The Past Never Forgets



Джонатан избърса потта от челото си и след като се отърси от първоначалната уплаха, изтича да вратата на църквата и я заключи. С бърза стъпка изтича до стаичката зад олтара като по пътя треперещата му ръка изпусна малката кърпичка, която стискаше. Епископът обаче не усети това. Той дръпна завесите и се надвеси над малък сандък, скрит на сигурно място под леглото. Тридесет и три години беше много дълъг период от време и мъжът напълно беше забравил (или по-скоро отказваше да си спомня за това) ужасното събитие, което го сполетя през онова злокобно лято на 1948.
Тъкмо беше приключило ръкополагането му за епископ. Спомняше се, че и тогава, както сега, температурите бяха толкова високи, че можеше да си изпържиш яйце на нагорещен камък. Възрастният епископ и го потупа по рамото и каза:
-Нека Бог осветява пътя ти от този ден!
Беше щастлив ден за Джонатан. Семейството му отказваше да приеме своя син като епископ и им беше много трудно да повярват, че в подобно нещо има щастие. Но за малдия мъж това беше сбъдната мечта. От дълго време мечтаеше, да стане служител на Бога, защото дълбоко вярваше в него и искаше да му служи вярно до края на живота си.
-Нека Бог осветява пътя ми завинаги! - отвърна Джонатан и се запъти към стаята си, за да събере нещата си. Беше получил покана от църква в източната част на Илинойс и смяташе да се възползва. В момента, в който стъпи в стаята си обаче, усети, че нещо не е наред. Във стаята се носеше аромат на гнили плодове, аромат на смърт, както го определи той. Внимателно събра малкото си принадлежности и с бърза крачка се отправи към вратата.
"Не бързай толкова, епископ!", проехтя женски глас в главата му и дървената врата се трясна под носа му. Джонатан се опита да я отвори, но тя се оказа заключена.
-Какво става? - попита уплашено младежът.
"Не се страхувай от нас.", прошепна нежно в главата му гласът.
-Кой говори? Има ли някой тук?
"Аз съм точно зад теб."
Джонатан се обърна и видя една сянка да седи точно до неговата, но до него нямаше тяло. Непознатата протегна невидимата си призрачна ръка и той усети как нещо ледено потъва в дрехите му и гали гърдите му.
-Спри! - извика Джонатан и студена пот изби по челото му въпреки високите температури. Трудно му беше да възприеме това, което виждаше. Още повече, че усещаше нещо, което го нямаше.
-Ти... Ти някакъв демон ли си? - престраши се да попита той. Не знаеше какво да прави в подобни ситуации, защото такива просто липсваха в множеството книги, които беше изчел.
"Ние не сме просто демони Джонатан. Ние сме началото на всичко, което съществува. Ние сме края на всичко, което те заобикаля. Ние определяме съдби. Ние даряваме и отнемаме живот."
Женският глас стана по-груб и студен. Епископът усети дъхът на сянката до ухото си. Не виждаше, но усещаше и това още повече го плашеше. Всяко косъмче по тялото му се беше изправило в очакване на най-лошото.
-А какво искаш от мен...
Още не беше приключил изречението си, когато дъхът му спря и той почувства ледена прегръдка да го обгръща. Дишането му се учести и почти спря. Започна да се задушава.
"Ние искаме теб, Джонатан! Имаме нужда от теб!"
-Не... - задави се епископът и едва успя да изрече няколко думи. - Аз...
Ръката му нервно се опитваше да се добере до малкото кръстче, което носеше на врата си, но нещо сякаш го притискаше като преса.
"Господи, помогни ми в този труден час!", горещо започна да нарежда Джонатан, "Дай ми сила да се справя със злото, което ме заобикаля! Дай ми сила да преодолея страха си и да отблъсна демоните обратно в Ада където им е мястото. Дай ми сила! Още малко...
Епископът дръпна малкото кръстче от врата си и със сетни усилия го хвърли към сянката. Металът се удари в стената, оставяйки голямо черно петна. Желязната хватка се разхлаби и в главата на Джонатан отекнаха нечовешки писъци.
"Ти не си победил! Пак ще се върнем! Приеми това като малка отсрочка. Ние сме вечни!"
Така демонът се изпари и до днес той не чу нищо от него. Единственото, което остана след това, беше малка статуетка - глава на ужасно чудовище, което нито една митология не познаваше.
Епископът прибра обратно сандъчето под леглото и се замисли. Какво искаше да каже демонът с това да помогне на тяхната избраничка с ориентацията й? Нима имаше предвид малката Мери Джейн? Трябваше да разбере повече.
Настойчиво тропане по вратата го откъсна от унеса му.
-Хайде, отче, отворете! Аз съм Блидър. Зная, че сте вътре. Трябва да поговорим. Важно е!

Unfinished Story
List
Stories