Forgotten



Part I
 
Над градското гробище се стелеше мъгла, а от непроницаемото сиво облачно небе се сипеше лек дъждец. През този късен есенен ден всичко изглеждаше толкова тихо и спокойно, толкова подходящо за хилядите души почиващи наоколо.
    Тишината се нарушаваше само от двама дрипави гробари, които спускаха ковчега в прясно изкопания гроб и започваха да го зариват. Около тях нямаше никой освен една жена облечена в дълъг черен кожен шлифер. От дъжда късата й ярко червена коса бе прилепнала към лицето й. В ръката си държеше роза.
    Неусетно тя прокара пръсти по стъблото на цветето и се убоде. След това инстинктивно засмука пръста си, оставяйки по него дебел пласт червило. Тръпчивият вкус на кръвта я върна към действителността, от която бягаше. От простия дървен ковчег, по който калта постепенно се трупаше. Тя го погледна и отново изпита същото чувство на безразличие, на нещо отдавна умряло и забравено.
    Вкусът на кръвта й припомни и за една вечер преди около година...

Part II: Tired

    Просторната спалня се осветяваше само от светлината, идваща от улицата. На леглото, облегнал гръб на стената, седеше младеж, а до него, положила глава на гърдите му, лежеше тя. Сърцето му все още биеше учестено, а по тялото му бяха избили ситни капчици пот. Той отклони поглед от странните картини които уличните светлини чертаеха по стената и се присегна към нощното шкафче. Запали цигара и се огледа наоколо. Откри халата си сред купчината дрехи, облече го и излезе на терасата. Тя остана да лежи сама сред смачканите мокри чаршафи, а погледа й бе все тъй прикован в него.
    Той се загледа в небето, което приличаше на картина на дрогиран художник сюрреалист. Пълната луна предаваше призрачен вид на облаците, светлините на града ги обагряха в пастелни цветове, а вятърът ги бе накъсал в причудливи форми.
    Под тази ненормална картина по улицата се точеше най-странният карнавал на годината. Беше Хелоуин и хората в чудати костюми, носещи фенери обикаляха улиците, съпроводени с много шум и веселие.
    Обърна се и понечи да се върне в леглото, тогава забеляза два тъмни силуета да го приближават. Единият го блъсна и той полетя надолу към улицата.
    Хората подминаваха трупа и го считаха за част от карнавала. До него дотича малко момиченце, докосна още топлото тяло и впери поглед към небето. Луната се отразяваше като в огледало в големите му сини очи.
    Момиченцето отново побягна и се сля с тълпата.

Part III: The Awakening

    ...година по-късно...
    Далеч от шума на града, в гробището, неуморимата сила на живота се зараждаше отново. Една воля напираше, разкъсваше преградите, пробиваше тялото на майката Земя, докато накрая над нея се показа една ръка и сви пръсти в юмрук.

...Awaken you with a little evil inside...

    Постепенно съзнанието и контрола над тялото му се възвръщаше, и той осъзна, че е коленичил пред надгробната си плоча. Погледът му се плъзна нагоре по нея и последователно видя две червени лачени обувки, дълги бели копринени чорапи, широка червена рокля с малка бяла престилчица, две големи сини очи и къдрава руса коса. Бавно тези атрибути се сляха в образа на малко момиченце.
- Здравей, Джонатан. - каза то.
Той се опита да отговори, но от прогнилите му гласни струни не излезе почти нищо.
- Коя съм аз ли? Аз съм твоята най-добра приятелка. Искаш ли да си поиграем? - каза тя и се усмихна лъчезарно, след това скочи от плочата и му помогна да се изправи. - Ех, закъде си без мен. Всеки има нужда от помощник, онзи некадърник Споун си имаше клоун, пък Гарвана си имаше гарван. А ти си имаш мен!
Джонатан притисна слепоочията си с ръце и отново изръмжа.
- Не, не си попаднал в никакъв филм. И си подбирай думите, ако обичаш, "шибан" не е дума употребяваща се пред млади дами като мен. - Нацупи се тя и кокетно отметна няколко букли.
- Искам да си ида вкъщи. - каза момиченцето и потропа лачените си обувки. - Ех, винаги съм искала да участвам в "Магьосникът от Оз", даже знам всички реплики. Искаш ли да ти покажа? Ей, къде хукна бе?
    По алеята един жив труп тичаше с всички сили. Скоро той потъна в мрака.

