Ever



begin
    Стоеше. Стоеше изправен до стената, ярко червената стена. Момче на 16-17 години, облечено в чисто черна фланелка и черен къс панталон. Кожата му беше бяла, сякаш не докосвана от слънцето от години. Очите му бяха черни и загледани в тълпата от хора, които го подминаваха.
    Стоеше до стената и наблюдаваше потока от хора. Никой не го забелязваше. Беше просто едно хлапе, част от тълпата. Но това не го интересуваше. В очите му още проблясваха образите, в главата му кънтеше все същата фраза: “Всичко е възможно…”. Колко клиширано, изтъркано, банално. Но за него това бяха думите които изграждаха светa му наново. Думите, които не му даваха покои.
    “По дяволите,” помисли си то, “може и да е истина. Може да е възможно, стига да го поискам. Пък и нищо не ми пречи да опитам”. То бавно се отлепи от стената и с бавни крачки премина през потока от хора и се устреми към улицата. Пред него автомобилите летяха с бясна скорост. Нещо огромно се устреми към него. Връщане назад нямаше.
    Той се качи в огромната 113-ка и се упъти към домът.
 defun
    Слезе от претъпканият автобус и пое към своят блок. Всичко наоколо беше толкова сиво, въпреки че лятото отдавна беше настъпило. Той никога не бе забелязвал природата особено, а сега беше прекалено погълнат от мислите си за да забелязва грозните строителни площадки. Стигна до блока, качи се в асансьора и се понесе към единаистия етаж. Влезе в апартамента без дори да светва лампата в тъмното антре. Не обичаше светлината, тя показваше още по ясно колко мизерно и грозно е мястото което той наричаше “роден дом”. Влезе в стаята си и включи компютъра. Той беше единственото нещо, което го радваш, единственото нещо, което придаваше някакъв смисъл на живота му, единственото нещо, в което превъзхождаше останалите.
    Седна пред него и се свърза към интернет. Модемът изграчи грозно, започна да цъка нетърпимо, сякаш нещо го спъваше и му пречеше да полети. Дисконектна. След четири-пет опита цвърчащият звяр се предаде и се лог-онна. Момчето отвори Интернет Експлорера, посочи полето “Address”, замисли се за миг и почна да пише. Пръстите му се плъзнаха по клавиатурата и започнаха да набират някаква несвързана поредица от символи. D, 3, -. /. *0,zI$-_1…
    След около 5 минути ръката му победоносно натисна “Enter”. Белият екран моментално се промени. Самият експлорер изчезна. На целия монитор се разпростря черен фон, а най-долу мигаше маркер. 
    Момчето се замисли отново, стисна зъби и ръцете му отново подхванаха своя танц по клавиатурата. По екрана не се появяваше нищо, нищо не опетняваше черната безупречност. Пръстите му отново се понесоха с невероятна скорост, изписвайки нещо безсмислено, несвързано. Символите сякаш сами се раждаха в главата му, напираха да се влеят в тъмната конзола примигваща на най-долният ред на монитора. С всеки следващ ред той събираше сила и увереност. Екранът започна да потъмнява още повече, сякаш символите изцеждаха светлината, убиваха я. 
Тракането на клавиатурата се превърна в мелодия, химн които го унасяше. Очите му се бяха втренчили в мрака на монитора. Мелодията се усили, стана титанична, мрачна, тя разби всичките прегради в ума на момчето, завладя го напълно. То изпадна в транс. А мракът продължаваше да се усилва…
Майката се прибра късно вечерта. Пореден труден ден беше зад гърба й, а в къщи никой не я очакваше, никой не й помагаше. Отключи входната врата и я блъсна непоносима смрад. “Кога ли ще престане да си оставя маратонките в антрето и кога ще разбере, че черни високи маратонки не са за през лятото” мислеше си тя, “Ще го науча аз него, дето скитосва по цял ден улиците..”. Посегна към ключа за осветлението. Той изтрака глухо, но нищо не се случи, лампата не светна, само кабелът на тавана се изду, обвивката му се пропука и от нея потече нещо. 
Майката решително се запъти към стаята на момчето. Отвори вратата и остана на прага и като вцепенена. На стола пред компютъра стоеше момчето й, отпусната назад глава. Леки тръпки пробягваха по тялото му, и главата му глухо се блъскаше в желязната облегалка на стола. Очите му бяха кръвясали, а от устата му течеше някаква черна слуз.
Цялата къща беше преобърната наопаки. По стените имаше огромни символи изписани сякаш с катран или сажди. Приличаха на размазани по стената насекоми. Безформени, ужасяващи те обгръщаха в мрежата си цялата къща като паяжина изплетена от най-отвратителния паяк съществувал някога. Стените се бяха надули, подпухнали, от всички проводници се стичаха слузести струйки събираха се на пода и образуваха лепкави, зловонни езерца.
За майката това не съществуваше. Целият и свят беше изчезнал с детето й. Тя се приближи до него, целуна гърчещата се от конвулсии глава и рухна на пода като се опря на бюрото. Това предизвика побутване на компютъра и той излезе от stand by-а.
На монитора се появи пощенската кутия на момчето. Беше започнал да пише писмо, на мястото за адрес пишеше: ever@4ever.org, а темата гласеше:end. Самото писмо съдържаше следното: “СВЪРШИХ, истина е ,че всичко е възможно, стига да искаш и да знаеш как. Аз го постигнах, промених всичко в живота си, сега мога да променя света.” Курсорът на мишката беше позициониран над бутона send.Над него, като послепис със красиви ръкописни букви, беше написано: “…И рече той, всичко е възможно, имаш ли знание и воля да го извършиш, можеш да промениш и живота и смъртта, и светът тленен…
… стига да няма кой да те спре”
-Heaven Security Systems
end. 
List
Stories