The Fallen



1. New Abortion

Потъвам. Нещо черно и лепкаво обвива всичко около мен. Не мога да видя ръцете си но усещам, че опирам в нещо което еластично се разтяга под натиска на ръцете ми. Имам чувството че това ми безсилие продължава вечно. Обхваща ме лудостта. В душата ми се заражда изгаряща ярост. Започвам да блъскам със все сили, напрягам всичките си мускули за да се освободя от хватката на тъмнината.
Нещото под мен почва да поддава. Виждам как се разкъсва и под мен почва да струи светлина. Прорезът се разтваря още повече и аз политам надолу. Всичко около мен е ослепително бяло. Не виждам край на това пътуване. Отново ме обхваща лудостта. Винаги съм желал бърза смърт, без игрички, без протакане - просто край, мрак, вечен сън. Искам просто да изчезна, никои да не си спомня за мен и за моето и без това мизерно съществуване. Уви Съдбата явно не ми е отредила такава роля.
Най после достигам до краят. Прорязвам някаква материя. Нещо като бяло парче плат ме удря болезнено по ръката. Преди да усетя болката се изумявам. Та аз трябва да съм мъртъв, не трябва да има болка, или поне така казваха всички. Колко глупаво, как е възможно да говориш за смъртта преди да си я видял и усетил. И да си се върнал от нея. Едва ли някои от псевдо свещениците които ни обещават свят без болка ако се отървем от греховете си (срещу скромна сума) са се върнали от там. Сигурно лъжат. Предполагам че истинската болка тепърва предстои.
Спирам. Стоя приклекнал и се оглеждам. Оказва се че се намирам в нещо като огромен тунел. Материята която го изгражда, и която ми заприлича на плат се оказва паяжина. Гигантска паяжина, полупрозрачна, леко потреперваща от хладният вятър. Не виждам край на тунела. Всъщност не виждам на повече от 100 метра, след тях се простира гъста мъгла.
Времето отново спира. Само вятърът ми прави компания във самотният тунел. Изведнъж той се усилва. Паяжината покриваща го се разкъсва на места. Огромен процеп се появява точно между краката ми. Ужасен се взирам надолу. Виждам изкривени от болка лица и тела. Преплетени, мачкащи се взаимно, гърчещи и агонизиращи. Чувам гласове. Писъци на деца, стонове на старци. За секунди сякаш усещам цялата болка на света. Обзема ме страх. Косата ми буквално побелява, тялото ми се сковава. Пробягва ми мисълта че бих продал душата си само да не изпитвам тази болка.
Вятърът отново утихва. След време се поуспокоявам, опитвам се да забравя ужасът. Почти успявам. Внезапно мъглата пред мен се разкъсва и от нея бавно излиза някаква фигура устремена към мен. Втренчвам се в нея, като междувременно се колебая дали да побягна. Някакъв вътрешен глас ме кара да остана. Фигурата се приближава. Оказва се че е ангел. Мъжки. Съдбата пак ме прееба. Надявах се поне като умра да ми се падне някакъв женски ангел хранител. Херувимка един вид. Или по-добре серафимка. Все ми се струваше, че ще имам какво да си кажа с една серафимка ама нейсе. Поне за вида на ангела уцелих. Срефим облечен в блестящи доспехи. Краката му са обути в странни кожени ботуши с рунически знаци по тях изписани с малки рубини. Искрящо бял широк панталон покрива ризницата от малки халкички защитаваща краката му. Могъщото му тяло е покрито от ризница изработена от сребърни люспи. На дясната си ръка има голяма златна гривна отново покрита с рунически знаци. Дръжката на меча се показва над рамото му. С изненада откривам че е с гарваново черна коса стигаща до раменете. Той продължава да се приближава помахваики с огромните си снежнобели криле. Делят ни само 5 метра когато спира и се вглежда право в мен. Едвам се задържам на краката си. Той разперва крила и сега забелязвам че краищата им са покрити със засъхнала кръв. Отправям поглед към лицето му. На мястото на учите зеят две черни дупки.
Заотстъпвам уплашен назад. Край на мечтите ми че съм попаднал в раят. Ангелът пред мен разтваря устни и тунелът започва да кънти от гласът му. Очаквах поне да запее на някакъв древно латински, но не би. Песента си е на чист английски. Дори разбирам думите. Те започват да кънтят в главата ми. Падам по лице на пода.
"I'm alive for you. I'm awake because of you…". Притискам главата си със все сила и се опитвам да разкарам този глас от умът си. Някъде като беквокали се дочува "I'll plague your soul…". Сега разбирам какво става, проумявам за какво съм им, вътре в мен всичко човешко започва да пищи "Спаси душатааа сиииииии…". А тя бавно и с извратено удоволствие напуска тленното ми тяло…
Събуждам се. Чаршафите са плувнали в пот. Одеялото е на пода и аз потрепервам от засилилият се нощен вятър. От уредбата се носи гласът на Съли Ерна от Godsmack които си припява Awake. Съседът от горният етаж пак е надул SlipKnoT по никое време, говедото му с говедо. Котката ми стои на отворения прозорец и плаче с отвратителният си глас. Отново е разгонена. Някакъв огромен паяк е изплел мрежата си точно над главата ми и сега хищно се приближава към оплелата се в нея муха.
Ставам от леглото и започвам да обикалям в кръг из стаята. Господи. Какъв кошмар. Трябва да спра да оставям уредбата включена докато спя. Трябва да си изчистя стаята най-после че скоро освен паяци и динозаври може да се завъдят. Трябва да я кастрирам тази котка че с този рев ще ме подлуди. Трябва да пребия онова олигофренче дето ме конкурира от горният етаж с неговият Техникс. Абе май най-вече трябва да отида на психиатър че от 2 седмици сън не съм виждал. Това последното звучи малко като самоубийство, но ще го преживея. Господи душата си давам само да не го сънувам това отново.
Отивам до прозореца и свалям котката от него. Качвам се на перваза за да огледам нощният град. Всичко дреме, движението е спряло, само някакви котки мяучат в кофите за боклук. Трябва. Трябва. ТРЯБВА. Наистина ще ги направя тези неща. Но и утре е ден.
Поглеждам още веднъж към спящият град. Поемам си дълбоко въздух. Разтварям окървавените си криле и се хвърлям в нощта.

