Fullmoon



Unfinished Story

Малик захвърли раздразнено списанието без да се замисля за посоката и опита да се усмихне:
-Това е моята философия.
Едва крепящите се страници, изпокъсани и пожълтели с времето, не издържаха на огромното натоварване, което въздухът и силната ръка на Малик им оказа и се разхвърчаха свободно на всички страни. По-голямата част, която остана здрава, се стовари с всичка сила върху една беззащитна и нищо неподозираща стъклена ваза. Съдбата й бе определена. Съдът полетя към своята гибел – подът – от малкото нощно шкафче без възможност за спасение и миг преди да се пръсне на безброй малки късчета, които дори могъщо лепило като “Super Bond” не би могло да съедини обратно, чу тържествуващия вик на списанието. То крещеше, че е успяло да получи своето отмъщение за стореното му.
Малик хвърли един бърз поглед към неприятния инцидент, вдигна виновно рамене и продължи с важната за него реч. Ограниченото му съзнание нямаше никаква възможност да приеме факта, че дори и неодушевен предмет като вазата води свой собствен живот. И този живот току що бе прекъснат по един глупав и безсмислен начин. Но Малик не се тревожеше с подобни мисли.
-Дали тя ти харесва? Дали си съгласен с нея? Може и да сме заедно вече близо две години, но честно да ти кажа не ми пука особено. Нима искаш да ме съдиш или учиш как да живея живота си? Че кой, по дяволите, си ти, та да го сториш? Ти си никой! Точно така, никой! Признавам, че изборът беше мой, направих някой грешки, но кой в този скапан свят не бърка поне веднъж през дългия си и изпълнен с еднообразие живот? Не искам дори да чувам твоето мнение, Гейб. Не ме е грижа какво се върти в и без друго болната ти глава.
-Добре. Виждам, че си леко изнервен и превъзбуден. Разбирам те – каза съвсем спокойно Гейбриъл, който беше свикнал на подобни изблици на моментен гняв от страна на Малик. Той седна на единствения стол в стаята, при което дървото жално изстенна под тежестта на седемдесет килограмовия мъж. Той погледна с разбиране и подхвърли:
-Или има термити, или просто е изгнил. Кой знае колко време тук не е стъпвал човешки крак.
Майлс се огледа. Намериха тази изоставена къща преди около две седмици, когато бягаха за първи път. Защо никой не се грижеше за нея и имаше ли въобще собственици нямаше особено значение за двамата, тъй като им послужи много успешно за скривалище. Единствената стая, в която можеше да се живее, се намираше на първия етаж и под нея не се простираше мазе. Именно тази малка, но значима подробност я превръщаше в обитаема поради простата причина, че дъските в другите стаи бяха изгнили и на места дори липсваха. Стълбище към останалите два етажа също нямаше . Единствено скелетът му подсказваше за злощастната съдба, която го бе сполетяла. За електричество или вода беше адбсурд да се споменава. Завариха само един прогнил стол, малко нощно шкафче (също погубено от безмилостното време), красива стъклена ваза (мир на останките й) и много стар брой на долнопробно клюкарско списание. Цветът на боята, с коята бяха боядисани стените, отдавна не можеше да бъде определен със сигурност. Малик реши, че преди са били жълти... или оранжеви, а всъщност и червени може...
-Надявам се сега, като изля гнева си върху мене, да си готов – подхвърли Гейб и стана от стола. Това напрежение беше достатъчно на изтормозеното дърво и то рухна мъртво на пода, затрупано под собствените си останки. Един малък облак прах се надигна, оповестявайки печалната гибел, след което се понесе на крилете на слабия вятър.
-Извинявай!
Гейб спря до прозореца и тревожно вдигна глава, загледан към небето.
-Остават по-малко от два часа до залезе – спря до него Малик и също хвърли поглед, изпълнен с притеснение, навън. – Те ще ни намерят, нали?
-Предполагам – кимна Гейб.
-Какво ще правим тогава?
Двамата се спогледаха въпросително, но никой нямаше отговор на този въпрос. Всеки очакваше другия да каже нещо, но напразно. Можеха само да чакат и...
... да се надяват на чудо.
... да се молят за бърза и безболезнена смърт.