Part IV: Mistress

    Осветлението в бара изгасна, прожекторите осветиха сцената, а клиентелата постепенно се премести към бар плота и касите около нея. Чу се отчетливо потропване на железни токове. Разнесе се бавно екзотична музика. Всички погледи се приковаха към високите черни кожени ботуши с лъскави стоманени токове, плъзнаха се по краката покрити с черен мрежест чорпогашник и потънаха в пухкавото палто от норка. Никой не забеляза размазаните от сълзите сенки, дебелият слой грозно червило, разрошената коса.
    Музиката се усили, а палтото бавно се свлече на пода. Заведението се изпълни с гадна задушлива миризма...

...Stand on the blink of my open eyes...

    ...Идваща от входа, на които стоеше едно вцепенено зомби с прогнил и разкъсан на места черен костюм, с гниещи меса, от които се носеше непоносима смрад.
    Пред размития поглед на Джонатан се разиграваше картина, която едновременно го отвращаваше и възхищаваше. Нима жената, която танцуваше около пилона, жената с камшика, бе неговата сестра? Какво го бе довело тук? Съдбата? И къде беше изобщо? Дали не бе в Ада и тези видения не бяха неговото мъчение?
    Едно зомби не можеше да мисли толкова. Той се устреми към сцената, прекършвайки мимоходом врата на изпречилия му се гард. Той разбута воайорите и се качи на дансинга. При вида му сестра му побягна към съблекалнята. Той я последва, разби вратата и се изправи пред нея, отворена уста, неспособен да каже каквото и да било. Разпери ръце, опитвайки се да покаже дружелюбност, но изглеждаше още по ужасен. Тя заотстъпва към дъното на съблекалнята, закрила тялото си с палтото. Точно когато гърбът и срещна стената проехтя първият изстрел.
    Куршумът премина през тялото на Джонатан без да предизвика болка. Нови два изстрела. Той се вгледа в сестра си. Палтото отново се отрони от ръцете й, а тя се свлече по стената, оставяйки след себе си кървава следа. По млечно бялото й тяло ярко личаха три разрастващи се кървави петна.
    Болката експлодира в главата на Джонатан. Изведнъж всичко изчезна.

...look what have you done to me
you've become my enemy
poisoning the whole world for me
taking away my everything

Part V: Skull full of Maggots

    Съзнанието бавно се откъсваше от тъмнината, постепенно се възвръщаха сетивата, погледът се проясняваше, слухът започваше да възприема околният свят. Споменът за болата оставаше в съня. Чувстваше се като прероден.
- Sleeping beauty... - пееше познат детски глас.
На капака на контейнера за смет, в който той лежеше, седеше малкото момиченце, поклащаше безгрижно крака и си пееше. То спря за миг и го погледна, след това се усмихна.
- Е, добре де не си красавица. - каза то след като му помогна да излезе. Джонатан се погледна в една локва и чак сега забеляза, че на челото си има дупка от куршум, а лицето му се разлагаше и на места кожата се бе разпаднала. Той падна на колене и опря глава в земята. Сега той разбираше ужаса на сестра си. Странното бе, че когато си спомни за нея не изпита нищо. Тя беше просто мъртва.
- Ей, не унивай. Направи доста глупости предишната нощ. Поддаде се на еуфорията на новия живот. Така става като не искаш да ме слушаш - строго нареждаше момиченцето - Все пак, почти оцеля. Хайде, ето ти награда.
    Тя му подаде портрет на млада жена с ярко червена коса. Джонатан се вгледа в нея и тихо изръмжа:
- ( I'd sell my soul,my self-esteem,a dollar at a time,for one chance,one kiss,one taste of you,my Magdalena). 
(бел.авт. не мога да си представя как се произнася горното без наличието на гласни струни)
- Душата си щял да продаде. Ти я продаде вече, глупчо. - каза момиченцето и заблъска с малките си юмручета по гърба му - Заради това гадно, мизерно, прогнило тяло. Дано си доволен от сделката. Ох, покрай теб човек се превръща в циник. Той не й обърна внимание, прибра снимката в джоба на прогнилия си костюм и се изправи.
- Хайде да си ходим вкъщи. Не ме гледай така, няма да играя нищо. Наистина си отиваме у дома.
    И тя го хвана за ръката и го поведе по тъмните улици.
    Под призрачната светлина на луната крачеше един жив труп, а редом с него подскачаше весело малко момиченце. Крачка зад тях тихо пристъпваше Смъртта.

