себе си. Хопкинс сякаш улавя истинската същност на Лектър, неговите маниери и начин на мислене. Той изгражда образ, който може едновременно да те очарова и ужаси. Не напразно в последвалата нова адаптация на “Червения дракон” и на третата книга, носеща еднозначното заглавие “Ханибал”, никой не си и помисля да подмени главния действащ образ. Именно този образ, най-вече в усмирителната риза, с маската на лицето, която прикрива умело устата, е образ на безброй пародии и опити за имитация.
Интересно е да се спомене, че Харис пише последната новела, както и сценария на филма, за миналото на Лектър само и само да е сигурен, че това ще е точно визията, която той има. Причината е много проста – продуцентът на поредицата Дино Де Лаурентис обявява твърдо, че филм за корените на убиеца ще има и участието на Харис е без значение. Той може или да допринесе за него, или не. Но при всички положения студиото ще направи такъв филм. Именно затова авторът решава да напише въпросната книга. Самата екранизация обаче е леко под нивото на останалите преди това. Действието е доста по-разтегнато и много по-мудно и скучно. Изпълнението на Gaspard Ulliel е силно, но просто не е същото. Но то предполагам, че така и трябва. Все пак ми се струва, че той много бързо и лесно започна да приема нещата и да бъде това, което е.
Едва ли е нужно да споменавам каква икона е Ханибал Лектър, или както е познат – Канибалът Ханибал (на английски името звучи по-добре – Hannibal The Cannibal). С четири книги и пет филма зад гърба си, образът, който Антъни Хопкинс изгражда ще остане завинаги част от популярната поп култура на нашето време. Хората обичат да бъдат плашени, а когато образът е толкова натуралистичен и изискан, ги привлича още повече.

Charles Lee Ray a.k.a. Chucky

Чарлз Лий Рей е от онзи тип хора, който ще подминете с пренебрежение на улицата. От типа хора, чийто вид ще Ви отблъсне и отврати, знаейки дълбоко в себе си, че нещо не е наред с тях. Той е убиец, крадец… отрепка от най-висока класа. Но също така обича да практикува вуду ритуали. Поредицата, в която той се подвизава, се нарича “Child’s Play” и първата от петте части се появява през 1988ма година, дело на режисьора Том Холанд (“Fright Night”). Самият Рей обаче като човешко превъплащение има много малка роля. Още в самото начало на първия филм той бива смъртоносно ранен от полицията и успява да прехвърли садистичната си душа в тялото на малка кукла-играчка за момченца. Сами се досещате, че след това прави всичко възможно да се завърне обратно в света на нормалните човешки същества.
Именно от тук идва и седмата хорър икона в поредицата – Чъки. Това, както споменах по-горе, е кукла, която има за цел да забавлява децата. Но точно тази кукла е всичко друго, но не и забавна. Особено когато погне детето Ви с кухненския нож. Идеята е ясна – Рей е затворен в тялото на куклата и иска да се прехвърли отново в човешко същество. Разбира се, времето му е ограничено, а и има условия, които трябва да спазва. В последвалите части основната фабула се запазва, просто собствениците, през които Чъки минава, са различни. Все пак в четвъртата той се сдобива със съпруга (под формата на женска кукла), а в петата и с дете (дори не искам да знам как така две кукли успяват да си направят бебе, но… нека не го обсъждаме).
Независимо от различните идеи на сценаристите, Чъки, в основата си, си остава малка и садистична кукла, която обича да убива и ще премахне всеки, който научи тайната му и се прави на смел.
Името, което превръща образът на парчето пластмаса, в иконата, която е, е Брад Дуриф. Не знам защо, но винаги, като го видя, го свързвам с мазен и гаден червей, който е готов да направи всичко, за да угоди на господарите си. А гласът му… гласът му много точно подкрепя тази му визия. Реалната поява на актьора е само в първата част, в самото начало, докато прехвърли душата си в куклата. В последвалите продължения той дава само гласа си, но това е повече от достатъчно. Именно той превръща Чъки в истинско зло, благодарение на блестящото си озвучаване.
От няколко години се носят слухове за нова част, която ще е и рестартиране на поредицата и отново Дуриф ще даде гласа си, но… Поне на този етап всичко е само слух и няма нищо конкретно. Но, ако някой ден се появи продължение (или римейк/рибуут), се надявам то да наблегне повече на хорър и гор елементите, а да загърби комедията, в която беше започнала да се превръща поредицата в последните две части.

