WOD Character Backstory I



Всяка история, поне така твърдят хората, трябва да започва от своето начало. Можете да дразните слушателите си като им разкажете нещо от средата или края, но винаги трябва да ги запознаете с периода, от който всичко започва.
Това, което е пред Вас, е историята на моя живот. Съвсем логично тя би трябвало да започне от раждането. Не е ли това реалното начало? Може би е така. Обаче кой би искал да го отегчавам с ненужна информация за скучното ми детство, за живота ми е училище или за първата ми любов, която сега дори не си спомням. Все пак беше толкова отдавна.
Не!
Моята история ще започне от истинското начало; от това, което постави началото на живота ми такъв, какъвто е и до ден днешен, седемдесет години по-късно. Ще се опитам да не бъда прекалено подробен, но пък от друга страна, аз не бързам за никъде. Имам цялото време на света.

Лондон, 1939та година.
Винаги съм бил страхливец. Още като малък бягах и се криех от всеки, който покажеше дори най-малката идея, че може да се сбие с мен. Конфликтна личност не съм никога бил и едва ли имаше опасност да стана, ако животът ми си следваше нормалния предначертан път. Всъщност дори е много по-вероятно да бях загинал във Войната. Правителството ни тъкмо беше обявило пълна бойна готовност и се канеше да нападне Германия. Поне такива бяха слуховете. Аз, като повечето млади мъже в страната, очаквах повиквателна. Всеки, който можеше да се бие, щеше да бъде призован рано или късно. Неизбежно беше. Нашите се канеха да пратят помощ на французите и аз, защото съм голям късметлия, бях измежду “щастливците”. Последна вечер! А утре едно ново начало, което миришеше на пот, кръв, мизерна храна и много страх. Реших, че трябва да се явя подобаващо. Току виж са се отвратили от мен, от вида ми, от поведението ми, и успея да отърва по някакво щастливо стечение на обстоятелствата това буквално самоубийство. Няма какво да се лъжем. Шансът да оцеля в подобно начинание си беше малко под една десета от процента, че дори и по-малко. А, както и без това малкото ми познати и приятели знаят, аз не съм от най-големите късметлии на тази земя.
Евакуацията на града беше започнала, затова улиците бяха сравнително пусти. Хората се страхуваха. Предполагам така действа войната на психиката. Аз направо си бях умрял от страх. Бутнах вратата на старата кръчма, в която обикновено висях когато се намерех с малко повече пари от нужното, за да преживявам. Албърт, минаващ петдесетте барман със сребристо бяла коса, издължено и много изпито от годините лице, покрито с белези от неразказани военни подвизи, седеше зад дървения плот и подреждаше малкото останали бутилки в кашони. Тялото, макар и на години, все още беше стегнато и здраво. Личеше си, че не се оставя на възрастта да го превземе. Имаше още живот в стареца. Дрехите му бяха покрити с най-разнообразни петна от алкохол и храна. Изглежда дълго време не е лягал, а е опитвал да прибере колкото се може повече от стоката, защото под очите му имаше огромни, направо черни кръгове, а погледът му показваше колкото е изморен. Но само погледът.
Щом чу отварянето на вратата, той се провикна, без да се обръща:
-Затворено е господа! Войната ни застигна. Трябва да се опитам да спася колкото мога повече преди бомбите да са съсипали прекрасното ми заведение.
-Здрасти, Албърт – подвикнах весело аз и седнах на един от столовете до барплота. В самото заведение сякаш имаше нещо от добрия стар Запад. Интериорът му имаше за цел да имитира точно този период с ниските си кръгли дървени маси и столове, с дървените перила по стълбището към втория етаж, с всичките картини на известни стрелци от онова време. Но, ако питате Албърт, това не е така. Просто съвпадение.
-Здравей, Сил – погледна ме той, но не прекъсна заниманието си. – Какво те води насам? Мислех, че вече си далеч от града. Винаги съм те смятал за… пъргаво момче, щом се стигне до бързо бягане.
Тук той направи кратка пауза, сякаш наслаждавайки се на шегата си. Очаквах, че ще продължи, но явно се отказа.
-Призоваха ме! – направо се изплюх при изричане на думите. Толкова ми бяха противни. -Утре заминавам за Франция.
-Да не повярва човек! – възкликна той и в гласа му сякаш имаше нотка на сарказъм. -И все пак, какво те води насам? Дойде да кажеш чао?
-И това… и това. Но също така дойдох да се напия зверски и да изглеждам като животно утре пред офицерите.
-Не мисля, че това е добре идея – погледна ме подозрително Албърт, но реши да не казва нищо повече. Благодарен му бях за което.
-Това е идея. Никой не твърди, че трябва да е добра. Но трябва да бъде осъществена. Не искам да умра, без да съм осъществил последната си… гениална мисъл.
-Разбирам. За съжаление, както виждаш, прибирам. Планирам да скрия всичко, или поне колкото успея да събера, в малкото скривалище под мазето. След това мога само да се надявам бомбите да не нанесат чак такива поражения, че да достигнат до долу.
-Ако ти унищожат сградата, какво значение ще има стоката? – погледнах го неразбиращо, но след секунда вече съжалявах за въпроса си. Не ми се слушаха философски обяснения, а исках да пия.
Албърт обаче май не беше в настроение, затова само махна с ръка и прибра още две бутилки в кашона.
-Виж… – започнах аз, но се замислих какво да му кажа. Нямаше смисъл да му се моля. Имах пари, можех да му платя повече от нормалното, да взема една бутилка и да се оттегля в някоя тъмна уличка и да се насвяткам. И без това сега нямаше кой знае колко хора наоколо.
-Ето, това са последните ми пари. Мисля, че са повече от достатъчно за… каквото и да е. Просто ми дай една бутилка от най-евтиния си алкохол и ще си тръгна.
-Добре, добре – въздъхна Албърт и извади нещо от скрит за погледа ми кашон изпод барплота. Дори не обърнах внимание какво е. Взех го, пъхнах го под сакото и се обърнах да си ходя.
-Успех, хлапе! – подхвърли Албърт докато прекрачвах прага на вратата. – Ще ти трябва. Войната не е шега работа. А ако оцелееш, намини пак от тук. Ще се радвам да си поговорим за… преживяванията ти.
Не му отговорих. Излязох от сградата и се огледах. От другата страна на улицата се намираше идеалното място за целите ми тази вечер. Между две не много високи сгради имаше малка уличка, без изход, доколкото успях да видя. Осветление, ако е имало такова въобще, липсваше и най в дъното не се виждаше нищо. Точно в този момент по главната улица минаваха двама души, които усилено бързаха нанякъде и не си направиха труда да ме погледнат. Все пак е добре човек да е подготвен и добре прикрит. Как да не го обичаш мрака. А кой да знае, че ще станем такива добри приятели с него след тази нощ.
Бързо прекосих пустата улица и се насочих към пряката. От близо изглеждаше точно толкова тъмна и мрачна колкото си я представях. Чудесна вечер се очертаваше за мен и моята приятелка, бутилката. Настаних се удобно в ъгъла, между двете сгради и извадих свещената течност.
Ако ще се мре, поне да не е на трезво!
Не ме интересуваше марката. Знам, че Албърт ми беше дал някаква долнопробна водка, защото успях да различа поне това, но… по-добре беше да не знам. В тъмното и без това нямаше кой знае какво значение.

