Направих една крачка и всичко около мене сякаш изчезна. Живият плет, оградата, тревата, малките камъчета, които красяха крайщата на двора ни. Нищо не остана. Само мрак. И веселата детска песничка.
„Какво става?”
Въпрос, който си оставаше без отговор. Нямаше кой да ми отговори. Клоунът беше изчезнал също. Сега вече дойде моментът да се страхувам. Като ураган чувството ме обзе. Вдигна ме високо и ме понесе безмислостно без да пита. Очите ми се напълниха със сълзи. Какво всъщност ставаше? Къде изчезна всичко?
Сякаш в отговор живият плет отново се появи пред мен. Само с едно премигване и нещата отново се върнаха на мястото си. Останах още по-озадачен. Не можех да се реша какво да правя. Това сега случваше ли се? Огледах се и всичко си беше по местата. Точно както го помня. Само клоунът липсваше. Изпитах силното желание да прегърна родителите си. Да усетя силните им ръце около себе си. Затичах се.
-Мамо? – гласът ми проехтя странно сред малкия заден двор на къщата.
Отговор обаче не получих. Вече почти бях стигнал до вратата на верандата. Протегнах ръка, за да я отворя и в този момент тя се отблъсна рязко и с трясък като едва не ме бутна на земята. Баща ми, близо два метра висок, с огромни, поне в моите очи, ръце, се показа на прага. Очите му сякаш горяха. Дланите му бяха свити в юмруци и устните му едва се помръдваха, стиснати здраво.
-Ела ми тук, малък нещастнико!
Погледнах го стреснато и още по-уплашено. Изведнъж чувстото да го прегърна се изпари. Усещах нещо различно. Не знам какво бях направил, за да заслужа гнева му, но никога не го бях виждал такъв. Ако до този момент имах някаква изградена във въображението си представа за образа на Сатаната, то той беше изместен от начинът, по който собствения ми баща изглеждаше в този момент.
Майка ми също се показа на врата и нейният вид ме накара да изкрещя. Лицето и беше неестествено изкривено от огромното количество злоба, с което се беше изпълнило. Челото й се беше сбръчкало от десетки малки и големи бръчки, а очите й бяха присвити до състояние на тънка линийка.
-Намери ли малкия мизерник? – обърна се тя към баща ми, но в следващия момент ме забеляза и мълниеносно, като змия, която атакува жертвата си, тя изтреля ръката си към мен. Сграбчи ме за ризата и ме замъкна към вътрешността на къщата.

Предишни части:
1: Awakening
2: Please, Welcome The Clown
3: Invitation Accepted
4: Through The Looking Glass
5: Into the Abyss

Вървях бавно след него. Следвах сляпо един напълно непознат. Но нима това имаше някакво значение? Бях обхванат от някакво странно чувство. Не мога да определя какво точно. Чувствах се невероятно. Имах рожден ден!
И тогава чух първите звуци, звуци на радост, звуци на изключително веселие. Не можеш да ги оприлича на нищо по-добро. Сякаш десетки деца се веселяха, крещяха, тичаха, забавляваха се. Една топла вълна се спусна по тялото ми – от връхчетата на косата и чак до ноктите на краката. Погледнах радостно към клоуна и той само се усмихна. Отново ме дари с онази престорено безгрижна и радостна усмивка зад която прикриваше истината. С всяка следваща крачка звуците се засилваха. Писъците ставаха все по-силни. Весели детски гласове изпълваха ушите ми. Оглеждах се трескавно, но не виждах абсолютно нищо. Къде бяха? Къде се бяха скрили? В двора на изоставената къща? Нима беше възможно там да има каквото и да е?
В този момент единственото нещо, което беше редно да изпитвам, бе страх. Беше най-логичното чувство, което трябваше да се загнезди в мене и да не ме пуска. Но, противно на всякаква логика, аз бях щастлив. Чувствах се прекрасно и исках да се веселя. Вдигнах глава към клоуна с изкрящи от удоволствие очи и той ме дари с прекрасната си усмивка. Снежното му лице сякаш се изкриви за секунда, но после отново беше онова безгрижно и весело лице, което аз виждах. Направи още една крачка и тялото му потъна дълбоко в живия плет. За миг застинах. Сякаш се изпари. Нищо не се виждаше зад стената от тъмно зелена растителност. Точно в този момент сякаш всичко можеше да си дойде на мястото, защото лек пристъп на страх сякаш се опита да си пробие път и да превземе обърканото ми тяло. Но нямах късмет. Една ръка, покрита с изпокъсана и изключително разноцветна материя, се показа измежду храстите и бавно разтвори дланта си. Гласът сякаш прогърмя дълбоко в главата ми. Не бях много сигурен дали въобще някой каза нещо.
„Хвани ръката ми, малкия!”
Прозвуча по-скоро като заповед, а не като молба или покана. Но това нямаше значение. Страхът бързо се скри в малката дупка, от която се опита да изпълзи и никога повече не се показа. Поне не и докато не се събудих.
Протегнах ръка на свой ред и сграбчих ръката на клоуна. Сега, като се замисля, дрехите му сякаш бяха още по-потъмнели, по-скъсани и мръсни, отколкото бяха преди да премине през живия плет. Но нима това имаше някакво значение?

Предишни части:
Awakening
Please, Welcome the Clown
Invitation Accepted
Through The Looking Glass