Признавам си, че, ако не беше съквартирантката, сигурно никога нямаше да прочета тази книга, а и последващите от поредицата. Харесвам “Патрулите” на Лукяненко, но едва ли щях да се занимавам да търся и други негови книги. Освен ако не ми ги дадат да ги чета, както стана.
Но да минем по същество. “Лабиринтът на отраженията” е първата книга от поредицата на автора за Дълбината. Това е виртуална реалност, която едва ли не е заменила истинската. В нея имате всичко, с което разполагате и в реалния свят, но тук е по-красиво, по-хубаво и най-вече… по-достъпно. Има си правила, разбира се, но като цяло можете да бъдете който си поискате и никой да не ви разпознае, което автоматично води до голяма свобода на действие, да бъдете нещо, което винаги сте искали, но не сте можели да си позволите. Всъщност от думите ми човек може да си помисли, че Лукяненко е зачекнал сериозни морални и естетически въпроси, които биха възникнали от по-горното. Уви, ще сгрешите. Идеята е много по-различна.
Представяме Ви Леонид. Той е дайвър – това са хора, които могат да влизат и излизат от Дълбината когато и както си поискат и после да се връщат пак там (един вид като Save и Load функция). Те могат да се измъкнат, да огледат на монитора какво става, да се нагласят според ситуацията и да се справят много по-добре. Леонид се занимава с кражби на ценна информация и попада на грешните хора. Нагърбен е със задачата да помогне на други дайвъри, които трябват да измъкнат уж заклещен човек в “Лабиринтът на смъртта”, от който можете да излезнете само в края на нивото. (Това е нещо като модифицирана версия на играта “Doom”). Нещата обаче се оказват много по-сложни и заплетени и скоро нашият герой се забърква в нещо, което дори той не може да разбере напълно. Зад гърба му няколко страни искат въпросния нещастник и всеки е готов на всичко, за да се добере до него. В процеса на всичко това, той дори успява и да се влюби в една проститутка, която прилича и се държи като версията на домашния му компютърен образ Вики.
Толкова с историята на книгата. Това, което всъщност прави най-силното впечатление, ако четете книгата днес, е нейната технологична остарялост. Какво искам да кажа ли? Ами вътре се говори за флопи дискети, за връзка до интернет чрез телефонен модем, за силно пикселизирана графика, въобще все неща, които от доста време ги няма. Поради адски бързото развитие на технологиите, всичко това изглежда малко абсурдно, защото толкова стари технологии се сблъскват с нещо толкова модерно като виртуалната реалност. На хората, които това не би направило впечатление, ще им бъде все едно, но поне на мен ми се набиваше непрекъснато.
Изглежда също така, че Лукяненко е бил голям фен на Doom, щом почти цялата книга се върти около игра, която наподобява подобрена версия на споменатия екшън. Връща спомени за доброто старо време, когато играхме и ние. Разбира се, това е чисто меланхоличната страна на нещата и няма да попречи да се наслади по никакъв начин на някой, който си няма идея за какво става дума.
Вече споменах за някои от въпросите, които подобни инициативи биха повдигнали. Самият автор сякаш се е опитал да отговори на някои от тях или поне да загатне, но го е направил много повърхностно и почти незабележимо. Той е наблегнал повече на действието и екшъна, отколкото на философската страна на нещата. Стилът му така или иначе не блести с кой знае каква красота и това много помага за бързото и лесно прочитане на иначе петстотинте страници. Като цяло книгата е интересна и действието непрекъснато се движи, без да Ви оставя да си починете. Няма да Ви затормозява с кой знае какви проблеми, а и ще накара въображението Ви да се развихри и да се опитате да си представите какво би било ако вече имахме алтернативна реалност, която да замени нашата. Не е литературен шедьовър, но “Лабиринтът на отраженията” е чудесна книга за убиване на времето, която се чете на един дъх.

Първо искам да започна с това, че “Оракул” е втората книга от трилогията на Резник за Пенелоп Бейли – жена, която притежава уникална дарба да вижда и да манипулира бъдещето както тя си иска. Уви, само с нея се сдобих (и още две от друга трилогия, но за тях по-нататък) от една сергия до Софийския. В читанката ги има всичките, но сега не ми се занимава да ги чета от там. Хубавото в случая, че въпросната книга може да се разглежда като самостоятелна и дори и да не сте запознати с действията в първата част, те няма да Ви попречат чак толкова, за да се потопите в тази.