Ghostface

Честно казано, имах леки съмнения относно включването на този образ тук. Защо ли? Основното е, че той не е икона в смисъла, който влагам в останалите, а по-скоро идея, персонификация на образ, който може да бъде всеки, просто една самоличност. Ghostface не е реално персонаж, а маска, зад коята се крият най-различни убийци. За тези, които въпреки всичко не го познават, той е част от поредицата на Уес Крейвън “Писък”. Първата му поява е през 1996та година. В първата част от вече тетралогията (с последната част от миналата година) група тинейджъри биват преследвани от убиец с костюм за Хелоуин, подобие на картината на Edvard Munch “The Scream“. Той им отправя заплахи по телефона и постепенно изпълнява тези свои закани по най различни и брутални начини. В края, разбира се, самоличността на злодея бива разкрита, а самият той убит. В последвалите три продължения идеята се запазва – някой друг нахлузва маската и започва своя поход с неизвестни подбуди и цели. Тъй като във всяка част реалните хора, които носят “лицето” са различни, техните мотиви никога не са едни и същи. Ghostface не може да бъде посочен и набеден с една цел и една единствена мотивация. При “него” нещата могат да бъдат за чисто удоволствие, отмъщение или силно желание за слава и внимание. Освен това всеки може да бъде убиецът.
Крейвън успява да създаде един невзрачен на пръв поглед филм, който бързо се превръща в култ и едва ли не идолизира поп културата по това време. Освен специалните фигурки в негова чест, които компанията на Тод МакФарлейн прави, Ghostface се появява в множество разнообразни пародии и телевизионни сериали. Няма нужда да споменавам, че възможносттите в това отношение са неограничени.
Но може би този образ също нямаше да си спечели всичката тази слава, ако не беше гласовото изпълнение. Дали Ghostface щеше да е това днес, ако не Роджър Джаксън, а някой друг го беше озвучил? Независимо кой седи зад маската, гласът е винаги един и същ. Актьорът, който е дал гласа си за множество видео игри и телевизионни предавания (Mojo Jojo :D), е като запазена марка за образа. Сякаш има нещо первезно и в същото време злокобно в тембъра му, което те кара да настръхнеш.
Предполагам, че точно, защото филмите са насочени към по-младата публика в комбинация с множеството MTV намеци и намигвания в първите филми, превръщат този персонаж в толкова голям култ. Шестнадесет години след своя дебют, той е все още толкова актуален и популярен, макар и да не беше чак толкова силен в последната си проява.

John Kramer a.k.a. Jigsaw

Нека Ви представя и “най-младия” злодей. От друга страна обаче Джон Крамър не е типичният злодей. Ако все пак до този момент ще живяли в пещера, позволете да Ви отворя очите. Jigsaw е плод на работата на James Wan и Leigh Whannell и прави своя дебют през 2004та година в поредицата “Saw” (позната у нас под името “Убийствен пъзел”). Защо казвам, че не е типичен злодей? Крамър е човек с убеждения. Той вярва, че това, което прави, е правилно, следва своя кодекс и е убеден, че така помага на хората. Философията му е много проста – ако сте съгрешили, на какво сте готови, за да получите правото на втори шанс в живота? Той предоставя на жертвите си възможност да изкупят греховете си като жертват нещо от себе си, игра, ако предпочитате, в която залогът е животът.
Интересното при Крамър е, че той умира в края на третата част. За щастие не се завръща като свръхестествено създание с неограничени възможности, защото това никога не е било заложено като идея. В последвалите още 4 продължения той се появява под формата на спомени, сцени от миналото, оставени послания и инструкции за своите последователи. Историята е достатъчно разнообразна и комплексна и всяка една част ни запознава с нов елемент, само и само да внесе нов съспенс и обрат, достоен да си заслужи продължение. Авторите са усетили правилно, че именно образът на Jigsaw е основен елемент от Saw поредицата и са се постарали той да участва дейно във всяко едно продължение, независимо от преждевременната му кончина.
Подобно на много от останалите антигерои до момента, зад името седи актьор, благодарение на който образът е това, което го прави иконичен. В случая това е американецът Тобин Бел. Неговият пресипнал и спокоен глас може да Ви накара да потреперите от страх. Той може да си позволи това спокойствие, защото вече е изпипал всеки детайл и си е подсигурил всичко, което можете да измислите. Независимо дали е здрав и на крака, дали го бутат в инвалидна количка или лежи на болнично легло, а от тялото му стърчат тръбички от системи, Бел създава един наистина зловещ персонаж.
Вярно е, че говорим за сравнително млад образ, който има още време преди да се наложи и да достигне култовия статус на някои от по-горе изброените, но въпреки това лавината се е задействала и всичко е само въпрос на време. Освен седемте филма, Jigsaw може да се похвали с комикс, в който се разказва за случващото се преди първата част, за раздялата с жена му и борбата му с рака, също така и с две видео игри.
Убеден съм, че Холивуд не е забравил за господин Крамър и рано или късно отново ще възроди образа му, под една или друга форма. Вярно е, че последните части бяха започнали да се повтарят и да самокопират себе си, но Jigsaw е образ, който просто очаква да се възроди отново.