-Имате поща! – прочете на глас съобщението на монитора си момчето и натисна бутона за отваряне.
Найджъл беше седемнадесет годишен тинейджър, който живееше със семейството си в малък град близо до Лондон. Като отличник на класа си в Готфен Хай, той се ползваше с изрядна репутация и повечето хора го харесваха. Беше тих, затворен в себе си, но и винаги готов да помогне ако го помолеха за това. Обичаше всичко около него да е максимално опростено и се стараеше всячески да го поддържа такова. Поради тази причина избягваше каквато и да е конфронтация и проблеми от социален характер. Много пъти са го наричали страхливец, но той не се интересуваше особено от мнението на другите.
Найджъл обаче имаше и една голяма страст – колекционираше легенди. Покойният му баща разказваше разнообразни истории, които беше чувал по време на дългите си пътувания. Когато поотрасна започна да се рови в мрежата и да събира градски легенди, митове или просто страшни разкази, Колкото по зловещо беше, толкова по-добре. Дори веднъж попадна на истинска златна мрежа – чат канал за подобни неща. Успя да осъществи връзка с над дузина други любители и колекцията му значително нарастна.
-Какво сте ми приготвили този път? – усмихна се доволно Найджъл и зачете с огромен интерес.

“Хората се страхуват. Страхуват се от мрака. Страхуват се от злото. Страхуват се от себе си дори. Повечето страхове са внушени. Личността се плаши от нещо, което не може да види или пипне. Някой хора се разждат със страха, докато други го придобиват при първата си среща. Но има едно нещо, от което никой не изпитва страх, а трябва – Луната. Нейната светлина е източник на безкрайна енергия за силите на злото. И особено когато е пълна...
Преди няколко години бях на експедиция в Африка. Търсехме следи за някакво изгубено племе, които така и не намерихме, но не това е важно. В малко селце по поречието на Нил срещнах странен мъж. Личеше си, че не е местен. Оказа се европеец, но отказа да спомене името или държава, от която е дошъл. От местните научих, че скоро е навършил тридесет и пет, но незнаейки това бих му дал най-малко петдесет. Косата му отдавна беше посивяла, а на места дори белееше; множество бръчки покриваха лицето му. Имаше поглед на човек видял всичко. Огромните сенки отвличаха вниманието от истината в очите му. Мъжът беше отегчен и отчаян от живота. По-късно разбрах, че е дошъл тук, за да умре – далеч от цивилизацията, далеч от големите и преселени градове, далеч от злото както той се изрази. Ако обаче попитах за болестта, от която е болен (все пак бе прекалено млад, за да умира по този начин, освен ако не страдаше от неизлечима болест), всички дигаха рамене и мълчаха.
Любопитството започна да ме разяжда като киселина. Исках да науча какво бе накарало мъж в разцвета на силите си да се предаде до такава степен. Опитах да бъда директен. Попитах го, но той си оставаше непреклонен. Все повтаряше: “По-добре да не знаеш!”. Но аз исках да знам. Умолявах го, но нищо не помагаше. Дори забавих експедицията с няколко дена, но най-после намерих слабото му място – алкохолът. Една вечер прекали с домашно приготвеното питие на туземците, което беше изключително силно, и се разприказва. Историята му беше колкото невероятна, толкова и налудничева, но аз му повярвах. Не знам точно защо. Може би имаше вид на човек, който казва истината, пък и от друга страна беше доволно пиян.
Преди около петнадесет години той е имал всичко. Родителите му са били доста заможни хора и са плащали обучението му в престижен английски колеж. Името на мъжа така и не научих, но поне разбрах, че е англичанин, за което подозирах от силния акцент. Имал е скъпа, бърза кола и прекрасно момиче, с което планирали дори сватба. (Изглежда с това се изчерпваха целите на човека, защото за него това беше идеал да имаш всичко.) Злощастната нощ, в която животът му се преобърнал с краката на горе, двамата се връщали от местното кино. Ето неговата история, която успях да запиша с диктофона си. Не съм променил нито една дума. Сами преценете дали наистина е толкова откачена и дали би могла да бъде истина.