Но за какво става дума все пак. Местоположението на Пенелоп е най-после локализирано, дълги години след събитията в първата книга. Жена, която се представя за нейна майка, моли за помощ известен ловец, който има не особено приятно минало с нея. Той се съгласява и се обръща за помощ към най-добрия в занаята – Свирачът. Той трябва да я открие на планетата Хадес.ес и, ако не може да я убеди да го последва, да я убие. Скоро обаче правителството си променя мнението и наема още един убиец да се погрижи тя да замълчи завинаги. Всички обаче си задават въпросът – тя там доброволно ли е заточена или е пленник? И има ли нужда светът от нейната дарба?
Още като прочетох описанието на книгата и си казах, че това ще е едно леко фантастично четиво с много екшън отенък, което няма да впечатлява кой знае колко, но няма и да дразни. Оказах се доста прав. Единственият недостатък беше, че все пак на моменти книгата дразнеше повече от нужното. Някои персонажи започваха да си задават прекалено ненужни и абсурдни въпроси, чиито отговори вече са открили, но незнайно защо отново започват да търсят. Други пък извършваха действия, които по никакъв начин не се вписваха в нужната картина или противоречаха на общата, а и частната в случая логика.
Книгата наистина започна добре. Градеше действието си, задаваше въпросите си и поднасяше равномерни дози екшън. В един момент обаче Резник прекъсва нишката и ни запознава с коренно различен образ, който се оказва не по-малко важен за цялостната история от предишния. Първите няколко страници читателят остава с неприятното усещане, че нещо му е било отнето без той да е дал разрешение за това. И действието отново започва да се гради, отначало. Това до известна степен разкъсва сюжета и темпото на книгата. Читателят тъкмо е набрал скорост и… удря рязко спирачките. Резултатът е, че дори и с поставен предпазен колан, пак си удряш лошо главата и усещането не е приятно. Може би и точно затова краят ми се стори толкова бърз и претрупан. Сякаш Резник е имал квота от брой думи или страници и като е видял, че достига нужното количество, е направил всичко набързо, за да не премине тавана. Някак си последните страници, на фона на добре надгражданото действие, бяха като листа сред торнадо – появиха се и и изчезнаха бързо и безмилостно. Но от друга страна ми хареса как приключи всичко. Малко самият читател може да се почувства като измамен, но поне на мен това ми се стори като най-логичното решение, независимо, че леко обезсмисли почти цялата книга.
Както споменах по-горе, усещането за леко и неангажиращо четиво се запазва от началото до края. Резник има лесен за четене стил, пише кратко и ясно. Книгата става за убиване на някой и друг час докато пътувате, но нищо повече. Все пак е доста над средното ниво.

Beware, the hate is coming 😀

Не, сериозно. От първата книга, която прочетох на Ан Райс – “Вампирът Виторио”, през последвалите “Пандора” и трилогията за Вещиците (третата книга всъщност още седи и си чака реда), нито за момент тази толкова прехвалена авторка не успя да ме впечатли с каквото и да е. Стилът й не ми допадна, начинът на поднасяне на историята и нейното развитие, героите, които гради, всичко ми беше неприятно. Искрено се надявах, че “Интервю с вампир”, първата и изключително прехвалена книга от поредицата “Вампирски хроники”, ще бъде по-различна и ще ми хареса. Наистина исках да я харесам. Дори изчаках малко, за да намали неприятното чувство, което изпитвах към това произведение.
Ще си го кажа направо – не ми хареса. Всичко, което не харесвам в Ан Райс, тук си го имаше с пълна сила. Историята се движи бавно, мудно и изключително скучно, редуват се интересни моменти с адски тягостни такива. Образът на Луи (макар и да ми е познат от филма) е изграден като един депресиран и неориентиран вампир с чувства, които не би трябвало да има. Той сякаш не е наясно какво иска от новия си живот, нито знае как да се държи адекватно. Освен това си променя мнението прекалено бързо, независимо от твърденията си.
За всички, които са гледали филма, историята е сравнително ясна. Лестат превръща Луи във вампир, защото има нужда от имотите и парите му. Те живеят къде щастливо, къде не, докато не се сдобиват с “дете” в лицето на Клаудия, която е едва пет годишна при превръщането си и е обречена завинаги да остане такава. С времето двамата – Клаудия и Луи се настройват срещу високомерния и злобен Лестат и правят опит да го убият. Избягват в Европа и скоро намират други себеподобни, които не са особено приятелски настроени обаче.
