Untitled Medieval Vampire Story



Unfinished Story

2.

Германия, Средата на 17ти век.
-Размърдай се, момче! – чух крясъците на земевладелеца и тежкият бич изплющя по гърба ми. Остра болка прониза дясното ми рамо и сякаш успях да почувствам как парченце от плътта ми се откъсва и бива понесено от вятъра. Само където тук, в това изоставено от бога поле по средата на нищото, нямаше никакъв вятър.
Успях само да изскимтя като подритнато псе преди нещастникът да ми удари още един камшик. „За всеки случай”, както обичаше да се изразява. Но истината е, че дори да ми удареше още сто, дори и след тях все още да се държах на краката си и да дишах, то пак нямаше да мога да работя по-бързо.
Беше средата на август, минаваше обяд и слънцето безжалостно висеше горе в безоблачното небе и сякаш ми се подиграваше. Сочеше ме с пръст и ми се смееше. Сигурен съм, че след още някой и друг удар с ужасния камшик, ще мога да го чуя смеха му. Бях плувнал в пот, която се чудех откъде въобще излизаше при положение, че това животно, което ме наглеждаше, не ми беше давало и капка вода от сутринта.
-Хей, Клаус! – чух глас да се провиква на стотина метра, в посока на селото, от което дойдохме.
Инстинктивно надигнах глава, защото това беше моето име, но за жалост беше и името на земевладелеца, които бяха оставили да ме пази. Не беше обмислена или желана реакция, а просто инстинкт. Човек, като чуе името си, се обръща по посока на гласа. Гадното копеле обаче видя това и замахна злобно с камшика си.
-Ти пък къде се оглеждаш? Да съм ти дал разрешение? Я веднага да се връщаш към работата си, малък сополанко! Ще си почиваш само и като аз ти позволя, ясно ли е?
Знам, че не очакваше отговор, затова и не си направих труда да го удостоя с подобен. Понесох стоически ударите на камшика и продължих с работата си. А тя в общи линии се състоеше с прекопаване на земята в това поле, която се оказа по твърда и от камък. Честно казано, мисля си, че ако трябва да разбивам камъни с голи ръце, ще имам по-голям шанс отколкото да прекопая това поле до края на деня. Господин Щафенберг, или Господарят, както настоява да го наричам (в противен случай камшикът ми го припомня) не мисля, че би издържал до шест часа, но поне още четири часа не ми мърдат в този чудовищен пек. А вечерта, разбира се, ще имам близка среща с камшика, защото не съм успял да свърша наложената ми задача. Сценарият е сравнително елементарен и се повтаря доста често – възлага ми непосилна задача, която знае, че няма да мога да изпълня, провалям се и ям много бой. Понякога си мисля, че това му доставя удоволствие. Да ме бие и малтретира, имам предвид. Тогава бях на петнайсе и не познавах друго.
-Клаус! – отново се провикна мъжът. Звучеше разтревожено.
-Какво има? – надигна се запитаният и остави зловещото си оръжие на един дънер до себе си. Ситни капчици кръв се стичаха от върховете на няколко нишки. Моята кръв!
-Ами... – започна мъжът - много нисък, сигурно под метър и шейсет, с груба, загоряла кожа и огромни торбички под очите. Косата му, до колкото я имаше, защото темето му беше плешиво от доста време, се спускаше свободно на редки кичури в златист цвят. Личеше си, че е излезнал много бързо от дома си, защото беше обул два различни по големина чорапа и поради високите температури, които налагаха носенето на къси панталони, това се открояваше доста.
-Какво се е случило? – попита Клаус, който усети притеснението на странника. Досега не го бях виждал. Явно е от селото, но как така никога не съм го виждал досега. Но то пък кой знае колко хора има там, които не познавам и не съм виждал нито веднъж откакто бях продаден.
-Ами... – отново заекна мъжът. Личеше си, че е много притеснен и му е адски некомфортно, че трябва да съобщи новините на Клаус. Явно е изтеглил късата сламка, ми мина през ума и за малко това да предизвика усмивка, която, без съмнение, щеше да бъде забелязана и отбелязана подобаващо по-късно.
-Изплюй камъчето де! – подразни се леко Клаус. Той имаше репутацията на бързо и лесно избухващ човек, поради което напълно разбирах защо този непознат толкова много нервничеше около съобщаването на новината. -Наистина ми е много неприятно, че аз трябва да съм този, който да ти съобщи това, но...
О, определено ти беше неприятно. Та то си личеше от километър.
-... преди малко намериха жената ти, Клаус. Станала е жертва на Обезобразяващото чудовище.
