The Last Bullet



Отнема не повече от секунда да поставиш дулото на пистолета в устата си и да натиснеш спусъка. Това е! Само една секунда мъка, за да се спасиш от ада, който дебне по улиците на града. Мозъкът ти ще се разпръсне по стената и нищо повече не би могло да ти навреди.
Болест, химическо отравяне, наказание Божие… Наречето го както искате, но те сега са навън, бродят бавно, с ръце, протегнати гладно напред, бавно и безцелно, в търсене на храна. Скоро ще ме намерят и мен. Преди половин час се наложи да размажа главата на едно от тях, което успя да си пробие път през солидната барикада. Грабнах огромния чук от шкафа и замахнах.
Всичко стана толкова бързо. Единия ден обявиха за първите заразени, а на следващия вече страната ни беше погълната от хаос, смърт и от тях. Нападнаха приятелката ми пред очите. Не успях да я спася. Докато разбера какво става и тя вече беше ухапана. Преди час изхабих един от двата куршума за нея. Заслужава го. Не бих пожелал подобна събда на никого.
Не виждам смисъл просто. Гледал съм филмите. Знам какво ме чака. Няма спасение. Няма бъдеще. Поне не и за такива като мен. Иска ми се да сънувам. Да легна и да заспя безкраен сън. Желая да ми се присънят прекрасни зелени поляни, да се наслаждавам на безкрайната синева и да броя облаците по небето. През последния час си мечтая дори за шумовете, които преди ненавиждах – от клаксоните на автомобилите в задръстване, от преминаващите влакове, от крещящите деца по улиците, от псувните на побеснелите, изнервени и вечно забързани граждани. Чувам ги в главата си, усещам ги в сърцето си. Не искам да забравям. Това е минало, за съжаление. Нов свят очаква тези, които са достатъчно смели, за да се борят за него. Отново поглеждам пистолета. Виждам картината в ума си – вдигам дулото, поставям го в устата си и натискам спусъка. Секунда! И край!
Но сякаш не мога да го направя. Страх ме е. Не съм набожен човек. Никога не съм вярвал в Бог, но ако се окаже истина, ако самоубийците отиват в Ада?
Някой блъска по барикадата. Мисля, че много добре успях да я направя. Ще им отнеме известно време, ако искат да се промъкнат тук. Разбира се, ако се съберат повече от три или четири създания, няма да съм чак толкова убеден. Може би тогава ще събера нужната ми смелост да натисна спусъка. Може би!
Лек сърбеж погъделичква лявата ми ръка, малко над китката. Инстинктивно посягам да се почеша. Също толкова бързо отдръпвам пръстите си от раната. Това е мястото, на което любовта на живота ми впи зъбите си миг преди да разхвърлям мозъка й по стената на стаята. Лека тръпка, която не мога да определя нито като приятна, нито като неприятна, премина през тялото ми. Имам чувството, че капка пот се стича по челото ми, но като прокарам пръстите си там няма нищо.
Въпросът, който ме вълнува в момента е, дали ще умра. Какво всъщност представляват тези същества, тези… зомбита. Всички сме гледали филмите, чели сме книгите и комиксите. Но какво са те всъщност? Немъртви? Създания на Дявола? Демони? Какво всъщност ги движи?
Натискът върху барикадата се усилва с всяка изминала минута. Изглежда повече от създанията са усетили вкуса на свежа плът и сега се събират. Скоро ще успеят да разбият дървените плоскости, да съборят мебелите и да избутат множеството кашони, които натрупах. Скоро…
Изваждам патрона от револвера. Защо пък да не си пограя преди да умра. Усещам, че губя силите си, ставам все по-слаб и по-слаб. Скоро ще дойде и моят час. Поставям последния куршум в барабана и го завъртам.
“Майната му на всичко!”, помислям си и натискам спусъка. Петлето изщраква зловещо, прекално силно на фона на тишината в стаята и блъскането по дървената барикада. Но изстрел не последва. Явно не ми провървя този път. Една ръка се подава изпод пълните с боклуци кутии. Явно не съм успял да затворя добре предишната пролука.
Нека опитаме пак. Завъртам барабана, налапвам дулото и натискам спусъка. Нищо!
Още една ръка се подаде.
Трети опит… неуспешен. Нека улесним нещата. Никакво въртене на барабана повече.
Кутийте биват разбутани. Няколко стола се стоварват с трясък на пода и няколко ръце се вкопчват в тях все едно са живи, дърпат, късат. Злобата им е истинска, но в същото време безцелна. Всичко е инстинкт, желание да убиват, да впият зъби в плътта.
Стискам очи и натискам отново спусъка. Пак нищо. Страхувам се, но не смея да го направя директно. Така ми допада повече.
След още десетина секунди барикадата се преобръща и грозните физиономии на няколко зомбита се показват между разбитите дървени плоскости. Те пропълзяват в стаята и започват да се въртят безцелно вътре и да издават нечленоразделни звуци.
За съжаление няма с какво да нахранят прегладнелите си и разкъсани гърла. Аз, от друга страна, се чувствам длъжен да ги последвам.
List
Stories