Няма да се впускам в кой знае колко подробности. Мисля, че историята е позната на повечето. Дори не съм много сигурен какво още мога да напиша. Ан Райс има стил, който поне мен по никакъв начин не впечатлява. Не знам дали е от преводите (макар да имам “Интервюто” и в оригинал, предпочетох да прочета изданието на “Инфодар”) или наистина така си и звучи, но е ужасно. Имам чувството, че чета нещо като за малоумници. В мен се загнездя едно такова усещане за монотонност и приспивна песен едновременно. Но определено не го казвам в добра светлина.
Имам и в оригинал копие от “Vampire Armand”, но определено едва ли ще се докосна скоро до него.
Истински съм разочарован и мнението ми, че не харесвам Ан Райс вече е направо бетон :Д

Минаха се сигурно поне две седмици откакто прочетох тази книга и впечатленията ми доста избледняха (това говори и колко ме е впечатлила предполагам). Но липсата на време и желание си казват думата. Замря напоследък блогът. Няколкото статии, за които имах идеи, си остават само… идеи. Поне на този етап. Но нека се съсредоточим върху книгата.
Признавам си, че не съм фен на поредицата игри Mass Effect, както и не съм изиграл нито една до края. Все се каня, но така и не ми остава време, а и винаги се появява нещо друго, на което да играя. Но това е друга тема. Поради тази причина не мога да коментирам от гледна точка на това дали историята се движи спрямо оригиналната история, дали е паралелна, дали намесва познати персонажи и прочие. Затова и ще се абстрахираме от електронния първообраз и ще разгледаме литературното отроче на Дрю Карпишин, който е градил и оригиналната вселена на поредицата.
Направо ще започна с това, че книжката, със своя джобен формат, е точно това, което може да очаквате от подобни писания. Тя не се опитва да философства, няма кой знае какви литературни стойности, интересна е, но без да се опитва да се бори за литературни награди. Казано накратко – става, ама бързо се забравя. Историята се върти около млад лейтенант, който бива нагърбен със задачата да разследва изтребването на човешка станция и единственият работник от нея, който не е бил на смяна този ден. Оказва се, че зад цялата работа има много по-сложен замисъл, предателство, мистерия и въобще всичко, което Ви е нужно, за да е интересно. И книгата наистина е, в по-голямата си част, но без да прекалява. За съжаление Карпишин е създал изключително плоски и двуизмерни персонажи, които са ясно още от първата си поява и не изненадват с абсолютно нищо – нито с поведението, нито с мислите си, нито с разбиранията си.
Подобно на много други книги, които са правени по игри или филми (книгите по “Doom”, трилогията по “Hellgate: London”, са някои от примерите, за които се сещам на прима виста), Mass Effect не се опитва да променя каноните на жанра, но все пак постига своята цел. Малкият й обем я прави лесна и сравнителна бърза за четене. Предполагам, че за феновете на играта би била много по-интересна (или ужасна, според зависи), ако разпознават любими места, моменти, персонажи. Може би ще е добра идея да проверя и аз :Д
Стига толкова. Този път по-кратко.

Четиридесетата бройка в моя Reading Challenge за тази година се пада на книгата “Защото те обичам” на французина Гийом Мюсо, който, поне за мен, беше изцяло непознато име (напоследък с няколко такива се сблъсках). Истината е, че никога нямаше да си взема тази книга или въобще да се докосна до този писател ако не беше Узи, който пожела да ме образова. Но да преминем по същество.
Действието ни запознава с едно разпаднало се семейство. Бащата е съкрушен от мъка по изчезналата му дъщеря и заживява на улицата, сред просяците, мръсотията и мизерията. Жена му, успешна музикантка, е загубва дирите му и не може нищо да направи, за да си върне мъжа, който толкова е обичала. И тогава се случват няколко неща – просяк жертва живота си, за да я спаси от грабители насред улицата, като този “рицар” се оказва нейният изгубен съпруг. Дъщеря им се появява на същото място, на което е изчезнала, точно пет години след този злощастен ден. Какво й се е случило през тези пет години, каква е истината и каква е ролята на останалите персонажи – малко момиченце, което търси отмъщение и пропаднала млада жена на върха на славата, която е потънала в свят на наркотици, алкохол и самосъжаление?
