Soulmates



Няколко дни по късно...

Лятната жега бе заляла с пълна сила щата, температурите, на сянка, рядко падаха под 40 градуса целзий и дори топлолюбивите змии и гущери търсеха прохлада сред храсти и дупки и гледаха с омраза към небето. А то бе тюркоазено синьо, чисто и ясно.
Прогнозата не вещаеше промени за следващата седмица-две и подплашени от това по-заможните хора поемаха към планините или крайбрежието, а тези които нямаха как да избягат се насочваха към магазините за електро уреди и се надяваха, че в рекламата на новият вентилатор-чудо - "Ние ще доведем Северният полюс при вас", има поне малка частица истина.
През ранният следобед на един извънредно горещ ден, Холи Хилс изглеждаше абсолютно безлюден. Дори вечно немирните хлапета на госпожа Хопкинс бяха послушали съвета на майка си и сега блажено лежаха в леглата си и наблюдаваха кръжащите над главите им мухи. Над езерото се носеше тежка мараня, а около по сенчестите места патрулираха рояк комари. Под знойните лъчи на слънцето, жълтеникавата трева покриваща хълмовете над градчето, блестеше като злато.
Епископ Джонатан Буч попи с бялата си копринена кърпа стичащата се по челото му пот и за пореден път хвърли влюбен поглед към изящните форми лежащи на олтара пред него. Той се приближи и прокара ръка по сложните извивки покриващи цялото тяло. Един наистина красив златен кръст. Едно съвършено творение на човека създадено с цел да възхвалява един велик създател. След като се наслади на нежната ласка на благородния метал, епископа го постави на мястото му и пое към изхода на черквата, минавайки между двете стройни редици от дървени пейки.
Нещо на последната пейка прикова вниманието му. В момента, в който той устреми поглед натам, една сянка се стрелна по пода и две ледено студени ръце обгърнаха тялото му.
"Здравей, Джонатан." прошепна нежен женски глас.
Той рязко се обърна, но единственото което успя да види с периферното си зрение бе един полупрозрачен силует. Призрачните ръце отново се плъзнаха по тялото му.
"Страхуваш се? Защо? Не ни ли ... помниш?"
Последната дума прозвуча като вик, заглушен от десетки различни болезнени стонове. Епископът плъзна ръката си към скритият под расото му кръст, но полупрозрачната ръка премина през самата материя на дрехата и го сграбчи преди него.
Джонатан усети остра болка, сякаш в цялото му тяло се забиваха игли. Той изкрещя, откачи кръста от врата си и го хвърли на земята. Болката спря, но ужасният глас се завърна.
"Даааа. И него си ползвал. Помниш ли лятото в метоха през 1948.Тогава ти дадохме ... отсрочка."
Отново същият ужасяващ вик.
- Мислех, че сте си отишли завинаги. Какво искате този път, по дяволите? - изкрещя епископа.
"Да помогнеш на нашата избраничка. Да и помогнеш в нейната ... хмм, ориентация. Няма нужда да отговаряш, Джонатан. Знаем, че ще направиш всичко за да се отървеш от нас. Но не забравяй. Ние никога ... не умираме."
Една сянка се стрелна по пода и се сля с тази на куклата стояща на последната пейка и гледаща с кехлибарените си очи треперещият свещеник.
- Ето къде си била, Лулу. А ние с Кати къде ли не те търсехме. - заяви престорено строго Мери Джейн, която водеше за ръка едно по-малко момиченце. Грабна куклата и побягна навън под погледа на все още вцепененият епископ.
Блидър наблюдаваше цялата случка през един от прозорците на черквата. Бе постъпил на работа като охрана и поддръжка на Божият храм, за да може да наблюдава градът от близо без да привлича вниманието на местните жители. До този ден се чудеше защо черквата не му вдъхваше чувството за спокойствие и безопасност.
- Май навреме съм започнал с приготовленията - промърмори мрачно той и тръгна към малката дървена пристройка на гърба на сградата, където държеше инструментите.
В ръцете си носеше голям дървен сандък. Скрит от етикета "8 кутии бяла боя за дърво. Произведено от Колърблайнд", с червени букви пишеше TNT.
List
Stories