Когато ангелът на мрака
Се разкрие пред света
Ще промени той закона
Властващ над смъртта
Няма вече изкупление
Чакай вечното мъчение

2.DigitAll Dust

11 години по-късно
Пясък. Прах. Милиони фини частички процеждащи се през пръстите ми. И още милиарди подобни на тях застилащи всичко наоколо. Всичко е покрито с ослепително бял прах. Аз стоя в това безбрежно бяло море. В тази пустиня. Стоя сам и наблюдавам. Прах. Това е всичко което остава всички нас. Това е всичко което остава дори от най-възвишените Божии творения. Или поне ние ги мислихме за такива. Прах. Това е всичко което остава от ангелите...
Memory module activated
Всичко започна преди 11 години. По онова време пратеникът Им се провали. Все пак има нещо вярно в легендите...
Тогава, а и векове преди това хората са смятали, че са сътворени от Бог. Бог има различни имена за различните народи, но е обединяващото е че е всемогъщ. Той създава светът от нищото. От хаосът. Бог имал помощници, ангелите, които той изпращал за да наказва или поощрява делата на творенията си, хората. Или поне така смятали те преди 11 години...
Но хората се развивали. Напредвали все повече във всички области на познанието. Разкривали постепенно тайните на необятният Космос. И един ден те открили своят Бог. Изследователска совалка достигнала далечна планета, наричана сега Креаториум. Там те срещнали за пръв път в историята си други разумни същества. Нарекли ги "ангели" поради приликата със божествените пратеници описвани в техните религиозни книги. Екипажът на совалката с течение на времето открил, че това название не е съвсем лишено от истинност. Ангелите били приятелски настроени и им разкрили част от своята история. Оказало се че преди хилядолетия те направили експеримент с които целели да създадат разумен живот. За този експеримент те използвали планетата Сниър или както ние я наричаме - Земята. Това което те тогава прикрили, от обезумелите от еуфорията че са открили своите създатели, хора е причината поради която са ги изоставили. Сега вече я знаем. Като всеки експеримент, новата раса, имала дефекти. Оказало се, че създателите бързо губят контрол над творенията си. Същите тези творения вместо да наследят креативизмът на създателите, предпочитали деструктивните сили. Неспособни да се справят с проблема, "ангелите" зарязали творението си, смятайки че то ще се самоунищожи. След като се срещнали отново със отдавна загубените си "деца" те решили да им дадат нов шанс. Изпратили архангелът Бодъм да проучи до какво ниво е достигнал "експериментът", отърсил или са се от деструктивизма. При успех на мисията, човешкият род щял да се премести при боговете си. Човекът щял да се върне в Раят. Щял да види своят Бог.

