Goodbye



-Буден ли си?
“Остави ме намира, по дяволите!”
-Буден ли си?
Бавно отворих очи и погледнах Рекс, който се беше надвесил над мен и чакаше да му отговоря.
-Дори и да спях ти вече ме събуди с ужасното си присъствие – отвърнах раздразнено аз и му обърнах гръб.
-Имам важни новини – каза той и седна на малкото столче до леглото.
Настана гробно мълчание. Чувах учестеното му дишане все едно беше до ухото ми. Очакваше ли нещо от мен? Не помня да ми беше задал въпрос. Изритах одеалото и бавно се надигнах. Скръстих крака и се облегнах на стената.
-Е? – погледнах го въпросително.
-Е какво? – отвърна ми той на свой ред.
-Каза, че имаш важни новини. По-добре да е нещо наистина важно, защото сънувах прекрасен сън, в който се бях понесъл на гребена на една вълна…
-А да, да – подскочи стреснато Рекс. – Извинявай. Блокирах за момент.
-Добре ли си?
-О, чудесно се чувствам, благодаря. Просто като ти липсва мозъка и от време на време забравяш това онова. Всичко е наред вече. Уверявам те.
Окото му леко потрепери и това ми подсказа, че ми носи лоши новини. Когато трябва да каже нещо неприятно придобива този странен тик. Едва ли може да бъде обяснено.
-Но да минем на въпроса – насила се усмихна Рекс. – Днес говорих с Изпълнителите. Времето ти изтече, приятелю. Съжалявам. Това се очакваше. Дори съм изненадан, че толкова време се задържах в тази дупка. Колко стана вече? Месец? Или май е век? Хм, тук времето е малко без много значение. Дори думите ми не звучат смислено. Малко или много? Това би бил въпроса ако имаше смисъл да питам, но сега сме отново в началото. Тоест сме там от където свършихме.
-Как се чувстваш? – погледна ме Рекс загрижено. Дори не ми е ясно на него какво му пука за мен. Сигурно е посрещнал и изпратил стотици жалки подобия. Дали всеки приема толкова присърце както прие мене? А как се чувства след като си отидем? Може би просто забравя. Нали няма мозък все пак.
-Време е все пак – усмихнах се аз. – Как искаш да се чувствам. Време е.
Рекс вдигна пръст към тавана и просто се изпари. Мога да се закълна, че видях сълза в окото му миг преди да изчезне.
Чух силен шум над главата си, но не посмях да погледна. Не се страхувах. Знаех много добре какво следва. Процедурата не се променяше никога. Те обичаха собствените си традиции. Литри гореща, алена кръв се посипаха върху мен и светът ми потъна в болка и отчаяние. Това не беше обикновена кръв. Не си мислете, че сега просто ще се удавя и всичко ще свърши. В нея плуваха духовете на загубили най-скъпото хора. Малки иглички се забиваха в тялото ми като топлийка в сатен. Едно лице – изпито и бледо – преплува пред мен, а зад него се носеше някаква зеленикава връв.
“Каква е твоята болка?”
Гласовете обикаляха стремглаво около мен и преминаваха през ушите ми като топъл нож през масло. Всяка дума пронизваше тъпанчетата ми и ми идваше да крещя силно, но безгласно.
“Нима не чувстваш?”
Погледнах към лявата си ръка и видях някакъв мъж с ножовка усърдно да реже китката ми. Извършваше бавни и плавни движения, като лицето ми имаше много средоточено изражение. Моята кръв се сля с заобикалящата ме течност. След още минута и самата ми ръка се понесе около мен в гротески танц.
“Още! Още! Още!”
За момент ми се стори, че губя съзнание или халюцинирам, защото видях две ръце да танцуват пред мен, хванати за кутрета, но после осъзнах, че мъжът просто се бе преместил от другата страна.
“А сега?”
Усетих слабо течение под кръвта. Едно гущероподобно същество преплува пред мен и внимателно ме заобиколи. Опашката му леко ме погали по носа и едва не ме накара да кихна. Чувствах, че ще се пръсна от преливащата кръв в тялото ми, но аз все още бях жив. Нима това беше възможно?
“Гледай! Гледай!”
Нова гледка се разкри пред мен. Танцуващите ръце вече не бяха сами. Имаха си партньори – две ходила, моите ходила. Китките бяха прегърнали стъпалата и се въртяха в бесен танц пред погледа ми. Този път не се престраших да погледна.
“Не знаех, че е толкова тежко.”
Вече се разкайвах за стореното. Не искам това да продължава.
В този момент нивото на кръвта започна рязко да спада и цялата стая се изпразни за няколко секунди. Строполих се на пода, а крайниците ми паднаха безжизнени до мен. Болката на изгубеното се връхлетя с пълна сила. Исках да изкрещя, но нямах глас.
(идваше да крещя силно, но безгласно)
“Нееееееее!”
Отново сбърках. Грешка след грешка. Нима можех да бъда по-глупав.
Врата на стаята бавно се отвори и ниско същество с качулка влезна вътре.
-Здравей! – изръмжа то.
Не можех да му отговоря. Не успях да кажа нищо дори когато то проби с лапа стомаха ми започна да поглъща един по един органите ми. Топла кръв се стичаше по тялото ми и падаше на пода. Чувствах как цялата стая потреперва сякаш беше жива.
-Сбогом! – каза съществото и си излезe със същата бавна и спокойна крачка, с която влезна.
“Сбогом!”
List
Stories