Не бях обърнал голямо внимание на луната тази вечер, но тя беше пълна. Гледаше надменно отгоре и огряваше всяко едно кътче, страейки се да не пропусне нищо като възрастна клюкарка. Но пък и от друга страна какво значение имаше колко голяма е тя за мен. Минаваше един след полунощ и улиците бяха безлюдни. Само бездомните котки от време на време нарушаваха тишината с писъците си. На няколко пъти щях да блъсна някоя, която изкачаше изненадващо пред гумите. Можех да се закълна, че повечето сякаш бяха наплашени от нещо, но пък какво ли разбирах от котки. Поради тази причина карах бавно и внимателно. Зная колко много Джен обичаше тези създания и как щеше да се разтрои ако прегазя някоя. А и не е много добре и за самата кола.
Оставаше ми не повече от километър до къщата на родителите й, когато за поредния ъгъл един мъж скочи върху капака на колата. Появи се сякаш от нищото. За момент ми се стори, че тъмнината го беше погълнала и той панически се опитваше да се освободи. Ударих рязко спирачки и отворих врата. Не знаех какво да очаквам.
-Внимавай! – хвана ме за ръката Дженифър, а в погледа й се четеше огромно притеснение.
-Хей, добре ли сте? – попитах, но тъй като не получих отговор се престраших да се приближа. От филмите бях гледал, че най-добрият начин да се провери дали някой е жив или мъртъв, е да се провери пулса. Протегнах трепереща ръка към китката му, когато странникът внезапно скочи.
-Господи! – изкрещях страснато. Зад себе си чух сподавения крясък на приятелката си.
Мъжът ме сграбчи за яката и силно ме разтърси.
-Помогни ми, хлапе! – през сълзи нареждаше той. – Скрий ме! Трябва да ме скриеш! Те идват! Помогни ми!
Дженифър се беше вцепенила от страх и безпомощно ме гледаше. Мъжът непрекъснато въртеше глава и трескаво се оглеждаше. Цялото му тяло трепереше. В този момент някой страничен наблюдател би казал, че аз съм хванал него, а не той мене. Чудех се кой ли от двама ни е по-уплашен. Забелязах тънка струйка кръв да се стича по челото му и да пада в лявото око, при което странникът непрекъснато мигаше (което от своя страна му придаваше още по-стресиращ вид).
-Вижте... – хванах го за ръцете в опита да го успокоя поне малко. Може би имаше мозъчно сътресение или нещо подобно, какво ли разбирах аз. Може дори да си беше просто луд. – Мога да ви закарам...
Имах намерение да го откарам до болницата, където да се погрижат за раната на главата му, но той ме прекъсна:
-Да, да, карай! Колкото по-бързо, толкова по-добре!
Мъжът скочи на задната седалка и се сви на топка. Погледнах Джен и вдигнах рамене. Усетих, че тя не е много очарована от идеята, но какво друго можех да сторя – да го оставя да кърви на улицата? Върнах се в колата и тръгнах към болницата.
-Ще ми кажете ли какво ви се е случило? – попитах. – Някоя улична банда ли ви е нападнала?
Истеричният смях на странника ме стресна. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Цялото му тяло сега се тресеше от невиждано удоволствие, сякаш бях казал най-смешния виц на света. Лицето му беше почервеняло като домат, а очите му се взираха в мен подигравателно. В този момент ми се искаше да го хвана за яката на сакото и да го изхвърля на улицата... и то в движение.
-Би ми се искало! – спря рязко да се смее той и отново възвърна стария си уплашен вид. – Просто настъпи газта момче. По-добре да не знаеш. За твое добро е.
Зловещ писък разцепи нощната тишина в този миг. Но това не приличаше по нищо на човешки вик. Мъжът скочи като ужилен и заби лице на задното стъкло.
-Карай, момче! Бързо! – изкрещя панически той. Тялото му се тресеше толкова силно, че оставяше впечатлението, че всеки момент ще се разпадне от напрежението. Опитах се да се обърна, за да погледна какво така внимателно следеше мъжът, но вместо това получих доста силна плесница в буквалния смисъл от него.
-Не го прави! Не се обръщай!
-Какво беше това? – попита плахо Дженифър, която остана стъписана от постъпката, и сграбчи дръжката на вратата.
-Ще ни хванат! Ще ни хванат! Няма спасение! – крещеше мъжът и се въртеше като луд на задната седалка.
-Кой? - изкрещях му, но той вече се беше отнесъл в свой собствен свят, в който страхът и паниката властваха, и не ме чуваше. – Кой ни преследва, по дяволите?
Нещо изтропа по тавана на колата и странникът замръзна на мястото си. Изведнъж изражението на лицето му помръкна и той отчаяно въздъхна:
-Затворете очи. Каквото и да става, каквото и да чуете, не ги отваряйте. Това е единственият ви шанс да се спасите. Не ги гледайте в очите. Не ги гледайте! – последното го изкрещя секунда преди огромна сила да пробие дупка в покрива. Една черна ръка, на места покрита с люспи като на риба, на места с косми, се промуши през отвора и го хвана за косата. Огромните нокти пробиха черепа и кръв се стече по лицето. Предсмътните крясъци на мъжа се сляха със студените, зловещи писъци на нападателите. Още една ръка като първата проби врата на нещастника и откъсна главата му като парче хартия. Успях да я видя как се понася към близката стена преди да потъне в мрака на близкия ъгъл. Цялата ми седалка беше залята с кръв. Мъртвото тяло лежеше и леко потрепваше. Дженифър не издържа и загуби съзнание. Рязко ударих спирачки и стиснах здраво очи. Не вярвах, че това ще помогне, но и не исках да гледам смъртта в очите. Страхувах се. Напипах ръката на приятелката си и я притиснах до крака си.
Тогава усетих чуждо присъствие зад себе си. Някой... нещо... ме дишаше, изучаваше. След няколко секунди се отказа и тихо, монотонно ръмжене се разнесе из колата. Последва нов писък, който едва не спука тъпанчето ми и топла, лепкава течност се посипа по главата и гърба ми. В първия момент не успях да разбера какво е, по по-късно видях, че това е кръв – кръвта на непознатия. Нападателите буквално го бяха разфасовали на части.
Тъкмо реших, че това със затворените очи помага, когато ръката на Дженифър се размърда. Тя се свестяваше, а това не беше добре. Протегнах своята длан в опита си да й затворя очите, но попаднах на нещо мазно и слузесто. Инстинктивно се отдръпнах. Какво можех да направя?
Джен започна да крещи. Още кръв покри лицето ми... и тя замлъкна. Не ми оставаше нищо друго освен да отворя очи. И ги видях.
Ръстът им не беше повече от метър. Имаха слузеста лепкава кожа с черен цвят, на места покрита с козина (като ръката, която видях по-рано). Очите им бяха яркожълти, а ноктите и зъбите остри и смъртоносни сигурен бях. Все още сънувам кошмари.
Дженифър лежеше с пробит череп на седалката до мен, а аз вцепенен от страх очаквах своя край. Но, уви! Силна бяла светлина огря вътрешността и съществата се изпариха на мига. Тази светлина беше символ на моето наказание, което трябва да нося до края на живота си. Мога да се закълна обаче, че гласовете им отекнаха в главата ми: “Ще се върнем!” Проклетите лъчи се оказаха фаровете на някаква кола, но...
От тук животът ми тръгна право надолу – една права линия към дъното.