Да, Обезобраяващото чудовище... Звучи като от някой евтин филм на ужасите, но тогава киното още не съществуваше, а и хората кръщаваха нещата по начин, който да им напомня за тях и по-лесно да ги запомнят. Звярът, защото никой не се усъмни, че става дума за побеснявало животно, убиваше по много интересен начин и подбираше жертвите си не по-малко интригуващо. Разбира се, тогава аз просто се страхувах като всички останали и нито за миг не ми мина през ума да обмисля ситуацията. Имах си достатъчно грижи на главата, а Обезобразяващото чудовище служеше за перфектното средство за възпитаване на децата, а и при робите даваше не по-слаби резултати. Ако не си изядеш закуската, Обезобразяващото чудовище ще ти откъсне езика. Ако не се изкъпеш в неделя, Обезобразяващото чудовище ще те намери по миризмата. Ако не си свършиш работата, Обезобразяващото чудовище ще ти изяде и двете ръце. Всички се страхуваха и никой се не замисли дори за момент, защо на всеки двадесет и пет дена загиваше по едно дете, на всеки десет по една млада жена (Дори мисля, че винаги беше девица, но това няма как да докажа.), а на всеки седем по един мъж. Животните, които почти всеки ден изчезваха от дворовете на хората, дори не искам да слагам в сметките. Труповете винаги бяха с издрани до неузнаваемост лица. Често липсваше или крак, или ръце, понякога повече от един крайник. Дали ги изяждаше, никой не знаеше, но и никой не се интересуваше. Като изключим обаче факта, че е едно много жестоко и кърваво убийство, е едно много добре пресметнато и обмислено убийство. Нито едно обезумяло диво животно няма да тръгне да убива в последователност. Това беше единственото нещо, в което бях сигурен.
Новините въобще не бяха добри за горкия Клаус. Не, че му съчувствах. Той си беше едно коравосърдечно и безжалостно копеле, което ми се искаше да бъде докопано от Обезобразяващото чудовище. За съжаление обаче Бог винаги е действал по странен за мене начин. Земевладелецът може и да беше истинско копеле, животно, ако щете, но жена му беше мила (поне с мене) и никога не я бях виждал да прави или говори лоши неща на и за други хора. За нея ми стана мъчно.
-Какво? – подскочи Клаус и едва не се спъна в равната почва пред себе си. Мускулите по врата му се напрегнаха и той звучно преглътна насъбралата се храчка, която се канеше да изплюе, по мене най-вероятно.
-С-сигурен ли си? – запелтечи той. За момент ми се стори, че щеше да се нахвърли на странника. Никога не бях виждал Клаус да губи контрол или самообладание. Това сигурно беше единственото нещо, заради което му се възхищавах – владееш се до съвършенство.
-Виж, защо не ме придружиш до селото? – предложи мъжът и се засили да хване земевладелеца за рамото. Той обаче се отдръпна рязко и попита:
-Напълно ли сте сигурни, че е Грета? Все пак лицето сигурно е обезобразено жестоко! Няма начин да сте сто процента сигурни, че...
-Сигурни сме, Клаус – каза мъжът. – Ела, нека отидем до селото. Аз ще ти помогна.
-Но... Как... Защо... – една сълза се търкулна по бузата му. Земевладелецът грабна камшика и преди аз или мъжът до него да се усетим, вече чувствах ударите върху гърба си.
-Това... не... може... да... е... истина! – при всяка дума кожата раздираше незащитената ми плът. При всяка дума силата на удара се увеличаваше многократно. Усещах горещата лепкава кръв да се стича по гърба ми и да попива в раздраните къси панталони, които ми бяха дадени по-рано сутринта.
-Не... и... моята... Грета! – крещеше земевладелецът и слюнка хвърчеше от устата му.
Колената ми ме предадоха първи и аз паднах в разораното поле. Всичко пред мене се въртеше като в омагьосан кръг. Дори болка не чувствах вече. Гласът на моя господар стана далечен и сякаш с всеки следващ удар се отдалечаваше все повече и повече. Видях как странникът хвана Клаус за ръката, с която замахваше, но само за да отнесе един лакът в лицето. Последното нещо, което си спомням преди да загубя съзнание, беше как непознатият мъж взима една дървена дъска от земята и замахва към главата на Клаус. В последствие разбрах, че това е довело него до безсъзнание, а на мен ми е спасило живота. Още няколко такива удара с камшика и най-вероятно съм щял да умра.

3.

Германия, Средата на 17ти век.
