In My Dreams They Came



Мнозина вярват, че сред хората има избрани; белязани от знака на съдбата. Още в деня на раждането им техният живот е предопределен. На някои им е писано да вършат добро и д спасяват души (а защо не и света?) – като Исус Христос например; други не умеят нищо друго освен зло и зло те вършат – като Джак Изкормвача, или “Кървавата графиня” Елизабет Батори; трети пък се намират някъде по средата тъй като действията им се възприемат по два различни начина – като Наполеон. Но каква, ще попитате вие, е ролята на малката Мери Джейн в цялата тази история? Знаците, които съдбата поставя са почти винаги неясни и напълно незабележими за околните. В деветдесет и девет процента от случаите единствено самата съдба може да покаже въпросния знак.
Момичето се роди в злощастен ден за нововъзкръсналия Джирусълъмс Лот - денят на неговата гибел. И ако това не е достатъчно показателно...
Тя бе белязана да повтори кошмара. С нея започва и с нея свършва.

Три седмици по-рано
Мери Джейн избута малката книжка на пода и се тръшна върху завивките. Очите й се впиха в майка й. Ако можеха да говорят, те биха крещели: “Направи го! Направи го!”. Жената седна на ръба на леглото и зачака. Знаеше, че при подобен поглед обикновено следваше молба. Тя погледна дъщеря си и този път успя да долови желанието й – приказка. Това не я изненада. Момичето обожаваше да слуша приспивни истории за любов, красиви принцове и принцеси в беда.
Мери Джейн тъкмо отвори уста, от която щяха да се изстрелят думи като от картечница, когато майка й я прекъсна:
-Тази вечер имам нещо специално за теб.
Лукава усмивка озари лицето й. Малкото момиче потръпна при вида й. Обикновено усмивките на майка й бяха топли, изпълнени с обич, но тази беше различна – студена, подла, подигравателна дори.
-Преди време – започна жената – хората създали град. Но те били глупави, наивни. Не могли нито за миг да надникнат зад фалшивата фасада, която сами изградили. Мислели, че били щастливи, но, без да знаят все още, всъщност умирали.
Всяко стадо си има черна овца. Това било толкова неизбежно, колкото и слънцето, което изгрявало сутрин на хоризонта. В душата на тази черна овца царяло само и единствено мрак – черен като вълната й. Благодарение на нея злото бавно, но успешно разпростряло пипалата си в града и постепенно го погубило. Виновни нямало. Просто нямало кого да бъде обвинен.
Мери Джейн лежеше вцепенена и наблюдаваше майка си. Погледът й беше изпълнен със страх. Никога не я беше виждала толкова развълнувана и напрегната. Лицето на жената беше зачервено от нахлулата кръв, а гласът леко трепереше от възбуда.
-Мамо... – опита се да каже нещо момичето, но майка й я погледна с очи, изпълнени с кръв и омраза.
-Не ме прекъсвай! – кресна й. – До къде бях стигнала? А, да.
За дълго време градът бил заличен от картата. Годините минавали, а хората отбягвали мястото като самата чума. Един ден обаче младеж решил да навлезе навътре в града. Вниманието му било привлечено от красивата църква върху един от хълмовете. Докато вървял към нея, той имал чувството, че го наблюдават. И с право. Десетки малки очички се били втренчили в гостенина, но никой от “местните жители” не смеел да напусне своята сянка и да нападне младежът, защото той избрал бърлогата на господаря им. Те можели единствено да гледат завистливо иззад руините на обгорените постройки. Момчето избутало масивната дървена порта на църквата и плахо пристъпило вътре. Миризмата на мухъл и разложена плът го ударили в носа и едва не го отказали. В този момент видяло черна сянка да пълзи в единия ъгъл. Любопитството му надделяло и младежът превъзмогнал страха и отвращението си.
“Има ли някой?”, провикнал се той, но отговор не последвал. Само тихо, но зловещо ръмжене. Сянката бавно пристъпила до единствения лъч светлина, който срамежливо се прокрадвал в църквата.
“Господи!”, възкликнал младежът и косъмчетата по ръцете му настръхнали. Пред него се изправило три метрово същество с грапава, люспеста кожа, по която се стичали слуз и кръв. Зъбите му били обагрени в алено червено, а слюнката и кръвта се стичали като едно, сливайки се в зловеща прегръдка.
“Какво... какво си ти?”, успял да прошепне младежът, а лицето му цялото се тресяло от страх.
“Аз съм душата на Джирусълъмс Лот!”, отвърнало гордо съществото и прехапало врата на стъписаното момче с огромната си паст. След което допълнило: “И съм гладно. Имам нужда от нова храна.”
Мери Джейн стоеше на леглото и сълзите й напираха да потекат като водопад.
Леденият, изпълнен с презрение поглед на Лиса обаче я отказа от желанието да плаче.
-Това беше – усмихна се жената и сякаш рязко се успокои. Лицето й възвърна нормалния си цвят, а погледът й омекна. – Спокойно, дете! Всичко е наред! Ти сънуваш!
Мери Джейн вдигна учудено глава.
-Точно така, това е сън.
-Но...
-Ти си избрана, скъпа – каза Лиса и за пореден път се усмихна. – Аз ще продължа да те посещавам в съня ти... засега. Искам да бъдем приятели. Ще ми позволиш ли?
-Аз... – погледна невярващо, но червените очи на Лиса отнеха дар словото й.
-Не се страхувай! – фалшивата й майка я докосна с пръст по челото. Ледено студена вълна обля тялото на момичето. Усети как кръвта й започна все по-силно и по-силно да пулсира. Лицето й постепенно смени цвета си до пепелявосив, а в последствие – снежнобял. Тъмно черно вещество напълни очите й, превръщайки ги в две бездни, втренчени в безкрая.
-Ще се разбираме чудесно! – засмя се жената, но Мери Джейн вече не чуваше гласа й. Той звучеше някъде далече – глухо и неразбираемо. – Просто чудесно!

-Мери Джейн? – някой разтърси момичето и то уплашено отвори очи. Изправи се рязко и едва не се блъсна в надвесилата се над нея Лиса. Майка й я хвана за рамената и с видимо притеснение в гласа попита:
-Трепериш! Кошмар ли сънува?
Мери Джейн просто кимна и не каза нищо.
-Искаш ли да ми разкажеш? – настоя жената, но момичето енергично започна да клати отрицателно глава.
-Сигурна ли си, че си добре?
-Да – изплю с огромно усилие Мери Джейн и с това историята за нея беше приключена.
-Добре тогава. Обличай се, закуската е готова.
List
Stories