...Не можеш да видя лицето Ми, защото човек не може да Ме види и да остане жив...

По неизвестни причини Бодъм се провалил. Опетнен от кръвта и разрухата той минал на страната на хората. Вече 11 години той им помага, да се защитят от разгневените "богове" и подготвя завръщането си в Рая - Креаториум.
Memory Module Deactivated
Образите изчезват от главата ми. Тя отново се изпразва. Такъв трябва да е мозъкът на един войн. Той не трябва да мисли. Трябва да е готов на саможертва. Трябва да не мисли когато натиска бутона "self destruct". Благодарение на саможертвата на хиляди воини сега бойното поле е засипано от ослепително бял, ангелски прах. Но защо съм още жив. Защо мисля за това че не трябва да мисля. Защо съм толкова специален. Та нали всички войници са клонирани и генетично подобрени. Оборудвани с чип диктуващ действията им. Силен вятър, навяващ в лицето ми прах, прекъсва мислите ми.
Срещу мен лети огромен ангел, предизвикващ ураганният вятър с крилете си. Облечен в бляскави доспехи, въоръжен с огромен меч. Архангел - водач на армията опитваща се да ни унищожи.
Сега разбирам защо съм специален. Защо ще пожертвам животът си. Моята смърт няма да е напразна. Аз ще спра за дълго нападението на "боговете". Архангелът се приближава. Натискам копчето. Секунда по-късно ние сме част от мъртвото бяло поле. Ние сме част от прахта.

***

Чу се звук от отварянето на херметическата камера. Редник P24x-45916601 се надигна в подобният на ковчег кибер тренажор, и се огледа. Намираше се в огромно помещение. В две безкрайни колони, бяха подредени камери подобни на неговата. В помещението се разнесе ясен дикторски глас " Тренировъчният процес за днес приключи. Моля отправете се към спалните помещения. "
А между безкрайни двете колони от кибер модули бавно летеше ангел с окървавени крила и две бездънни дупки вместо очи.
Армията беше почти готова. Неговият час скоро щеше да настъпи.