Всичко наоколо беше тъмно. Цареше перфектна тишина. Мъртъв ли бях? Това беше единственото нещо, което се въртеше из главата ми. Опитах се да си припомня какво се случи, но болката изпреварваше всички останали спомени. Помня камшикът и неговите безмилостни удари върху беззащитния ми гръб. Помня непознатия, който дойде от селото. Помня за жената на своя мъчител, за нейната преждевременна кончина. Гневът, който обхвана Клаус и замъгли съзнанието му. Но най-ясно си спомням блясъка в очите му. Блясък на един луд човек, който дори няма да се замисли да сложи край на и без друго жалкия ми живот.
Но какво стана? Нима това беше смъртта?
Опитах се да раздвижа ръцете си, но без особен успех. Направих опит да отворя очите си, но отново безуспешно. Краката ми също отказваха да ми се подчиняват. Леко поддрънчаване на метал ми подсказа, че съм окован, а очите ми под плътна и здрава превръзка. Гърбът ме изгаряше все повече и повече с всяка изминала секунда. Опитваше да ми привлече вниманието и определено успяваше. Камшичените удари си бяха постигнали своето и най-вероятно дълго време нямаше да мога да спря по гръб.
Опитах отново да размърдам ръце, но звукът от удар на метал в метал ми подсказа, че е абсолютно безсмислено да опитвам повече. Само си причинявах допълнително болка, която да прибавя към немалката си колекция от разкъсана кожа по гърба.
-Той се е събудил! – чух тих детски глас, който ми се стори, че сякаш идва до самото ми ухо. Последва още по-тих кикот, от който косъмчетата по врата ми настръхнаха. Сякаш ми се подиграваше.
-Кой е там? – опитах да попитам, но не съм сигурен дали от устата ми излезнаха смислени думи или просто гъргорене.
-Не! Не! – продължаваше да шепне гласът. – Не се опитвай да говориш. Много лошо си пострадал. Толкова много кръв си изгубил. Толкова много ценна, сладка, прекрасна, девствена кръв... Но, прости ми, забравих се. Винаги става така когато започна да говоря за тази амброзия, ако ме разбираш.
Искаше ми се да изкрещя, че не разбирам и нямам идея защо съм окован, но нещо ми подсказваше, че едва ли ще успея, ще си причиня още болка, а и най-вероятно нямаше да получа отговоря.
-Едва успяхме да те... откраднем и довлечем до тук.
Можех да се закълна, че детето (както се оказа в последствие, макар в този момент да се чудех дали е така или просто гласът е прекалено тих, за да установя с точност) се усмихваше и то не особено невинно или добронамерено.
-А ако знаеш само изкушението колко беше силно. Дори си нямаш напредстава. Да гледаме как тази кръв се стича след тебе, оставя малка диря от капчици подире ти, а ние да не можем нищо да направим. Но... – детето изведнъж спря рязко да говори. – Прости ми, колко съм невъзпитан. Позволи ми да ти се представя. Името ми е Йохан, но честно казано май никой не го помни вече. Семейството ми ме нарича Маладин и бих искал ти също да го запомниш. Разбрахме ли се?
Странното дете се приближи безшумно до мене и за момент лек повей въздух погали ранните по гърба ми, което ме накара да изтръпна целия.
-Ма-ла-дин! – прошепна то в ухото ми. – Запомни го! Ясно...
Не разбрах дали ми заповядваше или ми задаваше въпрос, но предпочетох да кимна леко с надеждата, че това ще го удовлетвори. Нещо в мене крещеше, че домакинът ми, ако беше такъв, не таи най-топли чувства към мене. Дали беше шесто чувство или нещо друго, но тук се чувствах по-малко в безопасност, отколкото на полето под зоркото наблюдение на Клаус – моят жесток и безмилостен господар – и неговият толкова мил и приятен камшик.
-Искаме от тебе да се оправиш колкото се може по-бързо. Моник вчера цяла нощ мрънкаше колко време е минало от последния път когато си взехме домашен любимец. Може пък и да е права. Аз дори не помня вече кога последно сме имали някой, с който да си играем. Това определено значи само едно нещо – било е много отдавна. Сега, то е вярно, че аз съм млад още, но...
Извинявай, разприказвах се. Винаги става така пред непознати. Много съм притеснителен.
-Йохан! – чух властен мъжки глас някъде зад гърба си. Глас, който не питаше и не се молеше. Думата му съдържаше толкова много сила, че почувствах силна болка в стомаха си. Изпитах неудържимото желание да легна на земята и да покрия главата си с ръце. За съжаление или щастие бях здраво прикован към тавана и пода и нямаше как да се поддам.