Part VI: House of Pain

    След дълго лутане по тъмните тесни улици, те се озоваха пред една къща в самия край на града. Заобиколена от отдавна изоставени и разрушени постройки, тя самата бе пред разпадане. 
    Прозорците бяха изпотрошени, през дървената дограма зееха огромни дупки. Когато момиченцето докосна вратата тя из скърца глухо, откачи се от пантите и се сгромоляса на земята. Отвътре къщата беше също толкова трагична гледка. Джонатан докосна една стена и мазилката моментално се стовари върху него, покривайки го с дебел слой бял прах. Като видя това момиченцето му посочи една врата.
- Иди да си вземеш един душ. Заприличал си на ... зомби.
    Банята сякаш не беше докосната от разрухата. Всичко беше чисто и подредено. Душът беше пуснат и имаше някой под него. Джонатан съблече дрехите си и дръпна завесата. Тя беше там. Сега той забеляза, че раните му бяха изчезнали, нямаше я разпадащата се плът, той беше напълно здрав. Пое ръката й и се отдаде на удоволствието.
    Когато излезе от банята момиченцето го чакаше с костюма му в ръка.
- Не се тревожи - каза то - виждала съм далеч по-грозни неща.
    Той се погледна в огледалото и видя отново разлагащото си лице. Какво по дяволите ставаше с него?
- Стига си кокетничил, ела да те разведа из къщата. - и момиченцето го хвана за ръката и го помъкна из дългите коридори.
    Навсякъде цареше хаос, подът беше разбит, мазилката падаше, вратите и прозорците едва се крепяха, а лампите, където ги имаше, зловещо примигваха. Накрая те стигнаха до огромна порта. За изненада на Джонатан тя не се строполи на земята при досега му, а плавно се плъзна встрани. Озоваха се в огромна зала, таванът и се губеше някъде в надвисналият мрак. В средата бе разположена дълга дървена маса с изрядно наредени сребърни прибори, чинии, купи и подноси. В единият край на масата седеше дребен човек в черен фрак и пиеше кафе.
- А, ето го и "Мистър сто кафета". Защо така го наричам ли? Ами той прави всичко възможно да не заспи. Защо? Ами умрял е докато спял. Смяташ, че това е най-хубавият начин да умреш...?
- Глупец - изведнъж извика "М-р сто кафета" - Пропуснах най-хубавия момент от живота си. Цял живот живях в очакване на този момент, а взех, че го проспах. Какво разбираш ти...

...What I always wanted...

- Много е докачлив на тази тема - каза момиченцето докато влизаха в следващото помещение - А, ето го и "Ловецът на Сенки". Как така точно той ти трябва?

