Толкова много нови неща… Толкова много нови… усещания… Толкова много ново… Както казах преди много време, това ще е година на промени, на нови неща, но си признавам най-сърдечно, че не съм очаквал толкова много нови неща… Та чак не мога да се ориентирам правилно все още…
И въпреки всичко благодаря 🙂
New… Newer… Newest…
What if…
Докато се прибирах, крачейки бодро по моста на Марица под звуците на Diary of Dreams (не знам защо, но колкото повече слушам новия албум, толкова повече ме кефи), опитвайки се да не мисля за някои неща, неизбежно други си пробиха смело път и успяха да ме притиснат… Та, ако кажа това, което мисля и покажа това, което мисля, рискувам да остана, най-вероятно, с пръст в уста (както май стана преди около 5 години, и както стана преди около 6 години :Д)… Но пък от друга страна ако не кажа това, което мисля и не покажа това, което мисля… ами рискувам сигурно адски дълго време да се чудя “какво ако”… Или какво би станало ако не го направя… И тук мислите се раздвояват… А сега накъде? 🙂 И това определено ми скапва настроението все повече и повече… и го усещам… И боли…
Faces – Beyond…
“The days were brighter
Gardens more blooming
The nights had more hope
In their silence The wild was calling
Wishes were whispering”
Последните няколко дена бяха изключително дълги, интересни и изпълнени с доста разнообразие; разнообразие за мене, на фона на по-голяма част от останалото ми ежедневие напоследък. А и също така на фона на случващото се в работата в момента… и огромното напрежение, което този малоумен немец вкарва със своите нереални “оптимизации”. Но това не е толкова важно. Освен може би се получи добре, че получих повишение на заплатата, а също така и на осигуровките :Д Поне с нещо да се убие част от ужасното впечатление от последната работна седмица…
Но да се върнем на началото на поста. Споменах, че последните няколко дена бяха дълги и изпълнени с доста разнообразие. Днес като споменах на 2-3 човека маршрута, който съм изминал, и им се изцъклиха очите, защото явно те не биха направили такова нещо и им се струва странно и дори нереално. Аз пък да си призная никога не съм имал против, вярно, чак толкова голямо разстояние досега не бях изминавал в рамките на 3 дена само, но пък и не мога да кажа, както тях, че никога не бих го направил :Д
За какво става дума ли? Схемата е много проста : Пловдив-София-Шумен-Раград-Шумен-Разград-Варна-Пловдив (и да, това повторение там по средата не е правописна грешка :Д). И отделно на това през деня също имаше засилено обикаляне из градовете (основно на Варна, но и в Шумен имаше доволно разхождане). Моя милост, която никога май не беше стъпвала в Шумен и Разград, си се разхождаше като турист по улиците на тези два града, та поне във Варна малко се почувствах в по-познати води :ДДД (не, че това имаше особено значение де)…
Разбира се основната част и идея на това… пътешествие беше посещението на ето този концерт в Шумен. Първото нещо, което искам да спомена, е че бях сравнително скептично настроен относно самата музика, защото от доста време не слушам и много малко харесвам хеви, пауър и прогресив метъл… Противно на очакванията ми обаче пичовете се оказаха доста добри и изпълненията на песните доста ми допаднаха. Особено ми хареса версията на Du Hast хаха 🙂 Разбира се успях малко да се поизложа към края като се понапих лекооо, ама винаги така става като започна да пия бакарди… не мога да се спра просто (макар, че точно тази вечер успях да ударя спирачка на четвъртото, ама трябваше едно преди това просто :Д). Но поне успях да се владея достатъчно, че да не свърша някоя голяма простотия, за която да съжалявам после прекалено много :Д
Сутринта дори получих едно доста странно събуждане по поръчка, за което ми беше подхвърлено да не псувам прекалено много в блога си :Д Но аз просто не съм такъв човек и няма да нареждам… много :Д А и какво толкова, имаме сега за какво да се сещам смеейки се (е някои по-скоро с едно такова чувство на страдание :Д)… Важното е да бъде забавно. Но пък и едно нещо научих… да спя винаги от вътрешната страна на леглото (към стената по възможност :Д) (дори сега като се сетих за тази случка и ме напуши адски смях)…
Последва разходка до Варна в късния следобед, защото така и така съм толкова близо, защо пък да не се видя и с Пламен. Кофтито беше, че е някакво никое време в неделя и понеделник, но мисля, че така или иначе се получи сравнително добре. Имам предвид за вечерта в неделя, която като цяло беше сравнително спокойна и без кой знае колко много пиене (все пак понеделник е работен/учебен ден), но аз съм доволен от определени моменти, случки, действия… пък и музиката не беше лоша през по-голямата си част.