Norman Bates

След като Ви представих най-младия до момента антигерой, нека сега да насоча вниманието Ви и към най-стария (пак казвам, до този момент… защото ще има и по-стари в следващите части). Освен това, Бейтс сигурно е персонаж, за който най-малко знам поради незапознаване с всичкия филмов материал по въпроса (не съм гледал нито едно от продълженията на “Психо” по… необясними за мен причини). Но нека започнем от начало.
Норман Бейтс е герой от новелата “Психо” на Робърт Блох, която през 1960та се превръща в емблематичната лента със същото заглавие на не по-малко емблематичния режисьор Алфред Хичкок. Бейтс в своята същност е психопат, който страда от остро психично разстройство, което води до раздвоение на личността. Той е обсебен от образа на своята майка, която го е тормозела като малък и, която той убива в последствие. Самият Норман не убива. Неговата майка го прави вместо него. Запазена негова марка са кухненският нож и женската престилка, с която явно е запомнил своя родител. В края на първата част е заловен и затворен в психиатрия.
Следват още три продължения, както и две книги от Блох, но филмовите и книжните еквиваленти нямат общо по между си. Освен това има опит и за сериал с името “Bates Motel”, но изглежда е бил неуспешен, защото така и не започва излъчването си. Все пак пилотният епизод се изплъчва като телевизионен филм, но претърпява пълен провал.
“Психо” не се разминава и с римейк болестта на Холивуд и то още през 1998ма година (само 8 години след последната част), но претърпява тотален крах и едва ли някой го помни, както и изпълнението на Винс Вон като Норман Бейтс.
Всъщност актьорът, който се свързва с образът на побъркан убиец, е Антъни Пъркинс, който изпълнява ролята и в четирите филма. За съжаление нямам никакъв спомен от първия филм, който съм гледал адски отдавна, а, както вече казах, останалите три не съм виждал. Именно поради тази причина не мога да изкажа кой знае колко лично мнение за изпълнението му, както и за ефекта, който то оказва върху зрителя.
Норман Бейтс няма статуса (поне за мен) на горе изброените девет злодея, но въпреки всичко той е една икона и рано или късно някой отново ще се сети за него.

С това слагам край и на втората част от иконите в хорър киното. С нея мисля, че успях да приключа с повечето от по-известните имена от последните 50-60 години. Това, което предстои, е преглед на 3-4 по-неизвестни или не успяли да придобият толкова култов статус имена (спойлер: разни любители на пчелите и някои много високи белокоси хубавци). А за десерт, в последната и четвърта част, ще направим един кратък обзор на 3-4 имена, които са на повече от половин век, но въпреки всичко продължават да “тровят” екраните и да всяват страх и паника в сърцата на зрителя.

Alien 3 by Alan Dean Foster (RC2012 #16)

March 14, 2012
booksreading challenge 2012
1 Comment


Тъй като нещо се прецакаха нещата и загубих 1/4 (цял един злодей) от поста, който пишех за Horror Icons, реших да разнообразя малко. Едва ли мога да кажа кой знае колко след предните две части, затова и ще бъда кратък. “Пришълец 3” е новелизация на сценария на третата част от поредицата. Стилът на Алън Дийн Фостър не се е променил по никакъв начин и той отново брилянтно пресъздава атмосферата на затворническата колония Фиорина.
За незапознатите, отново, Рипли е изхърлена в спасителна капсула от своя кораб (с който се спаси в предната серия), която се разбива на забравената от Бога затворническа колония, бивша минна, Фиорина. За съжаление при сблъсъка загиват както ефрейтор Хикс, така и малкото момиченце Хикс, които бяха оцелели единствено след сблъска с кралицата-майка и хордата от пришълци. Докато чака да дойдат от Компанията да я приберат обаче, Рипли научава, че не е сама на планетата, както не е била сама и на кораба. Скоро Адът се отприщва с още по-голяма сила и за трети пореден път на горката Рипли й се налага да се бори за живота си.
Хубавото в случая е, че книгата е писана по-първоначалната версия на сценария и пришълецът се ражда от бика, а не от кучето. Други дребни детайли също правят добро впечатление, отново от режисьорската версия на кино еквивалента си.
Както казах, този път ще бъда максимално кратък, че още псувам за близо петстотинте думи, които си заминаха и, които не помня, разбира се, за да мога да възстановя лесно. Ако предните две книги са Ви харесали, то ще обикнете и тази. Фостър продължава да поднася познатата история, като я разширява леко, разяснявайки ситуации и моменти, които са останали мистерия във филма.

best ark server hosting