Bar "Tribe" Story 7: Pentagram



Стоя си в бара и се опитвам да намеря смисъл в формите които описва цигареният дим изпълващ помещението. Не успявам. Допивам джина си и радостно се оглеждам. Барът се къса по шевовете. Местата не достигат, има даже правостоящи, а на барплота хората са се наблъскали като сардини в консервена кутия. И така е вече две седмици. Откакто дойде новата барманка животът ми стана като песен. През ден почивка, страхотен оборот и най-важното - никакви проблеми с духове, психари и други зловредни субекти. Ето че отново мислите ми отиват към нея. Ох тази барманка, уж аматьорка беше а много бързо навлезе в занаята. Оправя се с клиентите без проблем (бел.ред. това изречение много двусмислено се получи), а те сякаш хипнотизирани от блестящият и поглед поръчват още едно, и още едно, и така докато не паднат от бара. Ех ако имаше начин да я накарам да се пробва на пилона цена нямаше да има.
Унесен в мечтите си отправям блажен поглед към нея. Срещам погледът и изпълнен с неприкрито презрение. Все забравям че трябва да внимавам какво мисля. Ех мечтата ми май няма да се изпълни, но и така животът е прекрасен. Наливам си още джин и поглеждам през малкият прозорец към небето. Там прелита един гларус...

***

Крясъкът на прелитащият гларус я извади от унесът. Тя стана от студената плоча на която седеше и се огледа. Намираше се на градското гробище. Тъй наречените и приятели се бяха пръснали наоколо. Никой не и помагаше за пентаграмата, за призоваването, за ритуала. Ах как ги мразеше. Мразеше всичките хора от компанията водещи се за сатанисти. Двама от тях доволно напушени блъскаха с все сила по една надгробна плоча и викаха "Пусни мъ да влезна ма, пусни мъ...". Тя погледна замислено красивото извито острие на ритуалният кинжал и отново се зае да чертае пентаграмата. За пореден път тази нощ тя не успяваше. Все някои и пречеше. Как искаше да отиде и да вкара кинжала до дръжката в търбуха на някои от тези напукани говеда. "Няма смисъл" успокояваше се тя "само да успея да го призова, и ще им покажа какво е болка." Най-после се получи, пентаграмата беше перфектна. "Още малко, още малко и ще ви покажа прасета такива..." мислеше си тя докато нареждаше свещите във върховете на петолъчката. Запали клечка кибрит и поднесе пламъкът към всяка свещ. Така духът щеше да бъде затворен, принуден да изпълнява нейните желания. Всичко беше завършено, тя се подготвяше да изпълни ритуала. В този момента към нея се приближи със залитания "шефъ" на групата. "Ооо душъ, златна си шъ знаиш, и свещи си ми запалила, к'фо романтично е, еи на и вино си имаме" каза той като неуверено вдигна бутилка и се вгледа от около сантиметър в нея " опс, тя пъ свършила, няма знъчение, н'ли ти си тука, ила да тъ цилунъ..." и той със залитане тръгна към нея. Тя с лекота го отблъсна встрани. Той залитна отново, препъна се, и се изтърси точно върху пентаграмата. Свещите се изгасиха в коженото му яке, образувайки големи дупки. Без да ги забелязва Дон Жуан отиде да повръща зад близката надгробна плоча. След поредният провал тя отчаяна седна в центърът на бившата пентаграма. Отчаянието отново я завладя. Тя обгърна с две ръце острието на кинжала и го стисна с все сила, след това заплака. Заплака не от болката, а от безсилието да се справи с реалността, с идиотите които я заобикаляха. За тях сатанизмът беше просто поза, нещо чрез което да се правят на различни и да си замажат факта че са абсолютни аутсайдери. За нея окултизмът, вярата в духове, призоваването бяха неща към които отчаяно се стремеше.
Сълзите се смесиха с кръвта и се спуснаха по острието и се разляха по чертите на пентаграмата. Небето се озари от светкавица. Чу се гръм. След това започна да вали адски силно. Останалите от компанията хукнаха да търсят подслон. Тя стоеше. Стоеше на плочата, дългата й гарваново черна коса закриваше мраморното й лице. От дъждът или от загубата на кръв всичко около нея започна да й се вижда размазано. Слабата светлина идваща от улицата започна да избледнява, когато се опита да се огледа, образите на надгробните плочи се размиха, оставяха неясна следа след себе си, губеха се. "За по тъп начин да умра не бих се сетила никога..." помисли си тя преди съзнанието съвсем да я напусне.
Дъждът продължаваше да се усилва. От време на време небето се осветяваше от светкавици. От плочата на която седеше се стичаха кървави вади. Дъждът отмиваше кръвта й, образувайки огромна локва покрай плочата с бледо червен цвят. Изведнъж се чу крясък. Тя стоеше на колене, кинжалът лежеше в нозете й, главата и се бе отметнала назад, очите и бяха затворени. Дъждът барабанеше по високото и чело. Главата и се разтресе сякаш от пристъп на епилепсия, клепачите и затрептяха. Внезапно пристъпът спря и тя отвори очи. Но в тях нямаше отчаяние, скръб, тъга. Имаше само омраза, омраза към всичко живо, към съдбата, към силата която я върна отново в света на живите трупове. Тялото й се издигна над земята и остана да левитира на метър над нея с очи все така вперени в небето.
Пореден крясък разкъса нощта. Преродена за да отмъсти на мъжът които я уби...
List
Stories