-Какво искаш от мене? – изкрещях изведнъж аз към бледия мъж. Той бавно завъртя глава към мене и направи знак на куклите да спрат. Те се подчиниха на мига и застинаха по местата си. Сега вече напълно приличаха на група играчки, но просто бяха в по-големи размери – истински размери.
-Ти ще бъдеш моето най-перфектно творение.
Този път мъжът наистина се усмихна, макар и плахо. За миг зъбите му проблеснаха под големите му устни и бяха повече от перфектни – бели и идеално подредени. Освен това обаче бяха и заострени като малки колове, които можеха да се впият в плътта ми и да я разкъсат без никакъв проблем. Изтръпнах при тази мисъл.
-Не се притеснявай – каза мъжът, явно прочел мислите ми за пореден път. – Никога не наранявам своите творения. Никога не бих развалил перфектността, която представляват те. Винаги съм много прецизен и внимателен в работата си. Ще видиш. Не се тревожи.
Защо ли обаче думите му нито за момент не ме накараха да се чувствам по-добре. Дори напротив, чувствах се по-уплашен от всякога. Вече не мислех, че има колко повече да се плаша, но този път всяко едно косъмче по тялото ми настръхна от тези думи и начина, по който той ги изговори.
-Казвам ти, – продължи той, – ще бъдеш най-красив сред тях.
В отговор от групичката с деца-кукли се понесе тихо шептене подобно на това, което вятъра разнася на есен, когато си играе с листата в задния ни двор.
-Тишина – обърна се рязко към тях мъжът и ги скастри, но без да влага злоба или гняв в гласа си. Децата млъкнаха мигновено и сякаш погледите им виновно се обърнаха надолу към пода.
-Имаме нужда нещо да раздвижи нещата тук, разбираш ли? И това ще бъдеш ти. Ти, с твоето изпълнено с веселие и безгрижие сърце. Скоро твоята толкова положителна аура ще бъде погълната от мрак всички ще можем да се докоснем до нея, защото именно мракът е силата, която храни моите деца. Но… – вдигна ръце мъжът в опит да защити или опровергае някое свое твърдение. – Не искам да се плашиш, дете мое! Той няма да засегне тебе. О, не! Ще разбереш, скоро, много скоро.

За около десетина минути цялата стена се превърна в пясък и сякаш беше попита от почвата по пода като вода. Малките детски тела запристъпваха плахо точно като в някой зомби филм, с малката разлика, че лицата им сякаш бяха перфектни. Не виждах нито една драскотина по тях, нито едно нараняване или синина. Приличаха повече на кукли, а не на човешки същества.
Високият блед мъж ме погледна благо и погледа му с нищо не подсказваше злодеянията, които се канеше да стори с мене. Подобие на усмивка сякаш за секунда се появи на лицето му, но можеше и да съм си въобразил.
-Виж ги! – изрече той с благовение и в очите му можех да различа онзи същи поглед, когато майка ми ме гледаше през голяма част от времето. Тогава не осъзнавах какво значи, но сега знам, че това е било любов. Той обичаше своите „деца”. Нещо дълбоко в мене ми подсказваше, че те са негово творение и който се опита да ги нарани, жестоко ще съжалява.
Обърнах отново глава към децата и тогава забелязах това, което ми беше убегнало първия път – канапите, които излизаха от лактите и колената им. Нима те наистина бяха кукли? Приличаха на онези театрални кукли на конци, които бях гледал по време на местните панаири в центъра на града. Децата размахаха своите ръце точно по същия начин както правеха и онези играчки на кукловодите от въпросните постановки. Бях гледал да разиграват най-разнообразни сцени, при които малките създания се удряха, блъскаха, дори целуваха, но винаги виждах как някой над тях ги управлява и им казва какво точно да правят. Те нямаха душа, нито можеха да се движат сами.
Конците потъваха в металния таван сякаш бяха част от него. Децата бавно се приближаваха към мене и си личеше, че всяка една крачка им коства неимоверно усилие. Първо придвижваха единия си крак и преместваха същата половина от тялото си напред, а след това повтаряха процедурата с другия крак. И отново. Но лицата им дори не трепваха. Оставаха си толкова безизразни колкото и като се появиха изпод пръстта.
-Не са ли прекрасни! – констатира по-скоро мъжът, отколкото да зададе въпрос. Предпочетох да си замълча. Бях вцепенен от страх. Не можех да помръдна (не, че металните скоби ми позволяваха така или иначе). Затворих очи с надеждата, че това все пак е един много лош сън и скоро всичко ще свърши. Опитах се да си представя родителите ми. В този момент дори самите те си нямаха идея колко много ми липсваха. Но образите им сякаш избледняваха от само себе си в съзнанието ми. Това още повече ме обърка. Още повече ме паникьоса.