Fountain



“Светлина обгръща тялото му.
Мъгла забулва погледа му.
Мрак поглъща мислите му.”
-Нима това е вашате диагноза? – погледите на всички бяха вперени в мен. Ако можеха биха ме изяли с дрехите и дори ще погълнат костите ми, за да няма следи. Зная, че повечето (може би дори всички) ме мразеха и изгаряха от желание да ме изхвърлят от клиниката, но аз нямах намерение да се предам… лесно.
“Глупаци! Нима според вас е лесно да прозреш какво всъщност се крие в обърканото съзнание на пациента?”
-Чакаме отговор, докторе!
Мазната физиономия на завеждащия отделението ме гледаше с очакване. Лицето му не трепваше, но погледът издаваше всичко – подигравка и злоба. В момент като този ми се искаше да забравя за всичко истинско и нормално и да постъпя като последния си пациент, чиято диагноза обсъждахме; да направя един….
….фонтан!

-Фонтан! Фонтан! Фонтан!
Локсли, както настояваше да го наричат, беше отскоро пациент тук. Всъщност това беше и първият ми сеанс с него. Не знаех как точно да подходя с него. Непрекъснато повтаряше една и съща дума и погледът му се рееше празно в пространството. Каквото и да кажех, каквото и да направех, той не даваше контакт. В крайна сметка реших да действам по малко по-различен начин.
-Фонтан! Фонтан!Фонтан!
-Фонтан! – казах твърдо и забих поглед в Локсли. Не знаех какво точно да очаквам, че ще се случи. Каквото и да беше обаче стана. Лицето на мъжът трепна за секунда и той млъкна. Кожата му бавно промени отенъка си от бледочервен към бял. Една сълза се търкулна по бузата му и попи в мекото канапе. Завъртя глава към мен и плахо се усмихна.
-Фонтан? – промълви Локсли и ме загледа с надежда. Но какво по-точно очакваше от мен?
-Да, Фонтан! – кимнах аз и също се усмихнах. В този момент дори не подозирах, че това всъщност си беше един вид разрешение. Точно това искаше той – да ми покаже своя фонтан.
Локсли се изправи рязко, видимо развълнуван, и тръгна към мен. Впери поглед в лицето ми (поне аз така реших тогава; едва по-късно осъзнах, че е гледал малко по-надолу) и просъска:
-Фонтан? Фонтан! Фонтан!!
Не знам от къде и как се беше сдобил с парчето стъкло, но когато замахна вече беше прекалено късно да реагирам. Студеното “оръжие” нежно погали кожата ми и безжалостно я разкъса. Усетих силна болка. Задавих се. Струя топла кръв бликна от раната. Опитах се да притисна източника на болката с ръка, но Локсли ме хвана здраво, докато в същото време лицето му се покриваше с аленочервената течност.
-Фонтан! Фонтан! Фонтан! Фонтан! – крещеше той. Погледът му светеше от удоволствие. – Фонтан!
Именно тази бе и последната дума, която чух, преди да загубя съзнание, давейки се в собствената си кръв.

-Това ли е вашата диагноза? – лицата на лекарите бяха неестествено изкривени и те всички ми се подиграваха. Повтаряха едно и също, гледаха ме злобно, смееха се.
Това ли е адът?
Това ли е моят ад?
List
Stories