Събуди ме силен трясък, като от чупене на стъкло, което се и оказа в последствие. Бавно отворих едното око и първото нещо, за което се сетих, беше да изпсувам. Явно не бях чак толкова пиян, щом подобни звуци можеха да прекъснат съня ми. А и щом можех все още да разсъждавам толкова добре. Опипах земята около себе си за бутилката, с надеждата, че може да е останало още нещо, но не я намерих. Реших да рискувам и отворих очите си. Дори не знам какво очаквах. Беше пълен и непрогледен мрак. Въпреки всичко сякаш долових някакво движение, като сянка, десетина метра пред мен. То обаче изглежда също ме забеляза. Още едно рязко движение и нещо силно и тежко ме притисна към земята. Усетих ужасен дъх в лицето си, като на нещо… умряло, но това може и да е било от боклуците наоколо.
-Ти… все още има шанс… все още… – чух сянката да говори, но думите й нямаха никакъв смисъл за мен. И до ден днешен си нямам идея какво искаше да каже тогава. Едно обаче беше сигурно – имах чувството, че сградите са се изсипали върху мен. Толкова здраво ме притискаше към земята, че очаквах всеки момент ребрата ми да започнат да се пукат едно по едно.
-Надежда! – изграчи отново сянката и усетих рязка болка във врата си. Опитах се да се раздвижа, да се освободя, но без успех. И след това бях погълнат от чувства, които не мога да опиша. Усещах, че нещо става с мен, но не знаех какво точно. Променях се, а може би светът около мен се променяше. Последното, което помня, беше мракът.
List
Stories