Bar "Tribe" Story 5: Guest



Banshee - в келтската митология - митично създание появяващо се при смъртта на на човек и огласяващо кончината му със писъците си. Според свидетели такива са чути при смъртта на принцеса Даяна, а също и в деня когато умира Джон Кенеди...
Човекът от охранителната фирма захвърли вестник NightNews настрана. Беше му писнало да чете измислени истории за свръхестествени явления. Още по-малко му се четеше на слабата светлина в бара който понастоящем охраняваше. Очите му бяха достатъчно изморени от нуждата на сън. Вече бе 4 часа през нощта, а проклетият бар не затваряше въпреки че бе почти празен. Мъчеше го страшна жажда, а смахнатият барман, наел го защото се плашеше от призраци на отдавна загинали собственици, изобщо не мислеше да го почерпи едно питие. За пореден път тази нощ той отправи изпълнен с презрение и нескрит намек поглед към бара...
... Миех чашите тананикайки си някаква забила се в главата ми от няколко дни мелодиика и си мислех за добрият оборот тази вечер, за нуждата от зареждане с алкохол и един милион други проблеми затрупали ме откакто открих този бар. От унесът на мислите ме извади глухото изщтракване на уредбата. "Трябваше да си взема с ауторевърс" отново си напомням и тръгвам към нея за да обърна касетата. Леко потрепервам от студеният нощен въздух влизащ през широко отвореният прозорец. Поглеждам към часовникът - 4.11 странно е че в бара още има хора. Това ме подсеща да огледам клиентелата. В интерес на истината има само 3ма човека. Един млад мъж към 23 годишен използва барплота за възглавница. Не мога дори да си спомня лицето му, сигурно е дошъл когато със няколко стари познати запивахме както винаги на моя сметка. Отправям поглед към дъното на бара където в едно от сепаретата млада двойка си гугукат нещо. Тъкмо започвам да си припомням времената когато и аз бях на тяхната възраст и обикалях из баровете, когато погледът ми среща този на охранителя. Съвсем го бях забравил. Той очевидно е усетил това защото ме гледа с неприкрита омраза. Сигурно се надява да го почерпя, но нямам намерение да му създавам вредни навици. Най-вероятно ме мисли за луд, боящ се от духове и други измишльотини, но той не беше тук онази нощ преди две седмици. От самият спомен потръпвам...
Изведнъж нещо кара космите на гърбът ми да настръхнат. Отнякъде се разнася ужасен писък. Трескаво почвам да се оглеждам из бара. Внезапно мъжът който спеше на бара се изправя и извиква отчаяно:
- Това са те ... отново ме откриха! - и побягва навън. Чак сега се сещам за лудият които ме притесни една вечер. Смятах ако пак се появи да му кажа, че в къщи имам ненужен останал от прабаба ми 50-каратов опушен кварц, но той изчезна прекалено бързо. Мисълта за реакцията му ме поразвеселява за миг. Тогава срещам отново погледа на човека от охранителната фирма. Този път в него няма омраза, няма дори подкана за почерпка. Има само безграничен, умопоглъщащ ужас. Той вдига треперещата си ръка и я насочва към мен. В същият миг младата двойка с писъци се изнася от бара. Обръщам се леко за да видя какво сочи. Без да усетя как прескачам барплота и се озовавам в ъгъла на помещението...
Там на мястото където стоях преди секунди, стои най-гротеското създание което съм виждал някога. На светлината на лампите виждам дълга оскубана коса, преплетена с водорасли, падаща по лицето белязано с огромни белези. Лявата му буза е пробита и през нея се виждат остри чени зъби. На места по ръцете му месото липсва и костите белеят под разкъсаната моряшка униформа. В ръцете си държи прогнила сабя. Цялата стая се е изпълнила с отвратителна миризма на разлагащ се труп.
Забелязвам как охранителят изважда пистолета си и го насочва към кошмарното създание. Все пак той е успял да си възвърне поне част от самообладанието. В същият момент чудовището изчезва. Просто се стопява във въздуха. Отдъхвам си. Смелостта малко по малко започва да се възвръща. Явно правилно съм постъпил като съм наел този човек. С мисъл да го поздравя извръщам глава към него. Очите му отново са вперени в мен. Този път в тях няма наистина нищо. Главата му леко се накланя и се свлича на пода съпроводена от река от кръв. Преди да успея да изкрещя от ужас пред мен се материазлизира кошмарът ми. От сабята тече кръв. Той я вдига над главата си и изпищява с подобен на малко дете глас:
- Моя ... завинаги ... мояяя .... завииинагииии....
Острието полита към мен. Преди да осъзная че умирам нещо синьо обгръща първо сабята после и цялото тяло на съществото. Господи какво става. Отправям поглед към врата мислейки си, че сега е моят шанс да избягам. Уви на входа стой тъмна фигура с качулка и държи едната си ръка насочена към мен. Свива в юмрук дланта си и синята обливаща помещението се засилва. Чудовището надава отново ужасяващ вик и се стопява във въздуха.
Замаян от гледката продължавам да стоя в ъгъла на стаята. Сърцето ми бие с невероятна скорост. Мозъкът ми отказва да приеме случилото се. Припадам. Не знам след колко време се свестявам, но странникът с качулката стой над мен и ме наблюдава. Когато се поокопитвам и се изправям той прави няколко крачки назад и под светлината на лампата отмята качулката. Сега забелязвам че това е момиче или по-скоро млада жена. Очите и блестят със някакъв невероятен блясък. Напомнят ми нещо но след припадъка съзнанието ми не може да свърже спомените и настоящето. "Измъкна се на косъм" гласът проехтява в главата ми, нежен и спокоен. Преди да успея да събера мислите си в някакъв гласът отново се появява. "Питаш защо те спасих? Не обичаме да губим приемници, дори когато те ни считат за ненормални". Сега в него се усеща лека подигравка.
- Но... - опитвам се да попитам.
"Какво беше това което те нападна? Мислиш че е зомби нали? Не това е просто дух. Могъщ и разгневен дух. Знаеш причината за гневът му нали? Те те предупредиха." Отново се опитвам да попитам нещо на глас, но се спирам навреме, вече осъзнавам че не е нужно. " Това е дух въпреки видът му. Могъщите духове могат да сменят формата си с цел да те уплашат или привличат. Понякога хубостта им е смъртоносна" гласът преминава в лек смях " Не не сме го убили, знам че го мислиш и че се надяваш, но за да се убие нематериално същество научило се да борави с материята от нашия свят е необходимо доста по-голямо усилие. Едва ли новачка в ордена като мен би могла да се справи."
Стоя стъписан. Все пак оцелях след този кошмар. Но ако призракът се върне и нея е няма. Кой ще ме защити тогава. Тогава тя проговаря, но този път не в главата ми:
- Чух че сте се нуждаели от бармани, верно ли е?
List
Stories