WOD Character Backstory II



Може би трябва да се чувствам късметлия. Може би трябва да съм благодарен на всички божества, на които мога да бъда благодарен, за последвалите събития. Може би... Майната им на всички! Не съм благодарен. Защо ли? Това, в което се превърнах, ме превърнаха, ако трябва да съм по-точен, е нещо, за което никой не би бил благодарен. Тогава не разбирах, не знаех, нямах си дори бегла представа през какво съм минал и какво ми е коствало. В последствие научих каква е цената за подобна трансформация. Но нека не прибързваме. Все пак историята трябва да се движи последователно.

-Събуди се, дете мое - чух дрезгав глас някъде над мен. - Събуди се и прегърни своята нова природа.
Признавам си, че се страхувах. Този глас сякаш говореше нежно и внимателно, като в същото време беше силен и зловещ. Странно е, знам, но усещането за огромна опасност не ме оставяше намира.
-Отвори очи! - сякаш ми заповяда гласът, но с топла нотка в интонацията, все едно говореше на новородено котенце.
Опитах се. Клепачите обаче отказваха да ми се подчинят. Очите ми останаха затворени, но въпреки това не се отказах и направих опит да се изправя. Кракът ми се удари в нещо, което ми заприлича на метална решетка, заплетох го и загубих равновесие. Полетях обратно към пода. Ударих силно брадичката си, но болка почти не усетих. Това обаче ми помогна да отворя очи и аз бързо го сторих, страхувайки се, че след секунда отново ще забравя как се правеше.
-Точно така - нареждаше гласът. - Време е да се подготвиш. Предстоят ти няколко много тежки дни, дете мое, след които може и да не оцелееш, но аз ще бъде до теб през цялото време... - тук направи пауза, сякаш не беше напълно убеден в думите си. - Или поне се надявам. Все още имаме време. Допуснах грешка. Наруших правилата, но нямах особен избор. Това не е важно сега. Погледни ме!
Внимателно завъртях главата си по посока на гласа. Не знаех какво да очаквам, но това, което седеше срещу мен, надминаваше и най-смелите ми кошмари. Мисля, че споменах вече що за страхливец съм (или бях) и кошмарите ми могат да бъдат много смели, уверявам Ви. Съществото срещу мен имаше човекоподобна структура, в смисъл, че седеше на два крака, имаше две ръце, торс и глава. Предполагам обаче, че до тук се изчерпват приликите. Носеше плътно наметало, което покриваше цялото му тяло и беше изпокъсано на множество места. Качулката беше свалена и на слабата светлина голата му, поради липса на по-добро определение, глава се виждаше идеално. Кожата беше силно набръчкана и на цвят наподобяваше смесица между червено и кафяво. Приличаше на силно обгорена, но не огън бе причината за нейния прекрасен вид. На няколко места, особено около бузите, имаше подобие на кожни израстъци, приличащи на туморни образования, които всеки момент щяха да се отделят и да паднат с типичен жвакащ звук. Ушите му бяха леко заострени и набраздени като малки вълнички по цялото продължение. Почти се бяха слепили с кожата на черепа. Очите му от друга страна бяха малки и изцяло черни. Присвиваше ги като плъх, който рядко излиза под светлината на лампа или какъвто и да е друг източник. Дори си нямах идея колко добре бях нацелил това сравнение тогава.
Преглътнах уплашено и долепих гръб до стената, в противоположна на решетките посока.
-Не се страхувай! - изграчи съществото. - Казвам се Лайорел и сега аз съм твоят господар. Аз те създадох и моя грижа е да те подготвя за света, който ще се открие пред теб.
Знам, че беше клиширано, но това беше единственото нещо, което ми идваше на ум да попитам:
-Какво си ти?
-Какво... Дааа... - провлачи то думата, сякаш усещаше вкуса й в устата си. - За съжаление няма да имам достатъчно време, за да ти разкажа всичко. Те ще ме открият скоро. Наказанието за грешката ми е само едно - смърт. Но теб няма да те наранят. Дори напротив. Ако оцелееш промяната, те може да те вземат под крилото си. Вярвам, че ще го направят. Но нека не губим време. Сега ти си един от нас - Носферату, част от един от най-силните вампирски кланове...
И така Лайорел започна своя разказ. Разказваше бързо и сбито поради липсата на време. Запозна ме с историята на клана, с Камарила и Сабат, предупреди ме да се пазя и да внимавам да не нарушавам Маскарада. Каза ми, че това ще бъде трудна работа, заради външния ни вид...
-Какво искаш да кажеш? - гледах го невярващо аз и се опитвах да преосмисля всичката информация. Гледах ръцете си, тялото си, но не виждах нищо нередно. Аз по нищо не приличах на него. - Аз все още си изглеждам нормално...