А понеделника, ех понеделника… Сигурно заради тези 6+ часа разходка из центъра на Варна сега ме болят така краката в задната си част точно под свивките на колената ;Д (макар, че може да е и от факта, че на връщане във влака ме духаше леко студено през открехнатата врата на купето, но все тая… то не може без жертви)… Та 6 часа обикаляне из града и няколко бири сложиха край на това дълго пътуване из североизточната част на България.
“Away, away, away in time
Every dream’s a journey away
Away, away to a home away from care
Everywhere’s just a journey away”
И сега малко по…хм… лирични отклонения май… Тоест свършихме с основната разказвателна част, хехе 🙂
Всъщност това, което искам да кажа с този абзац, че много ми хареса като цяло този уикенд и ни най-малко не ми е доскучавало. Искам да отбележа, че причината поради която се навих на всичко е подобна (сега ще последва малко странно сравнение, но веднага ще има и логично обяснение :Д) на тази, която ме тласка да посещавам не дотам приятни… чалга заведения да речем :ДДД Мисля, че някъде след самоубийството на един приятел преди 8 години, започнах да ходя на дадено място заради самото място, а заради хората, с които ще бъда. А щом тяхната компания ми е приятна и ми доставя удоволствие да си контактувам с тях, къде съм губи своето значение. Все пак за мене приятелите са от най-голямо значение 🙂 Ето поради тази причина дори казах, че ми е все тая дали ще обикаляме из Шумен, дали ще ходим в Разград и така нататък. Още повече, че за мене и двете места бяха абсолютно непознати ;Д
Но както и да е… Мисля, че казах повече от достатъчно… И с едно кратко заключение мога да кажа, че с удоволствие бих го направил отново :Д И се надявам чувството да е било поне в известна степен взаимно 🙂
Мисля, че е време за баня и сън… че останах буден повече от колкото си мислех, че ще мога (Все пак след индъстриал феста умрях още в 7:30, а сега минава 8:30 и няма да си легна поне още час :Д)
ПП: Имаше още няколко неща, които си спомням, че исках да напиша, но в момента не мога да се сетя какви точно бяха. Както и някои от нещата, които описах, не си ги представям точно по този начин описани, но ако не бъде свършено нещо на момента, после просто се губи първичната идея…
ППП: Силве, успях да изровя, това което ти обещах (сигурно сега няма да се сетиш :Д) и на 6ти като идвам към София ще ти го дам 🙂
Dormant
There is a thought in progress.
A thought that should and must remain dormant for the sake of one’s being.
A thought that will destroy what is about to or probably will become more than what it is.
Past, future, present… a thought does not care for such trivial time bounding limits. All that has left is for the thought to watch itself fading away…
Just let it go! It is more than worth it but…
Quote (In Two Minds)
But if you lose your faith
Know that I am still your friend
And if the sky falls down
Know that I will still support you.