-Гадост! – изсъска детето, но за първи път в гласа му не улових нотки на пренебрежение, подигравка или болно чувство за наслада. Макар да се възмути от грубото споменаване на името си, то го направи със странна смесица от страхопочитание и уважение. Който и да беше това, имаше огромно влияние тук и трябваше да се опитам да запомня това.
-Използва истинското ми име само като е ядосан и съм направил нещо лошо – чух тих шепот в ухото си, след което гласът сякаш се премести за по-малко от секунда далече зад гърба ми. – Здравей, Корбен. Тъкмо се запознавах с новия ни гост и...
-Достатъчно! – заповяда му мъжът, когото беше нарекъл Корбен. Този път обаче тонът му беше много по-мек и дори можех да се закълна, че се усещаше нещо, което да напомня обич. –Моник има нужда от тебе. Върви да й помогнеш. Достатъчно си притеснявал младежа.
-Разбира се. Веднага отивам – измърка Маладин и след това се обърна към мене: - С тебе пак ще се видим... много скоро.
-Върви! – изкомандва Корбен. – Прощавай за Маладин – каза той щом детето си тръгна. – Умът му може да е на над 100 години, но продължава да се държи като 8 годишното дете, в чието тяло е затворен. Сто години! За момент ми се стори, че не съм чул правилно. Дори се замислих дали да не попитам, но едва ли имаше особен смисъл. Какво искаше да ми каже с това? Шега ли трябваше да е? Да се смея ли?
-Обещавам да ти обясня всичко когато му дойде времето. Но за момента е по-добре да останеш... на тъмно. – Корбен се засмя на собствената си шега за секунда. Смехът му, също толкова тих и зловещ, беше още по-студен и потискащ от този на Маладин.
-Пострадал си много лошо по гърба, да знаеш. – За миг ми се стори, че чух как мъжът преглъща и подскочих. Сякаш споменаването на раните ми му доставяше някакво тайно удоволствие или пък тъга. Не мисля, че дори исках да разбера. – Моник скоро ще дойде с малко храна, вода и билки, които да успокоят болката и да те накарат да се почувстваш по-добре. Ние ще се погрижим за тебе и скоро ще се почувстваш по-добре. А сега си почини.
-Кои... кои сте вие? – успях с огромни усилия да попитам най-после. Самото произнасяне на думите причини жестоки болки по цялото ми тяло, но определено смятах, че целта оправдава средствата.
-Спокойно, момче! – възкликна Корбен. – Още си много слаб. Пази си силите. Имаш късмет, че онзи странник изтряска твоя Клаус по главата с онази дъска и след това го завлече към селото. Малко ти оставаше да полееш почвата с кръвта си. Не че като те оставиха по този начин в безсъзнание, умиращ и с изтичаща кръв, не те очакваше същата съдба. Просто по този начин ни позволиха на нас да те отмъкнем незабелязано. Все пак всички бяха заети с поредната жертва на... Как му казвахте в селото? Разкъсващото чудовище? Не... Не беше това! Обезобравяващото чудовище! Точно така!
Усещах доволната усмивка, която се разливаше по лицето на непознатия. Не можех да я видя, но той не си правеше никакви усилия да прикрива лекия кикот, който съпровождаше мисълта за жестокия звяр, който убиваше жителите на селото.
-Невинни? – Корбен сякаш като че ли прочете мислите ми. – Някои може и да са били, не отричам. Повечето обаче си бяха по-виновни от нас, а ние не е като да сме в списъка на обичания ти Бог за номерче за Рая. Не се самозалъгвай, момче, тези хора тънеха в грехове, разврат и беззаконие. Навсякъде е така. Вие сте по-зле от животни. Те поне знаят какви са и не се опитват да прикриват природата си.
Но нека не говорим за тези неща сега, че може да се каже, че ми е болна тема. Ще имаме време да си поговорим за всичко... Ще имаме цялото време на света, повярвай ми. А сега, както казах, почивай си. Аз ще кажа на Моник да донесе нещо за ядене.
Дори не чух стъпки. Вратата бавно изскърца и се затвори с трясък. Резето изтрака цели четири пъти. Сълзите, които до този момент се опитвах да потискам, се пребориха с мене и се понесоха от двете страни по бузите. Беше тъмно, студено, болка покриваше цялото ми тяло, а за капак на всичко бях отвлечен от някакви хора, които се държаха странно и зловещо, но и в същото време се грижеха за мен и не ме нараняваха... все още. Сто години! Нима казваше истината? Що за хора бяха това? Можеше ли да има хора като тях? Толкова много въпроси, а никакви отговори. Дори нямах идея какво ми предстои.
List
Stories