My Town



Свърши. Най-после двадесетте мъчителни часа свършиха. Излизам от проклетото училище и се устремявам към Главната. Може би трябва да се радвам, както всички около мен, но чувствам само умората и печалната истина, че утре ме чака поредният тежък ден. Слагам слушалките и качулката, навеждам глава и продължавам да вървя. Постепенно забравям за проблемите и околният свят. Музиката ме поглъща, спирам да чувам хората около мен, не ми и трябва. От 5 години вървим по този път и всеки ден е все едно и също - утрешните изпитвания, мачовете, някое момиче. На нито едно от трите неща не можем да повлияем. Празни приказки.
    Слушам Tool, перфектната музика за сегашното ми настроение и положение. Под светлината на уличните лампи цялата компания продължава своят път. Вървя с наведена глава. Виждам само сенките на хората пред мен. Постепенно някои от тях изчезват, всеки поема пътя към дома, изгубва се в нощта. "Чао", "C'ya", "До утре" чувам в паузите между песните. Разсеяно махвам с ръка и продължавам като насън да вървя. Сенките пред мен са изчезнали. Останал съвсем сам из пустите улици, гледам как лекият дъждец рисува странни картини в локвите. 

...Its gettin' colder...

    Сълзите внезапно потичат от очите ми. Защо плача? Защото съм сам? Не, аз обичам самотата, радвам й се, живея с нея. Не, аз плача заради студа. Не защото го мразя, не защото ми е студено, аз го обичам, предпочитам го пред жегата. Просто от студа очите ми почват да се насълзяват. Нормална биологична реакция. Всичко започва да ми се размазва. Затварям очи. Спомените внезапно ме връхлитат. 
    Миналата "Нова Година". Вървя по Главната. Момичето до мен плаче. Гримът и се е размазал, придавайки и доста трагичен вид. Тя не е нищо особено, не е красива. Това няма значение. Важното е че е тук до мен.
- Гери, спри за малко.
С известно закъснение се подчинява. Заставам пред нея и избърсвам с ръка разтеклия се грим. Погледът и блуждае някъде зад мен. Очите й улавят светлината на някаква неонова реклама...
    ...Това лято.Стоя на плажа, слънцето напича, вълните се разбиват в брега. Хората около мен се забавляват. Опитвам се и аз. Лениво отварям очи и поглеждам към небето. Слънцето ме заслепява...
    ...Заслепяват ме фаровете на автомобил. Пак щяха да ме блъснат. Като слушам музика и се замисля сякаш ослепявам. Какъв съм заблеян само. Опитвам се да отхвърля спомените и да се върна към действителността. Неуспешно.

...I don't want it, I just need It, to breath, to feel, to know, I'm alive...

    Минавам през Градската градина. Баба ми живее наблизо. Изкарал съм цялото си детство тук. Спомням си игрите, препълненият с деца парк. Спомням си времето когато не беше пълно с наркомани, когато можеше да се разхождаш спокойно.     Зад мен остават двете ми стари училища. Водихме ги "голямата" и "малката" Лиляна. Сега дори и не искам да си мисля какви са им имената. Те нямат значение. В тези две училища прекарах може би най-хубавите си години. Когато ходенето на училище беше развлечение, когато имах много приятели, когато нямах проблеми. Минало незабравимо, или по точно трудно прежалимо.
    Продължавам да вървя из пустите улици. Все така леко ръми. Преди колко ли време Димчо Дебелянов е написал "Пловдив"? Не смея да гадая. Важното е че думите му звучат актуално и днес. А аз се чувствам точно толкова загубен в големият град.
    Най после достигам целта си - автогарата. Докато чакам автобуса си, пред мен се появява млада жена и се усмихва. Пак нищо особено. Руса, прилично облечена. Мисълта ми продължава да се носи по обичайния си отвеян начин. След минута стоплям, че младата жена всъщност е момиче на 16 години и се казва Снежана. Познавам я бегло. Нещо в усмивката й ме шокира. Преди 3 месеца баща й се самоуби. Има брат и сестра, майка й май не работи. Тя сигурно се връща от работа, доста по-тежка от моето учение. Изглежда състарена от мъките, но се усмихва. Тази усмивка ме съсипа. Запечата се в съзнанието ми. Сигурно само това ще си спомням от този ужасен ден...
    Целият град е изграден от спомени, били те хубави или лоши. Всяко място носи своите емоции - радост, тъга, страх. Те са свързани с лични преживявания, затова и всеки чувства града по различен начин. За мен той е хубав през детството - пролет, тежък и усилен - лятото, мрачен и меланхоличен - през есента и зимата.

... consideraly killing me...
List
Stories