-Трансформацията вече е започнала. До няколко часа ще усетиш и първите признаци. Ще се появи и Жаждата. Ще се опитам да ти намеря живо същество, но с войната нещата се усложниха и хората са доста оскъдни. Все пак не губи надежда.
Реших да не споря. Все още мозъкът ми отказваше да приеме истината. Просто продължих да го слушам. Тирадата му сякаш беше безкрайна. Говореше и говореше. Места, личности, събития, които дори не успях да запомня. Не знам какво се опитваше да постигне с мен. Не знам за каква надежда дори говореше, когато ме превърна. Но аз го слушах. Гледах разсеяно клетката, в която ме беше поставил и се чудех защо е всичко това.
-Искам да те предупредя, че трансформацията е бавен и много болезнен процес. Болка, която никога дори не си и сънувал, че съществува, ще залее тялото ти. Ще искаш да умреш, ще искаш да си някъде другаде, но трябва да я издържиш. Трябва да запазиш разсъдъка си. В противен случай ще се наложи да те убия. Именно затова си в тази клетка. Предпочитам да улесня работата си колкото е възможно.
Кимнах без да разбирам и думичка от това, което ми говореше. И в този момент усетих как нещо стисна дробовете ми. Опитах се да си поема въздух, но не успях. Лицето ми се изкриви в нечовешка гримаса.
-Да! - изписка Лайорел. - Започва се!
Протегнах ръка към него, сякаш се надявах да ме избави от болката. Оказа се, че това е едва началото. Последва нов удар вътре в тялото ми, сякаш някой хвана сърцето ми и го стисна в смъртоносна хватка. Загърчих се като риба на сухо по студения каменен под. Нови и нови пристъпи изкривяваха лицето ми по най-гротески начини. Представете си как малки злобни човечета с миниатюрни бухалки тичат по органите Ви и ги налагат жестоко и безмилостно, без каквато и да е видима причина... Отново и отново и отново...
-Търпи смело, дете мое. Органите ти започват първи своята трасформация. Те се свиват и сбръчкват като стар и безполезен плод, умирайки без време. Тялото ти се подготвя за новата система, която ще те движи. Бъде търпелив. Стискай зъби и опитай да прочистиш ума си.
Минутите ми се струваха като години, часовете като векове. Дори не знам дали съм губил или не съзнание. Всичко около мен беше загубило форма и смисъл. Имаше я само болката - ярка, нетърпима, непрестанна. Ето, едно ново човече се е появило, ентусиазирано, то стиска своята чисто нова малка бухалка и тръпне в очакване да налага черния ми дроб. Устните му са извити в малка и злобна усмивка и то тича весело към своята цел. Един удар, втори, подскача като обезумяло и налага с всичката си сила и злоба, на които е способно.
От време на време Лайорел се обаждаше. Опитваше се да каже нещо окуражаващо, но гласът му беше далечен, някак чужд. По едно време органите ми сякаш се поуспокоиха. Може би човечетата се измориха и седнаха да починат, да похапнат малките сандвичи, които са си приготвили, да съберат сили и да започнат отначало.
До този момент дори не осъзнавах колко съм бил жаден. Истинската жажда се появи с Лайорел.
-Гладен ли си, дете мое - изхили се той. Отвори вратата на клетката и бутна едро тяло с качулка на главата към мен. - Имаш късмет. Мисля, че това беше последното човешко същество, което беше останало в този град. Усетих аромат на нещо познато, което обаче сякаш преоткривах за първи път. То сякаш ме зовеше. Беше се просмукало в тялото пред мен и протягаше жално въображаемите си ръце да ме прегърне.
Кръвта на нещастната жертва се стичаше на малка струйка в дяната част на врата му. Лайорел го беше порязал съвсем умишлено, сигурен съм. Черна пелена сякаш се спусна пред погледа ми. Нищо друга нямаше значение в този момент. Нахвърлих се върху нещастното тяло, което леко се мърдаше, все едно беше силно зашеметено (както и се оказа в последствие). Забих жадно зъби в оголената му плът и започнах да пия. Държах се като диво животно, което не мисли за нищо друго в този момент, освен да се нахрани. Може би наистина бях диво животно, което трябва да бъде умъртвено.
Бутнах качулката и тя се свлече бавно на пода. Отдолу се появи познато лице. Знам, че познавах тези черти, тази сребриста коса, но... Нямаше особено значение. Който и да беше този човек, дори и собственият ми баща да се окажеше, той представляваше храна и нищо повече. Горкият Албърт намери смъртта си в този ден, но аз не съжалявам за стореното. Започнах да се превръщам в чудовище. Чувах слабо смеха на Лайорел някъде в далечината. Пиех жадно кръвта на стария барман и се чувствах прекрасно. Просто не можех да спра.
List
Stories