Stolen Souls



8 януари, 1999, 2 часа.
-Не! Моля ви, пуснете ме! Не искам! Нееее!
Тъмните демони. Какво искаха от него? Какво им беше направил?
-Ти имаш приятели, Майкъл! – Гласовете им кънтяха в главата му. Зловещи…Страшни…
Краката му не спираха. Той тичаше. Но къде отиваше? Сякаш стоеше на едно място. В Ада! Ами да! Точно там се намираше.
-Защо ни отбягваш? – Нареждаха Те.
Сигурно беше умрял и се намираше в Ада.
-Ние само искаме да ти помогнем.
Но защо? С какво беше заслужил това?
-Присъедини се към нас!
Какво беше направил?
-Стани един от нас, Майкъл!
Не! Точно така, това не е възможно. Сигурно сънува и скоро ще се събуди.
-Никаква болка. Никакво чувство за вина.
Но защо не се събужда!
-Живите ще падат в краката ти. Ти ще си техен господар. Завинаги…
Викът му отекна в мрака. Очите му се рееха уплашено наоколо и изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да излязат от орбитите си. Усещаше, че не може да си поеме дъх. Имаше нужда от глътка чист въздух.
Бавно се изправи, избута подгизналото с пот одеало и опита да слезе от леглото си, осъзнавайки, че е вече долу.
“Господи”, помисли си той, ”що за кошмар беше това!”
С опипване успя да стигне до ключа за осветлението и го включи. Гледката въобще не му хареса – стаята приличаше на кочина. Всичко беше по пода, с главата надолу, но най-странното се оказа надписът на стената. Кръвта, с която беше написан, се стичаше на локвички на пода, неговата кръв се стичаше…
Силна болка го прониза в ръката.
-Господи! – изкрещя той. Тя липсваше.
Паника. Това беше първото нещо, за което се сети.
НИЕ СМЕ ТУК, МАЙКЪЛ, крещеше надписът.
-Неее! Кои сте вие? Какво искате от мен?
Буквите започнаха да се размиват, а на тяхно място, от събралата се кръв, се изписваха нови.
ТИ…
Кръвта нахлу в главата на Майкъл.
…СИ…
Здравият му разум бавно потъваше в бездънно езеро, от което излизане нямаше.
…Н…
Усещаше, че полудява.
…А…
Малки пламъчета заблещукаха в очите му.
…Ш…
Една ръка, обвита в катранено черен дим, се появи от нищото и с всичка сила стисна вцепенения Майкъл. Дори не успя да извика, да реагира. Костите му зловещо изпукаха. Бликна кръв. Кожата бавно се разкъса. Главата му падна на пода и се търколи към стената. -Сега си един от нас.
Смехът на загадъчните създания дълго време се носеше из къщата след като те напуснаха.

8 януари, 2000 година, 10 часа.
Следват извадки от аудио касета.
Следовател: Агент Раян, нека започнем отначало. Да се върнем точно преди една година.
Раян: Няма проблеми.
Следовател: Кога научихте за смъртта на брат си?
Раян: Онзи петък се обади баща ми…
Следовател: Какво ви каза?
Раян: Гласът му беше много тих и трудно разбирах какво ми говори, но и това, което чух ми беше достатъчно.
Следовател: Какво направихте след това?
Раян: Веднага заминах за къщата му в Оклахома. Тогава не можех да повярвам, че това се е случило.
Следовател: Че е умрял?
Раян: И друг път съм губил близки хора в Бюрото. Не вярвах в начина, по който е убит. Що за звяр би извършил това? А и кой би искал? Майкъл нямаше врагове. Поне така мисля. Но дори и да имаше, той надали ги е ядосал до такава степен, че да заслужи това. Опитах се да науча нещо от местните полицаи, но те знаеха колкото мен.
Следовател: Защо въпреки наложената ви забрана се заехте със случая?
Раян: Поради лични причини.
Следовател: По-точно?
Раян: Дни наред баща ми седеше до телефона и чакаше да му кажат, че са хванали убиеца. Вместо това разбра, че случаят се затваря. Тогава той ме помоли. Искаше Майкъл да намери покой.
Следовател: Къде е той сега?
Раян: Баща ми? Почина преди два месеца. Лекарите казаха, че е инфаркт.
Следовател: Да се върнем на случая. Датата е девети януари. Рано сутринта вие излизате от къщата с намерението да хванете убиеца на брат си. Опишете как протече всичко.
Раян: Не разполагах с нищо. Никакви улики, отпечатъци. Нищо. Затова реших да разпитам приятелите му.

