Hate



Една сутрин. Събуждам се с омразата. Мразя всичко. Тази стая, тази къща, тези хора. Мразя човека, който ме гледа от огледалото. Мразя да ме боли, а всичко ме боли. Боли от досега на студената вода, студът в банята, светлината навлизаща от прозореца.
Мразя дори гласът на Maynard, носещ се от уредбата.
Thinking of you, thinking of you, thinkin`...
За кой мислиш ти, по дяволите? И к'во ме интересува к'во мислиш?
Оглеждам за последен път стаята. В ъгъла лежат гири. Пак не остана време. Никога на намирам време. Винаги имам оправдание за това. Естествено.
...one taste of you my Magdalena...
Това пък от къде го измисли. К'ва Магдалена, к'ви пет лева. Не познавам такава. Виж да пееше за Мария по щях да разбера. Или за Ганка, к'во хубаво име. Ганка. Хмм или пък Станка.
..Fuck you God
Ей, най после нещо вярно да кажеш. Не че ни е виновен "човекът" за нещо. Ама нали трябва да виним някой за гадостите, които си причиняваме сами.
Излизам навън. Дотътрям се до автобуса. Ето този момент го мразя най-много. Мразя го тоя шофьор дето кара като баба ми (вярно е на нейната възраст), мразя и кондуктора, дето ме кара да му показвам "карта", нищо, че е за цялата година и ме вижда всеки ден. Всичко това ме отегчава. Кара ме да чувствам една куха болка и омраза към всичко наоколо.
Гледам навън. Все същата гледка вече не знам колко години. Само, че сега има сняг и мъгла за украса. Мъглата прави светлините някак призрачни, разтеглени, размазани, далечни.
Мъртви светлини. Светлините на един умиращ свят, изпълнен с трупове, наричащи себе си "хора".
Неволно се оглеждам около себе си. Колко съм прав, по дяволите. Мразя ги, тези така наречени "приятели", които ме заобикалят. И те като всички останали са мумии. Ама истински мумии. Омотани в ежедневната сивота, те са загубили отличителните си белези. Очи, уши, нос, гърло (тъй де, глас), ум. Всичко това е претопено. След година няма да си спомням никой. Сигурен съм в това.
От време на време през "бинтовете" пробива грозна гримаса. Никога не мога да определя какво значи тя - радост или тъга, омраза или любов. Това са просто проблясъци. Опити за живот. Безнадеждни. Бързо потъпкани и претопени. Залети от сивата помия - живот.
Най-после мъчението свършва. Слизам от автобуса и поемам по пътя си. Минавам покрай множество малки магазинчета. Дочувам хиляди гласове и песни.
Всичко се връщааа.
Ако беше така омразата ми към теб и такива като теб щеше вече да ме е убила. За съжаление не е. И ми се налага да те търпя. На края на редицата стой малко момче, около 9-10 годишно, и размахва няколко черни пощенски плика, запечатани с ярко червен восък. Подготвям се да изслушам поредната реч за изпадналите в беда, търсещи помощ, и така нататък, хора, които ще са ми много благодарни ако им дам 2000$ безвъзвратна помощ.
Не последва нищо такова. Момчето не каза нищо, докато аз не застанах втренчен срещу него. То имаше лице. Имаше цвят за разлика от света около него. Останах изумен.
"Ще си купите ли усмивка, мистър", попита то.
"Усмивка?!?", още повече се изумих аз.
"Да, усмивка, мистър"
"Че за какво ми е?"
"За да бъдете весел и да радвате хората около вас"
(Хората? Такива няма бе момченце, нещо си в грешка, сбъркал си реалността, но идеята да бъда весел звучи примамливо.)
"На каква цена?" попитах след кратък размисъл.
"На цената на една лъжа."
"Лъжа?!?"
"Да лъжата, че сте щастлив, мистър."
Да, сега аз се усмихвам и лъжа света.
Омразата скрих зад усмивката ведра.
Лъжата голяма е - че светът е прекрасен.
Но без нея животът е просто ужасен.
List
Stories