Part VII: Shadow Hunter

    Светлината бавно се разливаше из стаята и също така бавно превземаше сетивата на Джонатан. Сякаш го будеше от дълъг сън. Или по скоро кошмар.
    Погледът му докосна телата разхвърляни из помещението и го върна към спомените. Спомените за една незабравима лудост.
    Припомни си пукотът на костите, разливащата се кръв, изцъкления поглед на поредната удушена жертва. Изпълни го чувството на сладко отмъщение над хората, които го бяха убили. Тази касапница бе неговата благодарност и помощ към човека, който ги откри - Ловецът на Сенки. Мисията му беше изпълнена, чувстваше, че е извършил това, за което отново живееше. Изпаднал в амок, той бе паднал на пода и бе изгубил представа за времето и света около себе си.
    Той отново погледна към светлината, струяща от вратата. Появи се тъмен силует и сякаш в съня си той чу "Стой! Полиция!". Коленичил, той разпери окървавените си ръце. Проехтя изстрел. Светлината отново угасна.

Part VIII: Unreal

- Хайде събуди се де...
    Гласът на момиченцето го накара да напусне мрака. Установи, че лежи на масата в огромното помещение на къщата.
- Пак умря, а? Трябва да внимаваш, още един път и край. А ти какво мислеше, че си безсмъртен ли? Ти ще живееш докато имаш спомени. А всеки път когато умреш губиш някой от тях. Преставаш да го чувстваш като сой. Чудя се какво ли изгуби сега...
    Той скочи от маста и се отправи към вратата.
- Как така искаш да я видиш? А, ясно този път си изгубил себе си, очевидно. Наистина ти се умира, май? А, тя била всичко за теб, ясно. Еми ето ти я... - каза момиченцето и посочи към края на маста.
    Там, кръстосала крака, вперила отегчен поглед в тавана, седеше тя и палеше поредната цигара.
- Казва, че те обичал. - започна вяло да превежда ръмженето му момиченцето, като междувременно засмука близалка - Била си всичко за него. Живеел заради теб, дишал заради теб, всяка мисъл свързвал с теб. Обичал те, обичал те, обичал те...
    Джонатан се беше доближил до нея. Безизразният и поглед се бе вперил в стената зад него. Той падна на колене и продължи да ридае.

...Stand on my knees to be close to God
and I fall on the floor of yor love...

- Джонатан, настина ли мислиш, че тя е виновна за всичко което изреждаш. Как е възможно един мъртъв човек да ти причини това? Как да не е мъртва? Нека ти обясня - момиченцето махна с ръка и тя изчезна - Да, не ти си мъртъв. Тя умря отдавна. За теб. Но ти не го почувства, нали? Ти си създаде тази илюзия. Ти се самозаблуждаваш...

...in your head, in your head,zombie,zombie...

    Той притисна с длани ушите си, но гласът продължаваше да звучи в главата му.
- Помниш ли момента в банята. Това бяха частици от реалността. Ти бягаш от нея, търсиш изход, но тя е мъртва. Приеми го. Събуди се...

...Wake up, wake up,wake up...

    Той бавно отвори очи. Първите лъчи на есенното слънце осветяваха спалнята. Неговата спалня. Значи всичко бе лош сън? За да се увери той се обърна и я потърси с поглед.
    Срещна дулото на пистолет. Зад него видя безизразната й усмивка и хладния блясък в кафявите й очи. Тя плавно дръпна спусъка.

Part IX: Rose

    Над гробището продължаваше да вали. Гробарите бяха приключили с зариването на ковчега и се бяха оттеглили към близката кръчма. Тя стоеше още там, вперила празен поглед в гроба, и се мъчеше да намери някакъв приятен спомен от мъжа, с който бе прекарала пет години от живота си. Но той бе отдавна забравен. Тя хвърли ярко червената роза в калта и пое по алеята към изхода.

...Don't disturb the beast...

    Вечерта дъждът спря, небето се изчисти от облаци и изгря пълната луна. А под нейните лъчи една воля напираше, разкъсваше преградите, пробиваше тялото на Майката Земя, докато накрая над нея се показа една ръка и обви пръсти около розата.
    Едно малко момиченце скочи от надгробната плоча, доближи се до ръката и промълви.
- Not this time,dear.
    Розата се превърна в прах, а ръката която я стискаше се разпадна. Момиченцето заподскача из локвите на алеята. Под светлината на луната сянката му бавно се издължи и се превърна в силуета на прегърбена бабичка с коса.
List
Stories