8,30 часа
Момчето се казваше Мичъл Уест. Беше на двайсет и пет и познаваше Майкъл от колежа. Оказа се, че идвам в много неподходящо време. Предната нощ Мичъл е бил убит по същия ужасен начин както брат ми. Явно са имали общ враг.
Опитах се да поговоря с родителите, но без успех. Загубата е тежко нещо. Знам го от личен опит.

8,50 часа
По пътя за друг приятел на Майкъл попаднах на катастрофа. Краката на шофьора бяха откъснати, докато е шофирал. Именно това беше странното. Свидетели потвърдиха, че колата се е движела без проблем половин минута преди сблъсъка. Това означава, че някой вътре е извършил пъкленото дело и е избягал. Но! Тук се появява едно “но”. Никой не е скачал от колата през цялото й пътуване.
Не останах дълго, но ми стана ясно, че тук става нещо странно.

9 часа
Бях пред къщата на Матю Сингър. За щастие той беше жив и имах възможност да поговоря с него. Лицето му беше бледо и уморено. Личеше, че се страхува от нещо. От мен? Едва ли! Издаваше се с всичко – начина, по който говореше, по който се движеше, дори треперещата ръка, с която държеше цигарата, говореше за нещо нередно. Подтискаше този страх и съм сигурен, че ако можеше, би го захвърлил в най-тъмната дупка на планетата.
Опитах се да науча нещо повече за начина на живот, който е водил Майкъл, за останалите му приятели, за страничните занимания. Всичко се оказа напразно. Момчето сякаш беше потънало в някакъв свой свят. Единственото нещо, което разбрах, звучеше като “Азор” или “Изор”.
“Какво става тук?” беше единственият въпрос, който се въртеше в главата ми.

10 часа
Думичката “Изор” все пак съществуваше. Оказа се името на някакъв мошеник, който твърди, че е могъщ магьосник /несигурни източници дори твърдяха, че наистина е/ в покрайнините на града. Научих адреса му от няколко старици в центъра. По думите им разбрах още, че те не го харесват много, но в същото време ги е срах от него, защото се занимавал с черна магия. Хората смятат, че е сключил сделка с дявола и има контакт с отвъдното. Реших да го посетя.

10,45 часа
Къщата му се оказа на по-забутано място отколкото предположих. Навсякъде около нея растеше странно растение, което й придаваше мрачен и готически вид.
На вратата красиво беше издълбана фразата “Дяволът ще ви спаси”, а по нея имаше бележка – “Ще се върна в три часа, агент Раян.” В първия момент се стреснах. Откъде ме познаваше и знаеше, че идвам? Дълго време гледах листчето хартия. Чудех се дали не съм си въобразил, но всеки път щом погледнех, виждах името си.

13,25 часа
Стоях на една маса в местния бар и чаках да стане три. Точно тогава покрай мен мина някакво момче. Беше на възрастта на Майкъл. Без да ме погледне, то ми подаде запечатан плик и бързо излезе. Малко по-късно разбрах, че е бил блъснат от камион две пресечки по-надолу.
Разтворих плика. Вътре имаше малко листче, което гласеше:
“Спасете душата си и Те няма да ви я вземат.”
Списъкът със странни неща продължаваше да си расте. Ето че прибавих още едно. И кои бяха Те?

