Това е втората книга от поредицата за “селското” момиче с отвратително име Суки Стакхаус и нейния любим вампир. В интерес на истината нямам никакъв спомен от първата книга, която прочетох преди около година, което не говори много добре за нея. Именно поради тази причина ще се въздържа (не защото искам, а защото не помня :Д) от каквото и да сравнение и/или опит за градация с предходния представител на поредицата.
Тук сюжетът продължава непосредствено след събитията в първата книга. Главната героиня с необикновени възможности (да чете мисли) живее прекрасен живот със своя възлюбен вампир и… сервира в местното заведения за бързо хранене. Живот-мечта, би го нарекъл някой. В последствие обаче шефчето на областта, който командва всички вампири (не ми се влиза в обяснения за йерархията, явно всяка вампирска поредица иска и настоява такава да съществува под една или друга форма), обявява, че е дал “под наем” Суки на гнездото в Далас, та тя трябва да отиде до там и да помогне… с гаджето под ръка, разбира се.
В интерес на истината първоначално подходих с много по-високи очаквания към поредицата, което беше и една от основните причини да ме разочарова малко (или много, въпрос на гледна точка). Горното описание може да звучи като сюжет ала “Здрач”, но, повярвайте ми, не е така… и слава богу. Въпреки всичко книгата има тази лека наивна нотка на вътрешна борба и сантименталност, породени от връзка с вампир. Освен това в света на Харис кръвопийците са извадени на показ и са пълноправни членове на обществото (почти де). Което от своя страна на пречи на “обикновени” хора да си имат предрасъдъците, направо като расови…
Но аз се отплеснах. “Мъртви в Далас”, както е българският превод, е сравнително кратко и бързо за четене книжле. Има си своите слаби и силни страни, а и след последното разочарование в лицето на Анита Блейк, това някак си ми допадна. Не е връх в литературното изкуство, но… Става за убиване на няколко часа. Ще ми се да кажа нещо по-положително, но такова не мога да намеря. Книгата забавлява на едно ниско ниво, и макар да е интересна, нещо ми пречи да й дам прекалено хубава оценка. Няколко добри сцени не правят цялостно добър сюжет.
Поне тук вампирите не блестят на слънце, а си горят като… вампири ;Д

С шестата книга приключвам и втория том от книгите за Влад Талтош на Стивън Бруст. Този път (*потрива доволно ръчички*) се радвам, че няма да ми се наложи да повтарям голяма част от изписаните в предните пет поста думи. Поне не и повечето. За съжаление обаче нещата, които имам да кажа, не са от най-ласкавите.
За първи път поредицата променя своята гледна точка, а едва ли не и главния си герой. Действието тук бива разказвано и видяно през очите на младо момче-текла, което се запознава с Влад и бива въвлечено в неговия опасен свят. Обстановката е малко и невзрачно селце без нищо впечатляващо, което е и причината да наричам тази книга “селска”. Поради смяната на персонажа, който води разказа, ироничните, саркастични и остроумни забележки на Влад тук изцяло липсват. Момчето, макар и много уверено какво точно иска, е сравнително страхливо и все не може да проумее ситуацията около себе си, което пък поражда неясни и некачествени описания на случващото се.
Както обаче и да го въртя, най-големият минус е именно сюжетът. По-голяма част от книгата Влад е тежко ранен и Савн (споменатата текла) се грижи за него, като тича до вкъщи и обратно, няколко пъти. Тъкмо започне да се оправя и… треската го удря наново. Малко скучно е да четеш в рамките на 100 страници как обичаният герой е беззащитен, нещастен и на прага на смъртта (няколко пъти) и животът му е в ръцете на едно нещастно селско момче. С други думи Бруст прави на пух и прах всякаква изградена представа за света на Влад (а и за самия Влад) в рамките на много кратко време. Самият персонаж тук е много по-възрастен (макар да казват, че са минали само няколко години от действията във “Феникс”) с държане и начин на говорене.
Като цяло “Атира” не е книга, която бих препоръчал. Най-слаба до момента в поредицата, тя определено би създала грешно впечатление на незапознат читател. Макар и да няма много логика да започнеш да четеш дадена поредица от средата или края, все пак, ако решите, не започвайте точно с тази част 🙂

Когато боговете се обърнат към теб с “работа”, най-добре е да я свършиш и да не задаваш много въпроси. Петата книга от поредицата за Влад Талтош поставя главния герой точно пред такава дилема. Неговата богиня го извиква лично при себе си и му поверява задачата да убие… един крал. Това, разбира се, поражда серия от събития, които имат за цел да разклатят Империята и да доведат до… неочаквани резултати.
Макар и да продължава непосредствено събитията след “Текла”, тук революционният елемент не е толкова силно застъпен или поне е оставен на по-недосаден план. Отношенията на Влад и жена му не достигат онзи противен аспект, който толкова много ме дразнеше в третата книга. Да, отново се говори за революция и за проблемите и вижданията на Куоти, но… Не успя да ми досади по този начин, по който преди. Което си е голям плюс. Като оставим това настрана обаче, тук сюжетът е представен по един наистина страхотен начин и навързва нещата до една доста… неочаквана, поне за мен, развръзка.
От друга страна главният герой тук сякаш е по-замислен и по-внимателен в действията си, като е готов да направи за другите повече, отколкото преди. Все още намирам “Йенди” за една от най-силните книги до момента, но поне тази не пада до нивото на “Текла”.
Вече не знам какво да пиша, което да не съм споменал, затова само ще кажа, че книгата е хубава и има множество интересни сцени. Ако сте харесали предните, тази също трябва да Ви хареса.