Cold



-Само за тебе си мисля!
Карл протегна плахо ръка и докосна внимателно момичето. Тялото му изтръпна от леденостудената вълна, която го заля. Той направи крачка назад и я погледна. В погледа му нямаше укор или гняв, а само съжаление. Ставаше му жал да я гледа така нещастна и самотна. Поне той така си представяше, че се чувства в тази порутена къща. Дълго време я посещаваше, но без особен резултат. В началото беше просто за експеримента, но постепенно тя го привлече по един особен начин. -Защо си причиняваш това? – попита Карл, но знаеше, че няма да получи отговор. Тя никога не говореше с него. Понякога дори се чудеше дали въобще може да говори. Дали пък не беше няма?
В този момент момичето бавно се обърна към него. Сините й очи студено и безразлично се взираха в него. Карл го побиха тръпки. Приличаха му на стъкълца, на малки късчета лед, които с лекота могат да погубят човек с жестокостта на отражението си. Гърдите й се надигнаха, сякаш си поемеше дъх, сякаш искаше да каже нещо, но устните й на помръднаха. Карл премигна виновно. За него и това си беше напредък; тя никога не го беше поглеждала, поне не директно. Дали не избърза с решението си?
-Трябва да ми помогнеш, мила! – каза мъжът и отново се опита да я докосне. Този път обаче тя се отдръпна. – Не ми оставяш голям избор. Чаках прекалено дълго. – Мъжът направи кратка пауза с надеждата да открие някаква емоция в стоящото пред него момиче, но тя се беше вцепенила като статуя и дори не трепваше от пронизващия зимен вятър.
-Обадих им се! Този път го направих. Скоро ще се тук и ще сложат край. Моля те! Дай ми знак, че съм сбъркал. Само нещо малко ми стига, за да те скрия от жестоките и безмилостни техни ръце. Моля те!
Карл не се сдържа и една сълза се търкулна по бузата му. Чувстваше, че не е редно, но не винаги правилното трябва да бъде редно.
-Съжалявам! – прошепна той и закри лицето си с ръце.
Момичето затвори очи. Тялото й започна леко да се тресе. Снежнобялата й коса бавно изгуби цвета си и потъмня, последвана и от самата кожа. След минута тя се трансформира в друг човек. Погледна плачещия Карл и се усмихна:
-Не тъжи за мен!
Мъжът изненадано вдигна глава и онемя.
-Но какво? Как?
-Това е без значение – отвърна момичето и хвана Карл за ръката. – Моята съдба е предопределена. Аз не мога да се променя и да бъда това, което очакваш. Оценявам усилията, които положи за мен и това, че ме прикриваше толкова време. Но… И моят ред дойде Карл. Не плачи за мен! Не си струва. Там, от където идвам, има десетки хиляди като мен и винаги ще идват още. Ние си приличаме като две капки вода, като две парчета лед и имаме едно общо съзнание. Тъжиш ли за мен, ти тъжиш за всички. А да спасиш всички е невъзможно, нали?
-Но…
-Не! – тя сложи ръка на устата му и не му позволи да продължи. – Остави нещата както са.
Свистенето на гуми и полицейски сирени огласиха нощта.
-Време е да свърша това, за което съм тук. Бягай, Карл! Ще стане…студено – каза момичето и отново възвърна предишния си облик. Сините й очи сияеха зловещо на лунната светлина.
-Не! – проплака Карл, но друг избор нямаше. Ако остане полицията ще го залови и със сигурност ще го осъди като помощник на пришълката. Той извади малкото телепортиращо устройство и натисна копчето.
-Сбогом! – прошепна той миг преди да се изпари.
Вратата на стаята се пръсна на десетки малки парчета и отрядът за борба с нашествениците връхлетя в помещението.
-Замръзни! – изкрещяха полицаите и насочиха оръжията си към момичето. Лека усмивка се появи на устните й. Тя вдигна заплашително ръце и от пръстите й полетяха ледени висулки. Първите двама от отряда паднаха покосени от смъртоносните ледени стрели.
-Убийте, кучката! – изкрещя един от останалите и автоматите нададоха смъртния си вой. Куршумите полетяха към целта. Подът рязко се покри с ледена пелена и температурата падна под нулата. Огромен леден блок се издигна от нищото пред момичето и я предпази от насочената към нея канонада от олово.
-Какво да правим, сержант? – извика някой от полицаите. – Мисля, че пръстите ми измръзнаха.
Огромни ледени сталактити се отделиха от тавана и “нападнаха” хората.
-Донесете огнехвъргачката! – изкрещя сержантът.
Момичето отново вдигна ръце и блокът пред нея се пръсна на хиляди малки парченца лед, които обстреляха въпросния полицай с опасното оръжие. Той се строполи на пода, облят в кръв.
-Време е! – разнесе се гласът на момичето. Пода се разхвърча на парчета и две огромни същества разбутаха ледената покривка.
-Идвате с нас! – избоботиха те и с по един удар зашеметиха съпротивляващите се полицаи.

Карл следеше за “поредните жертви на извънземната сила” по новините и из главата му се въртяха множество мисли. Той се върна до изоставената постройка на следващия ден, но от нея беше останала само купчина лед, който беше започнал да се топи. Какво ли беше станало с момичето и момиче ли беше всъщност? Дали някога щеше да узнае? Тя каза, че още ще идват и имат общо съзнание. Може би някой ден отново ще я срещне.
Може би……..
List
Stories