3. Cage of eternity

Лъчите на залязващото слънце влизаха през входът на пещерата и разкриваха страховита гледка. В дъното й, опрян с гръб към каменната стена, бе коленичил ангел чиито криле бяха вградени в камъкът. Те оформяха нещо като праисторическа вкаменелост, наподобяваха на крилете на архиоптерикс. Качулката бе паднала и закриваше главата му. Шумът в пещерата го накара да вдигне глава и да се огледа.
- Ето че след толкова векове пак се срещаме, Морбид.
Срещу него се очертаваше величествен силует на ангел с огромни криле. Слъцето грееше в гърбът му и сенките закриваха лицето му. Може би спасението бе дошло най после. Може би идваше краят на мъките му.
- Кой си ти? - попита Морбид.
- Не ме ли помниш стари приятелю. - разсмя се силуетът срещу него. Гласът му беше странно познат. Напомняше му за отдавна изгубени времена. Напомняше му за един кошмар.
- Бодъм?!? - глухо каза той. Това име го изпълваше с такава болка. Не идваше краят на мъките му. Те тепърва предстояха.
- Да, точно така. Не се ли радваш да ме видиш.
- Ако беше под формата на прах може би щях да се зарадвам.
- Хе хе. Ако бях прахообразен нямаше да мога да ти направя едно страхотно предложение.
- Заради твоите страхотни идеи съм тук сега. Заради теб съм отлъчен от нашият свят. Затова съм наказан да векувам в тази отвратителна пещера и да броя изгревите и залезите на тази гадна, тленна планета. Заради нея аз напуснах Рая. - докато казваше това в очите му припламваха искри. След това на тяхно място се появи тъгата. Ангелите не познават тъгата.
- Старче винаги си се възмущавал от съдбата си и никога не си съзнавал, че моите идеи целят да я променят.
- И всеки път става по зле.
- Този път ще ги разбием. Честно ти казвам. Не си се жертвал напразно...
- Ооо не съм ли? Значи хората според теб са нещо? Ако не се бях провалил, по твое настояване, щяхме да ги унищожим още докато не се бяха развили.
- Точно затова не си се провалил. Ти им даде шанс. Беше наказан заради постъпката си, но те се развиха. И сега нашите скъпи ангели не могат да ги спрат. Вече нямат контрол над творенията си.
- Не знаеш че положението е толкова трагично. И какво общо имаш ти с това?
- Аз ще ги поведа.
- Към къде. Адът? - Морбид се изсмя.
- Към Креаториум, глупако. Ще отворя за тях вратите на Рая.
- Ти си полудял. - тъжно поклати глава затворникът.- Напълно си се побъркал. Как мислиш да поведеш тези безмозъчни плужеци срещу техните създатели? Та някои от тях все още се МОЛЯТ. Какъв варваризъм. Те не ползват и 10% от заложбите които сме им дали.
- Но са развили до съвършенство разрушителните си умения. Научили са се да се клонират, макар и доста некадърен начин. Изобщо не почитат правото на живот. Ще умрат милиони и никои няма да съжалява за тях. А и ние, както знаеш, не сме воювали никога. Ние не сме воини. Те са. Цялата им история, целият им възход е съпътстван от воини. Всяка следваща е по разрушителна от предишната.
- Да и ако продължават така ще се самоунищожат.
- Точно затова аз ще ги насоча срещу "истинските" им врагове.
- И как смяташ да насочиш хора изгубили всякаква вяра. Как ще ги накараш да воюват срещу своите "Богове"?
- Ще ги накарам да смятат че те са Богове. Че ще заемат мястото което им се полага.
- Доколкото знам човешките маси търсят лидер, а не обещания. Ти естествено смяташ да си техният лидер. Техният нов Бог.
- А защо не? Не го ли заслужавам, след всичко което направих за тях.
- Според мен, не. И искаш аз да съм твой помощник. Това искаше да ми предложиш нали?
- Да, стига да искаш може да управляваме новите "богове" заедно. Нещо като отплата за добре свършената работа. И ще ти дам шанса да си върнеш на тези които те оковаха тук. Приемаш ли?
- Не! Категорично отказвам да те следвам Бодъм. Ти си се побъркал. Не мислех че някога ангел ще падне толкова ниско. И те предупреждавам, не мисли че можеш лесно да победиш този които те е създал. Това се отнася не само за хората. Помниш ли Бащата, Бодъм. Нашият създател. И него ли ще унищожиш. Дали е толкова беззащитен наистина?
- Както искаш, Морбид. Ще видим кой е лудият. И не само ще го унищожа. Аз ще заема мястото му. А колкото до теб. Приятно прекарване в твоят вечен затвор. Понякога вечният живот е наказание, нали?
Бодъм се обърна и излезе от пещерата. Слънцето окончателно се бе скрило зад хоризонта. Морбид дълго време стоя загледан в нощното небе отвън. Дали не изпусна последният си шанс за спасение? Дали неговият стар "приятел" не беше прав? Нима хората можеха да победят създателите си? Той имаше цяла вечност за да разбере.

...All alone. Where is God.Looking down we don't know...
List
Stories