Едно мога да призная на Мюсо – умее да си играе с търпението на читателя, подхвърляйки му по парченце мистериозна информация на всеки 15-20 страници, за да го кара да чете следващата глава и след това следващата. Само и само да разбере какво се случва. Реално погледнато цялото действие се развива на един самолет (с изключение на встъпителните глави), като всеки един от героите постепенно разказва на останалите своята история. Човек може да се досети, че това са разкази, изпълнени с много болка и тъга, с внушение за отчаяние и гротески последици. Авторът се е опитал да им предаде максимално човешки и сърцераздирателни черти, но, поне за мен, на моменти се беше поизхвърлил. За пример мога да посоча образът на разглезената мацка, която живее сред парите на бащата и прави каквото си реши – наркотици, алкохол, оргии. Сама затъва сред този “разкош”, сама взима решенията и би трябвало да си носи последиците от това. Тя е виновна, за това, което е сторила и толкова. Но това е друга тема.
Няма да се впускам в опити да изследвам поведението на героите, както и да ги анализирам. В интерес на истината имаме още един персонаж, най-добрият приятел на съпруга, който има не по-малко зловещо и тежко минало и, който реално се справя много добре със задачата. Все пак е прочут психолог. Признавам си, че стилът на Мюсо много ми хареса, но в един по-различен контекст от този на Сафон примерно. Изборът му за кратки и бързи за четене глави превръща процесът в безспирно разлистване на страници в търсене на следващата мистериозна улика. Смея да заявя, че книгата се чете почти на един дъх и много лесно, въпреки тежкото си на моменти съдържание.
Признавам си обаче, че не очаквах този “действие на едно място” сетинг, непрекъснато изпълнен с флашбаци към миналото на героите. Разбира се, през повечето време не очаквах и финалът, но той ми се изясни до известна степен едно четиридесетина страници преди развръзката. Но от друга стана не смятам, че идеята на авторът е била да изненадва с края (или поне се надявам да е така). Книгата, малко или много, си има някаква поука и се опитва да бъде човечна до самия край. Нещо, което мисля, че е почти тема табу в днешно време. Поне аз не вярвам в чак такива добри самаряни.
В заключение смея да препоръчам книгата. Имаше своите недостатъци, но от друга страна има и много красота в нея. В началото се дразнех на това “застояло” на едно място действие и непрекъснато връщане назад, но след като идеята стана ясна, всичко си дойде на мястото. Опитайте я, няма да съжалявате. Мюсо пише достатъчно интригуващо, че да държи интереса Ви до самия финал.

Лудвиг Холбърг е едно изцяло непознато за мен име. И едва ли би могло да бъде различно при положение, че човекът е живял през 17-18ти век. Книгата, за която ще си говорим днес, е писала точно по това време. Не знам каква асоциация или настроение би предизвикал у Вас подобен факт, но при мен това беше любопитство. Тук не говорим за нещо, писано през миналия век или дори по-миналия, а за още по-старо. Разбиранията и вижданията на един такъв човек би трябвало да бъдат коренно различни от нашите, той не е познавал толкова много от нещата, които познаваме ние днес. Но дали всъщност е така?
Историята е много проста в своята същност. Младият Нилс Клим, през някаква пещера по време на пикник, пропада в центъра на Земята. Оказва се, че там има цял един нов и коренно различен свят. Населението на тази “планета” е изцяло от дървесни видове (точно така, дървета) и колкото повече клона имат, толкова по-престижно. Първите стотина страници са сравнително скучни и безинтересни, защото Холбърг се впуска в много подробно описание на начина им на живот, на религията им, на обичайте им и на структурата им на управление. В един момент читателят може да реши, че това ще бъде просто описание на една измислена раса – как живее, как обича, как се храни, как се бие. В един момент обаче той извършва провинение и за наказание е изпратен, посредством големи птици, на Небесната твърд, което се оказва просто друга “планета” с нови раси и обичаи. Там героят започва своето издигане и се превръща в един нов Александър Велики, опитвайки се да превземе и обедини всички народи.
Няма да се впускам в по-подробно описание, за да е развалям удоволствието на тези, които се пробват с това “възрастно” произведение. Вече Ви предупредих за първата третина от книгата. Ако успеете да се справите с това, Ви очаква едно много измислено пътуване, първо сред дървесните народи, а след това сред… много други. Казвам това, защото Холберг малко е прекалил с въображението и на втората планета той се среща с човекоподобна нация с много примитивно мислене, нация от гарги, тигри, котки, мечки и въобще всякакви животински видове и птици и… нация от музикални инструменти. Всеки един от народите е коренно различен, както в начините си на живот и управление, така и във вярванията си. Авторът сякаш се е опитал да включи колкото се може повече различни гледни точки и да представи въображаеми методи за управление и съществуване. Нямам си идея как е било по онова време, но много от идеите заложени в тази книга, са адски актуални и днес. Може и да не са в същата светлина или сила, но по един или друг начин винаги ще се намери организация или правителство, което да ги засегне. Тук говорим за методи (силни и слаби) на управление, права на жените и мъже, структура на обществото и благоденствие на някои за сметка на други, като цяло йерархията на индивида в подобна структура, самолюбието и гордостта и прочие. Адски много идеи е засегнал или загатнал авторът и няма да ми стигне времето да Ви ги опиша всичките.