3,10 часа
Къщата на Изор. На мястото на старата бележка имаше нова със съдържание: “Влезте, отворено е!” Послушах я. Подчиних се.
Намирах се в напълно празно фоайе, цялото боядисано в черно. Чух да ми вика от някаква стая в ляво и влезнах. Изор на външен вид не се различаваше от останалите старци на неговата възраст – снежнобяла оредяла коса, слабо тяло и много бръчки. Покани ме да седна срещу него.
-Съжалявам за брат ви! – проговори той.
Нямаше смисъл да си играя с него, но преди да му задам въпросите си, които вече си бях намислил, попитах:
-Откъде знаехте, че ще дойда сутринта?
-Те ми казаха.
-Те?
-Дойдохте за да питате за брат си, нали? Питайте!
Въздъхнах. Ясно ми беше, че най-важното ще си остане в тайна.
-Познавал сте Майкъл…
-Дойде при мен с приятелите си преди няколко дни.
-Какво искаше?
-Знаете ли, когато човек има някакъв проблем и е отчаян, защото не може да го реши, той е готов на всичко, дори да не е напълно убеден в решенията си.
-За какво говорите? – недоумявах аз.
-Брат ви загуби приятелката си в една самолетна катастрофа преди два месеца. Някой в града му е казал, че мога да контактувам с мъртвите…
-И е искал да говори с мъртвата си приятелка? – прекъснах го.
Изор просто кимна.
-И вие какво направихте?
-Ами той изглеждаше толкова нещастен…
-Затова решихте да му помогнете? – отново го прекъснах.
-Да.
-И?
-Оставих ги сами в една стая – посочи старецът дъното на коридора. – Стояха близо час. Когато излязоха бяха бели като платно и здраво трепереха. Не казаха нищо.
-Само толкова? – Останах учуден аз.
Старецът ме изгледа продължително и се разсмя зловещо. Каза ми, че лесно ще стана техен.
-За вас това е поредния случай, нали агент Раян? Не ви е грижа толкова за мъртвия ви брат, отколкото да заловите виновника.
-Грешите.
-По начина по-който се държите, по-който за давате въпросите си – продължаваше Изор, сякаш не чул забележката ми. – За вас аз съм само един заподозрян или свидетел, а не свидетелят, който може да ви отведе до истината за Майкъл.
-Грешите!
Този път ме чу.
-Така ли е? – чертите на лицето му се изпънаха. Изглеждаше по-млад, по-предизвикателен. –Разумът ви може и да твърди така, да е сигурен, но аз виждам в душата . А тя… Тя, Джек, твърди друго.
Изор направи малка почивка, за да изчака реакцията ми, но тъй като такава нямаше, той продължи:
-Именно затова ще ти помогна. Сега те си отидоха, но ще се върнат. Те винаги се връщат. Ела на гробищата в полунощ на пети юли. Сега си върви.
Нямах друг избор. Не успях да науча нищо повече от местните. Оставаше ми да чакам.

23 март
Случаят “Майкъл Раян” беше официално прекратен. Полицията вдигна ръце. До края си останаха с това, с което започнаха – с нищо. По това време работех по друг случай, но не бях забравил пети юли. Очаквах го с нетърпение. Не знаех срещу какво се изправям и не ме беше страх, а трябваше.

4 юли, 15 часа
Отново в родния град. Всичко беше мрачно, тихо и пусто за такъв хубав летен ден. Тогава не знаех, но Те бавно го изстискваха, съсипваха го, и никой нищо не подозираше.

16,30 часа
Вървях по главната улица. Чудех се какво да правя следващите седем часа и половина, когато едно момче на не повече от десет години ме спря. Попитах го какво иска, но то само ме гледаше. Едва след близо минута проговори:
-Готов си. Те са готови. Те ще чакат. Бъди там.
След това побягна. Не си направих труда да го гоня. Предчувствах, че няма да ми каже нищо. А и тези негови думи. Какво би трябвало да означават? За какво съм готов?

17,10 часа
Отново седях в онзи бар, когато видях същото момче. Седеше в един от ъглите и ме наблюдаваше. В първия момент ми се стори, че очите му са червени. То се приближи и ми подаде малко листче, което гласеше да не забравям за полунощ.
-Изор ли те праща? – попитах аз, но не получих отговор.

18,00 часа
Момчето ми даде още една напомняща бележка.

