The Only Way



Стоях на ръба. Погледът ми блуждаеше в празното пространство под мен. Вдигнах глава и се загледах в катраненото небе. Нямаше изгледи да завали скоро. Беше спокойно, тихо, миролюбиво.
Малкият тунел, през който бях пропълзял, изстена жално. Усещах присъствието му. Приближаваше се бавно. Не бързаше. Знаеше, че няма къде да отида. Спуснах краката си през малката дупка и отново се загледах в дълбоката бездна, която се простираше до където ти стигаше окото. Краят на света! Поне така твърдяха. Никой не се бе осмелявал да провери какво има отвъд Морето на мъглите, или поне не се беше завръщал, за да разкаже.
Силен удар отново разтърси мястото. Колко ли време оставаше докато ме достигне? Минута? Две? Слабата неонова светлина в тунела хвърляше зловеща сянка върху завоя, който се намираше само на два метра зад мен. Просто прекрасно. Щях да имам възможност да видя лицето на палача си преди изпълнение на присъдата.
Отново погледнах към гъстата мъгла, която се простираше под краката ми. Приличаше на захарен памук, който те привличаше да се гмурнеш и да се понесеш без нито една грижа на света. Толкова изкушаващо...
Внимателно огледах стената на града около себе си - плътен и гладък като лед метал се простираше на километри и в двете посоки. Последната обител на здравия разум, цивилизованата земя. Подобни шахти за поддръжка се показваха на равни разстояния през стотина метра. Всичко останало беше гладка, огледална повърхност, отвесна и равна, без нито една издатина или вдлъбналост, чак нереално перфектна. Нямаше изход!
Или грешах?
Първо забелязах сянката. Тя започна бавно да се издължава и трансформира под бледата светлина в тунела. Близо беше. Краят! Опитах се да си представя какво е. За съжаление въображението ми не беше чак толкова развито и богато. За момент ми се стори, че го чух да шепне, да реди своите зли магии, отправени по мой адрес, разбира се. Но това беше невъзможно. То не можеше да говори. То можеше да убива. Това беше неговата единствена цел. Нима трябваше да се оставям на подобно зло създание да реши моята съдба? Можех да взема нещата в свои ръце и сам да реша как да сложа край!
Хванах с ръце ръбовете на тунела и кокалчетата ми побеляха от силата, с която стиснах. Имах ли смелост? Време беше да разберем.
Затворих очи, чух тежкото дишане зад гърба си, оттласнах се и полетях към пухкавата бездна под себе си. Понесох се надолу и потънах сред млечно-белия захарен памук. Не чувах нищо. Не усещах нищо.
Смъртта беше единственият изход! Те никога нямаше да ме притежават!
List
Stories