State
“Имало едно време едно цвете – красиво и гордо – с прекрасни синьо-сребристи цветчета, които винаги били покрити с малки капчици роса, която никога не се стопявала през лятото и не замръзвала зимата. Историята му би била скучна и еднообразна, ако това не беше просто една фасада, за която то криело своята истинска същност. През деня то се пъчело гордо и красиво над останалите цветя, които тайно му завиждали за красотата и неувяхващата енергия, с която то било дарено. През повечето време то се опитвало да бъде весело, да поздравява и да бъде учтиво и вежливо. Нарцистичния му външен вид всъщност не описвал въобще истинската му природа, но това не било въобще важно, защото никой не се интересувал и въобще не било важно в интерес на истината. Но всичко това било, за да прикрие всъщност своите истински чувства, които не бивало да излезнат на бял свят по никаква причина. Ако не се опитвало да мисли много много по въпроса всичко било добре… поне през деня. Вечерно време обаче, щом останело само, то се отдавало на емоцията и енергично се опитвало да се отърси от всичката неумираща роса по себе си. Не че това имало някаква ползва, но поне се чувствало по-добре. Малко под чашката силна болка го присвивала и понякога дори не било гладно, не можело да заспи колкото и да се опитвало. Слушало как другите цветя си шушнат наоколо, но то не можело да се отърси от злото, което било надвиснало над него. И това ставало обикновено само вечерно време. Не можело да разбере какво точно ставало и защо ставало, но знаело, че не му харесва…
Можело само да се надява всичко да свърши скоро и болката да отмине… Но кога? Защо въобще я имаше?
Или скоро някой ще го намери и ще го откъсне. С което ще се сложи край на всичко….”
Evil Beneath
We all can sense evil one way or another. But can you see evil? Can you touch evil? Can you taste evil? An illusion thrown into the wild!
Time will tell what evil can do. Time never forgets to say what you don’t want to hear.
There is still time. Not enough but still some left. Three candles are burning… still! But the wind is getting stronger. The shield that protects their fragile and innocent flames may no longer be able to do its work. Farewell my friend. Time has become an illusion as well… Evil is time. Time can be evil!
Enlightment
Докато снощи се опитвах да заспя, за пореден път подгонен от безсъние… си мислех за разни неща, неща, които иначе не ми минават чак толкова често през главата. И нали всеки там си прави някаква равносметка (в повечето случаи дори не е реална) за изминалата година. Аз обаче научих едно нещо тази година, които ми беше ясно по принцип от много време, но точно тази година ми се случи да се сблъскам с него най-силно и да затвърдя теориите си с хардкор опит един вид :Д
Хората просто не обичат истината. Независимо какво казва и всеки те учи, че да лъжеш не е хубаво, никой не обича да му се казва истината право и директно в очите. Особено когато може да не е особено приятна за въпросния човек. И по този повод се чудих снощи нещо. Колко ли са хората, които без никакъв проблем биха застанали пред някого и биха му казали “голата” истина в очите? Има ли такива смелчаци сред вас м? И тук си говорим за сериозни неща, които могат да доведат до сериозни последици. Простички изречения, които крият адска сила и много истина в себе си като например “Обичам те!” и “Мразя те!!!” (мда, това последното е по-силно и трябва да бъде с три удивителни :Р) или пък по-слабите им версии примерно – “Не мога да те понасям!”, “Харесвам те!”, а защо не и не толкова удивителни фрази като “Уважавам те!” да речем. Не знам колко хора четат този блог, но сигурно мога да ги преброя на пръстите на една си ръка. Но пък и воайорите няма как да бъдат разкрити. Все пак аз ви задавам въпросът: ‘Имате ли смелостта да изречете нещо такова и да понесете последиците от тези думи стоически?”.
Истината боли, не е ли така? Никой не обича истината, когато му се казва директно в лицето. Може да я научи от страни, от някой друг непряк източник, но не и директно в лицето. Та… можете ли? М?
The only way!
Направи едно хубаво или добро нещо и то бързо се забравя. Сбъркаш ли обаче и ти остава белег за цял живот, който ще бъде сочен и никога забравен. Защо така питам аз, но не мисля, че искам отговор.