18,20 часа
И още една…

18,50 часа
И още една…

19,30 часа
То пак се появи. Все още бях в бара. Мислех, че ми носи поредното листче с “В полунощ на гробището” или “Не забравяй за довечера”, но съдържанието му се оказа:
НЕ ТИ ЛИ СЕ СПИ, ДЖЕКИ?
Този въпрос въобще не беше на място. Какво искаше да каже с това? Последва още едно листче.
СПИ, ДЖЕКИ. ПОЧИНИ СИ!
Опитах се да кажа нещо, но не успях. Не можех да си отворя устата. Не знам как е станало, но съм се унесъл. Когато се събудих беше сутрин. Все още бях в бара. Нямаше никой. Питах се защо никой не ме е събудил и къде са всички.
Излязох на улицата. Гробно мълчание. Не се мяркаше никой. Тръгнах към гробището. Вървях една, две, пет минути, а заведението все се виждаше сякаш е на десет метра от мен. Спрях. Какво ставаше тук?
-Хей, мистър!
Обърнах се. Отново това момче. Каква роля имаше то?
-Бъди готов – каза то и изчезна. Сякаш се изпари във въздуха и влезна в главата ми, защото гласът му отекна. “Бъди готов. Те чакат. Бъди готов.”
Небето изведнъж почерня. Страхът бавно намираше своето място вътре в мен. Огромна черна сянка се надвеси над града и го обви като покривало. Отвсякъде се разнесоха гласове:
-Ние чакаме!
-Ние те искаме!
-Присъедини се към нас!
Не издържах повече. Тези гласове ме подлудяваха. И тогава изкрещях.
-Нееее! Престанете1 Оставете ме!
В този момент нещо ме разтърси.

23 часа
Оказа се, че все още спя и слава богу. Барманът ме събуди, за да ме предупреди, че затваря. Погледнах часовника си. Оставаше още един час, затова реших да отида пеша до гробищата.

23,35 часа
Смърт и страх витаеха във въздуха. Усещах ги. Близо бяха. Посещенията ми на това място се свеждаха само до едно – погребението на мама. Но тогава слънцето грееше високо в небето без да се интересува от нашето мрачно настроение. Тръпки ме побиваха от това място, при всички тези звуци. Каквото и да ставаше, се надявах да става по-бързо.

24 часа, 5 юли
Точно по часовник Изор сякаш се материализира от леката мъгла и се появи пред мен.
-Последвай ме! – посочи ми той една гробница с две дяволчета над входа, които сякаш ми се присмиваха. По вратата имаше изобразени множество рисунки, на които същества (“сили на злото”, както се изрази Изор) се гавреха с човешкия род – унижаваха го най-разнообразни начини, биеха хората, измъчваха ги, убиваха ги. Неприятна гледка.
Старецът изрече няколко думи и вратата се отвори.
-Ела!
Магьосникът се приближи до единия от двата ковчега вътре. От двете му страни бяха изобразени подобни на тези на входа рисунки. -Помогни ми – каза той и се наведе до капака. Избутахме го и за мое голямо учудване вътре не открихме скелета на някой мъртвец, а тайно стълбище надолу.
Новото помещение, в което се намирахме, беше абсолютно празно и много малко. Обърнах се към Изор с неразбиране, за да го попитам какво правим тук, но на негово място стоеше онова момче. Стреснах се и отстъпих.
-Кой си ти? – страх и притеснение се надигаха в мен.
-Аз съм Изор – усмихна се то. – Не ме ли помниш, Джеки?
-Спри да ме наричаш така! – изкрещях му аз без да се замислям.
-Не се вълнувай толкова – гласът му беше тих и спокоен. – Запази вълненията си за после. Запази ги за Тях. Те са тук.
Момчето изчезна, а от стените започнаха да излизат черни сенки, подобни на тези в съня. Те сякаш ми бъркаха в мозъка. Чувах ги. Зовяха ме. Искаха ме.
-Стани един от нас!
-Бъди един от нас!
-Стани господар!
-Не бъди като брат си!
-Властвай над света!
-Завинаги!
-Завинаги…
Нещо в мен се пречупи. Преминах тънката невидима граница. Губех се в себе си.
-Да! –изкрещях аз. Паднах на колене и заплаках. Сълзите се стичаха по бузите ми и се събираха на локва в краката ми. Тогава изгубих съзнание.

