Mist Eyes



В един сив зимен ден.
    Слънцето залязваше някъде зад непробиваемата преграда от облаци, а мъглата се сгъстяваше все повече. Тя приветстваше мрака, нейният най-добър приятел в лова на изтерзани човешки души, и заедно с него се заемаха да тормозят хората и да скриват усмивките им под тонове подтискаща сивота.
    Дърветата около пътищата допълваха трагичната картина. Техните голи и грозни гротески изкривени клони, като ръце на стотици мъртъвци, сочеха небето, опитваха се да разкъсат мрачната покривка от облаци, да се докопат до небето, до нежните слънчеви лъчи. Но вместо това те биваха обвивани от гъстата мъгла. Тя ги задушаваше, влагата се просмукваше в тях и ги разяждаше отвътре.
    Сякаш през самото сърце на тази гробница минаваше пътят. Един от многото пътища към града. На места черният асфалт беше разбит, отваряше място за огромни локви, калта, покриваща близките изоставени ниви, го обграждаше отвсякъде.
    И точно тук, сред гъстата мъгла, бе спряла една кола, а до нея стоеше човек, който палеше последната си цигара.
    " Такъв ден, просто не може да има" мислеше си Карл " Заради тази гадна мъгла закъснях за работа, шефът ме глоби и ме заплаши с уволнение, тотално скъсах с колежката, обадиха се, за да ми кажат да прибера болната си леля от село и, естествено, колата реши че трябва да се развали на сред този шибан път. На всичкото отгоре батерията на мобилния се прееба, та и пътна помощ не мога да викна. Чудно, дали някой изобщо минава от тук? А, и цигарите свършиха..."
    Карл с всичка сила изрита калника на колата и псувайки с все сили влезе в нея. Пусна радиото, което нямаше добър обхват и пращеше ужасно, и зачака. Чакаше някъде по пътя да се появи светлина. Това бе неговата надежда, неговото спасение.
    Изведнъж той чу характерният вакуумен звук от удар на плът в стъкло. Погледна към предното стъкло. От там го гледаха две бледо сини очи...
    ... През живота си Карл бе видял много хора, бе срещал приветливия топъл блясък в кафявите очи, бе се възхищавал на изкусителните зелени отблясъци в очите на много жени, студената хитра мисъл скрита зад синьото, строгостта и задълбочеността на черното, но никога не бе виждал такива очи, изпълнени с толкова животински страх. Зениците се движеха трескаво, бяха се свили дотолкова, че приличаха на глави на карфици. Това бяха очите на млада жена, чиято леко къдрава пепеляво руса коса се бе полепила по мокрото стъкло. Устата и се отваряше конвулсно, като риба на сухо, тя искаше да крещи, но от нея не излизаше никакъв звук.
    Също толкова внезапно както се бе появила, тя изчезна в мъглата, оставяйки Карл тръпнещ от страх. Сърцето му биеше като лудо, кръвта нахлу в главата му и слепоочията му започнаха болезнено да пулсират. Ужасът го бе завладял напълно, бе изключил мозъка му. Той стоеше стъписан, без да може да осъзнае какво му се случва, всичко му изглеждаше като кошмар.
    Мина доста време преди да успее да се отърси от първоначалният шок. Постепенно страхът понамаля. Карл възвърна самообладанието си и престана да се взира като подплашен заек в мъглата. Спокойно минаха следващите три часа.
    Наближаваше осем часа когато в мрака пред него се появиха две жълти светлини. Мъглата превръщаше светлината на фаровете в малки призрачни пламъчета, но те все пак носеха надежда. Карл запали своите светлини и излезе от колата. Светлините на другата кола спряха да се приближават. Все пак го бяха забелязали, най-после този ужасен ден щеше да свърши.
    Той се приближи.
    Вместо две светлини...
    Съзря две блестящи...
    Бледо сини очи...
    Ужасен вик разкъса нощта...
List
Stories