Мъжът млъкна и очите му се изпълниха със сълзи. Отказах се да го разпитвам повече, защото виждах колко е болезнено за него преживяното.
Година по-късно той бе намерен мъртъв до един оазис. Главата, ръцете и краката били зверски отделени от торса и разхърляни наоколо. Дали някое диво животно го е нападнало (както се казва в полицейската извадка, защото е най-удобно) или е станал жертва на своите демони? Никога няма да узная. Зная само, по неговите думи, че тези създания се появяват единствено при пълнолуние и черпят силите си от луната. Безмилостни са и преследват всеки, който е успял да зърне лицата им. Единственото слабо място, което имат, е ярката светлина. Именно по тази причина могат да бъдат открити само по най-тъмните улички. В този ред на мисли се чудя дали пък слънчевите лъчи няма да ги убият?
Извадки от дневника на Максимилиан Брон.”

Найджъл запази писмото в папка “Градски легенди” и затвори браузера.

-Тази вече наистина е много глупава! – възкликна Малик. Той разглеждаше с жив интерес картичка, на която луната беше нарисувана в светло синьо на фона на червени кактуси. Тя лежеше сред пясъка на пустинята, палещите лъчи на слънцето я шибаха като камшици, а малките кактуси изстрелваха бодлите си по незащитената топка. Естествено, за да бъде пълна картината, най-отдолу с възможно най-грозния шрифт и отвратителен цвят, който въобще не пасваше на останалата цветова гама, се мъдреше текст: “Луната не е ваш приятел.”
-Какъв е смисълът в това? – църкаше неразбиращо Малик и оглеждаше умно картичката, която бе намерил пред портата на една къща. – Никога не бих я изпратил на някого. Супер простотия, казвам ти! Кой би приел луната за свой приятел... или пък враг?
-Виж, - прекъсна го изнервено Гейбриъл – знам и виждам, че в тази картичка няма никаква логика, но... Ако продължаваш да придаваш толкова огромно философско значение, скоро тя ще се превърне в най-продаваната картичка на света! Вместо да се занимаваш с глупости, по-добре измисли какво ще правим тази вечер.
-Вече съм! – усмихна се доволно Малик и вдигна два пръста. – Имам няколко предложения. Бихме могли да се отбием за по едно в бара на Кром, където...
-... ще изпием всичките си пари, които имаме в джоба – прекъсна го Гейб и махна с ръка.
-Да – съгласи се Малик и продължи. – Също така можем да ударим тази проклета къща, – и той посочи постройката пред себе си – която много ме ядоса с наличието на подобни картички. Освен това гледам, че май нищо не свети вътре, тоест няма никой да ни пречи.
-Боже, как аз не се сетих за това? – подхвърли саркастично Гейбриъл. – Да вървим!
List
Stories