Очите ми бавно се отвориха. Вече определено не бях в гробницата. Усетих съскащи звуци около мен, а също и лек вятър. Наоколо цареше пълен мрак. Бръкнах в един от джобовете си и извадих запалка. Слава богу, запали.
Едва не изпаднах в несвяст отново. Наоколо гъмжеше от змии. А и бяха все отровни – кобри, пепелянки, гърмящи змии и други техни роднини. В този момент обаче всички се разбягаха като зайци и ми освободиха пътя до изхода. Въобще не огледах къде се намирам. Исках само час по скоро да се махна от тук.
Ето я вратата. Натиснах дръжката… и бях засмукан от силна струя. Започнах да крещя, но напразно. Летях в пространството. Около мен нещо бълваше огън на огромни талази. Странното беше, че те ме отбягваха. Не усещах топлина, нямаше болка. Реших, че това е някаква халюцинация, но забелязах човек, който се гърчеше, изгаряйки в жестоки мъки. Видях и още един, и още един. Тогава видях и Майкъл. Пламъците го бяха обгърнали. Тялото му безпомощно се тресеше от болката. Опитах се да го докосна, но той изчезна. Пламъците също.
Къде бях? Какво става? Тъмнина. Отново пространство. Летях.
-Джек Раян?
Глас, идващ от нищото, произнесе моето име. Какво трябваше да означава това?
-Да? – осмелих се въпреки всичко да разбера.
-Ти премина теста. Няма болка, няма чувство за вина.
-Какво означава това?
Не знам от къде, но за съжаление знаех отговора на този въпрос. Пламъците явно са ме обгръщали, но аз не съм ги усетил. А и срещата с Майкъл не беше случайна. Тогава не почувствах нищо. Сякаш не бях наранен, не скърбях за загубата му. Всъщност в този момент аз наистина не изпитвах тези неща, а и не съжалявах.
-Точно така – прогърмя гласът, сякаш прочел мислите ми. – Сега ти си един от нас. Ще живееш сред живите. Ти ще бъдеш един от малкото живи сенки без душа. Не изпитвай милост към никого, никога. Убивай, защото по този начин ще си осигуриш върховно господство. Върви! Забавлявай се!

30 декември, 10 часа
Събудих се. Този път в гробницата. Опитах се да изляза, но не знаех как да отворя проклетата врата. Разрешението на проблема дойде минута по-късно.
Благодарение на новите си способности някак си успях да се разпръсна из въздуха и да напусна през всички малки дупчици. Вън отново се материализирах Повярвайте, усещането е невероятно.
Не знаех дали Те са очаквали това от мен, но аз смятах да си разчистя сметките с Изор. Исках той да бъде пръв. Усещах, че си има душа и е смъртен, макар че може да променя възрастта си.
Погледнах часовника си. Дата въобще не ме учуди. Не знам защо, но сякаш имах представа какво съм правил там тези месеци.

11,10 часа
Използвах силите си, за да влезна тихо и незабелязано в къщата на магьосника. Вече не намирах черното за потискащо и отблъскващо. Сега ми харесваше.
Заварих Изор да стой в центъра на една стая. Беше се изправил и гледаше право към мен, чакаше ме. Очакваше съдбата си. Значи щеше да стане още по-лесно. Без да се замислям, сложих край на живота му. Тялото се строполи безжизнено на пода, но не потече никаква кръв. Постепенно то се изпари и изчезна.
/запис от камера 04, 12:45 часа/
Следователят дълго време не можел да каже нищо. Не знаел дали да плаче или да се смее, дали да вярва или не. Просто стоял и гледал Раян, сякаш бил от друга планета.
Следовател: Един въпрос, агент Раян. Очаквам да ми отговорите съвсем искрено.
Раян: Слушам ви.
Следовател: Всичко, което ми разказахте е доста… необикновено и странно.
Раян: Щом така смятате.
Следовател: Кажете, но честно, наистина ли преживяхте това?
Следва продължителен смях.
Раян: О, да! Всичко както си беше.
Следовател: А можете ли с нещо да подкрепите тези свой шантави разкази?
Раян: Искате доказателства?
Следовател: Аха. Знаете, че без тях не може.
Раян: Ето ви доказателство.
/запис от камера 04, 12:50 часа/
Агент Раян просто се разпръснал във въздуха, превръщайки се в безплътна черна сянка. Следователят загубил ума и дума. Не можел да извика, не можел да побегне. Толкова се бил изплашил. Раян се надвесил над него, протегнал лявата си ръка и я забил в гърдите на мъжа. Без да издаде нито звук, той се строполил на пода, а агентът “излетял” през прозореца.

Бюлетин на ФБР.
Издирва се специален агент Джек Раян за убийство на полицай. Смята се, че е въоръжен и много опасен. Който има информация за този човек, моля да съобщи в най-близкото полицейско управление.

Бележка до ФБР.
Вие не можете да ме хванете. Нямате шансове да спрете нещо, което не може да бъде спряно. Но не се тревожете. Аз ще хвана вас!!!
List
Stories