Най-големият недостатък обаче е хаосът, който всичкото това описание носи. Холбърг сякаш се е опитал да вкара в тези 300 страници цялото съдържание на въображението си, което явно не е било малко. Резултатът е, че понякога на читателят му се поднасят 1-2 страници с информация, след което това се зарязва и се разказва за нещо абсолютно различно, като изреждане. Като цяло не е много лоша книга, но със забележка и едно на ум. Да имаш богато въображение не е лошо, но просто тук е дошло в малко повече.
От друга страна бавното начало въобще не контрастира с адски бързия и динамичен финал, в който в рамките на петдесетина страници се случват повече неща отколкото в първите сто.
Въпреки всичко е добре човек да прочете книгата; от чисто любопитство, ако не от друго.

Incidentally, what an excellent day for an exorcism…

Сигурен съм, че много от Вас са гледали класиката на Уилям Фридкин, в която малко момиченце бива обсебено от зъл демон и свещеник се опитва да я спаси посредством екзорсизъм. Ако не сте, е по-добре да го направите. Но дори и да сте, нека се абстрахираме изцяло от филмовата екранизация и се съсредоточим върху нейния книжен първообраз.
Книгата на Уилям Питър Блати е писана преди малко над 40 години и изданието, върху което е базирано ревюто, е нейното ревизирано и допълнено от самия автор издание, което се появява именно по случай четиридесет годишнината. Но нека споменем все пак сюжета. Малката Ригън и нейната майка Крис си живеят прекрасен и спокоен живот, докато странни промени не започват да се забелязват в поведението на детето. Бавно и постепенно нещата излизат извън контрол и много скоро ситуацията се превръща в на живот и смърт. Крис се допитва до множество лекари, правят се безкрайни изследвания, но сякаш всичко е наред. През това време Ригън се променя и чертите й се изменят до неузнаваемост, а езикът й става пиперлив и вулгарен. Сякаш е друг човек, или няколко. Накрая отчаяната майка се обръща към свещеник от местния орден на йезуитите, който да извърши екзорсизъм – последната надежда за спасение. Младият отец Карас, който е и психолог, също има своите проблеми, но се опитва да помогне по всякакъв начин, като първо разчита на медицината и науката преди да прибегне до по-крайни мерки.
Книгата не напразно си е спечелила статус на класика и в нея ще намерите не една или две сцени, които не биха се понравили на хора със слаби сърца. Като пример можем да посочим емблематичната сцена с разпятието. От друга страна обаче това би била трудна за четене книга от хора, които очакват да се потопят в действието веднага. Повествованието се гради бавно и много внимателно. Блати сякаш се е опитал да убеди читателите в първата третина колко прекрасен и спокоен е животът на семейство МакНийл, а след това постепенно ги потапя в дълбоко море от болка, страдание и ужас, за да се стигне до кулминацията, в която са готови на всичко, за да се спаси детето.
И макар читателят да е убеден, че става дума за древен демон, героите до последния момент (разбирайте финалните 30-40 страници) отказват да приемат тази хипотеза и се позоват изцяло на медицината и психологията. Почти всички болести, от които може да страда Ригън, се отмятат една по една и се търси причина след причина, която да води до подобно поведение. Всеки нов лекар, в това число и Карас, в ролята на психолог, отново и отново опитват да припишат болест, която другите вече са отметнали като невъзможна. Нима сериозни и стъпили здраво на краката си хора могат да вярват в обсебване от демони?
Точно горното е една от най-силните страни на книгата. Авторът не ни дава едно демонично момиче и след това да се опитва да го спасява (или убие). В определени моменти можете дори да повярвате, че детето е болно я от шизофрения, я от хистерия. Градацията е постепенна, бавна и много плавна, чак неусетна, но това би било малко преувеличено.
Признавам си, че имам някои резерви към точно това бавно движение на действието, но все пак книгата е страхотна. Читателят може да усети болката на отчаяната майка, вътрешната борба на Карас със собствените си демони, и така нататък. Изказът е брутален на моменти и не спестява нищо, защото… такъв трябва да бъде един хилядолетен демон все пак.