След над осем часа работа над глупавата презентация, за която ще стане дума в следващия пост и от която хич не съм доволен, и която има поне още осем часа работа по нея, реших, че все пак мога да излезна за малко и да пия 1-2 бири, както и стана. От доста време не бях посещавал Найлона (май от последното парти на Самакитка, заедно с Владо, което беше… или пък беше миналата година след концерта на Obsenity Trial? Не помня кое беше преди кое.), а по време на проливен дъжд май още по-отдавна не бях ходил. Мисля, че няма друго подобно заведение като това. Плексигласовият покрив в единия край на мястото ехти и дрънчи сякаш всеки момент ще се срути под блъскането на дъждовните капки върху нежната му повърхност. Огромни локви бавно, но сигурно превземат неособено голямото помещение около бара и водата победоносно се стича през проядения таван. Газиш в прекрасните гьолчета, които са се образували вътре, опитваш се да избегнеш струите дъждовна вода, които атакуват през прогнилия покрив. Въобще пълна идилия, красота… Сякаш има нещо специално в това място. Да, вярно е, че звучи като дупка. Вярно е, че запада, пропада, замира, умира, загнива и се разпада, но… Прекрасните спомени го правят красиво. А там има много хубави спомени.
Първите посещения преди над шест години, ролките тоалетна хартия (:Д), срещите с познати. И по-нови и свежи моменти като първото парти на Самакитка, което си остава едно от най-добрите и яки партита, не само тяхно, но и на които съм ходил въобще (хората правят всичко, няма значение какво и как, важно е кой). И, разбира се, се осми март миналата година, което по случайност беше второто парти на девойките от Самакитка, но в случая това няма нищо общо. Обещал съм да мълча за някои неща, но тогава определено беше една страхотна вечер, която едва ли някога ще се повтори :Д ….