Nightmares



Дъжд. Светлина. Болка. Силен звук, сякаш желязо се удряше в желязо. Още болка. Още светлина. По-различна светлина. Катастрофа…
-Не!!!
Викът му отекна в тъмнината, нарушавайки тишината. Мислите му бяха толкова объркани. Помнеше, че валеше. Беше нощ, а той изгуби контрол над колата. Силна светлина го заслепи и…
Всичко беше толкова объркано. Събуди се на това легло без каквито и да е спомени и… “Аз не съм на легло”, осъзна той, опипвайки пода. Едва сега започна да усеща неприятния студ, предизвикан от мраморния под, на който лежеше. Не трябваше ли да е в болница, на болнично легло? А болката? И нея я нямаше. Липсваше кръв, белези от нараняване. Сънувал ли е?
Отново се опита да си спомни. Дъждът… Светлината… Катастрофата… По дяволите! Той извъртя главата си встрани. Всичко му се изплъзваше. Но как е възможно?
“Внимавай!”
Тази дума прозвуча като експлозия, някъде дълбоко в болното му и объркано съзнание. Още някой ли е имало? И това не можеше да си спомни. Надяваше се единствено и този някой да е добре. А ако заради него беше загинал? Никога нямаше да си го прости.
-Стоп! – изкрещя някакъв глас в тъмнината. Ярката светлина на включилите се в този момент прожектори едва не го заслепи.
-Какво ти става, бе човек? – продължи същият глас, студен и упрекващ. – Да не би да ти е за първи път? Сега ще се наложи да повторим цялата сцена отново. Движение! Имаме работа да вършим!
Той все още нищо не виждаше. Опитваше се, но сякаш тази светлина беше на сантиметри от очите му. От това, което чу и все още чуваше си направи извод, че е на снимачна площадка. Предположи също, че този неприятен и недоброжелателен глас се обръщаше към него. Но възможно ли беше това? Та той дори не беше мислел да става актьор след инцидента в гимназията, когато излезе на сцената и сякаш онемя. Стоеше и гледаше публиката. Докато накрая просто избяга зад кулисите.
-Размърдай се най-после, Джим!
В този момент нещо в него се надигна. Джим… “Джим.” Това име… Негово ли беше? Така ли се казваше? Та това си беше втора катастрофа. Възможно ли е да не си спомняше кой беше, какви роднини имаше и всичко останало, което е необходимо на един нормален човек да знае. Та той нищо не знаеше! Колкото и да се напрягаше беше напразно. Помнеше единствено катастрофата /дъжд, светлина/. Дори не се запита откъде се сети за ученическите си години, защото… вече и това го нямаше.
Направи му впечатление, че шумът около него не се чуваше. Бяха изчезнали всички онези гласове, които оживено спореха и разискваха изминалата сцена, също и тракането от колелца на камерата и прожекторите. Единствено ярката светлина, която го заслепяваше, си светеше право в лицето, без значение накъде ще се завърти. Постепенно до ушите му достигна още нещо – звук от приближаващи се стъпки.
-Има ли някой? – провикна се той, леко изплашен. Единствено ехото му отвърна. Стъпките обаче се приближаваха. Все по-близо и по-близо.
-Има ли някой? – повтори въпроса си той. Отново тишина, нарушавана единствено от стъпките.
-По дяволите, кой е там?
Светлина започна да става все по-тъмна, а стъпките – по-силни. Някой се приближаваше и нямаше никакво намерение да му съобщи това.
-Който и да си, кажи нещо? – гласът му трепереше, беше много изплашен. Бавно се изправи, опитвайки да се задържи на краката си. Светлината вече я нямаше. Отново можеше да вижда. Това, което видя обаче, малко го изненада, стресна и уплаши едновременно. Намираше се в малка тъмна уличка. Едва успяваше да различи стените на съседните сгради. Миришеше много лошо и се чуваше леко и тихо стенене. Сякаш някой умираше бавно и мъчително.

Вратата, вляво от него, се отвори и мъж с маска на лицето му посочи да го последва. В първия момент му заприлича на някой палач от филмите. Кожената материя беше прилепнала плътно към кожата му, а и дупки през които да диша не се забелязваха. Пръстът на странникът сочеше към вътрешността на сградата, а там цареше непрогледен мрак.
Уплаши се. Нямаше никакви намерения да влиза там. Противно на волята му обаче, краката му бавно се запътиха на там, а заедно с тях и останалата част от тялото. “Не! Спрете! Какво става?” Опитите му бяха безуспешни. По никакъв начин не можеше да спре или да побегне далеч от тук.
-Не! – беше уплашен, отчаян, паникьосан. – Спрете! Не искам да ходя там! Не!!!
Викът му разцепи нощната тишина и секунда по-късно беше забравен. Сякаш никога не го е произнасял. Нямаше кой да го чуе. Нямаше кой да му помогне. Краката му бавно пристъпваха към вътрешността на сградата, към неизвестното. Към смъртта?
Нещо проблесна пред очите му. Чувстваше се ужасно. Имаше чувството, че всеки момент ще загуби съзнание и ще се строполи по стълбите, но не! Някаква сила го придържаше, притискаше го, а краката неуморно и безмилостно продължаваха нагоре и нагоре – към смъртта. Втори проблясък. Почувства се изтощен, сякаш лежи на легло. Виждаше бял и светъл таван, вместо тъмнина. Замириса му на лекарства. В болница ли беше? Не му остана време да си отговори на този въпрос. Усети леко бодване в главата и всичко изчезна за секунди. Отново беше в онази къща, но вече на втория етаж, пред някаква врата. Левият му крак я ритна и тя се отвори.
Пред очите му се разкри огромен и празен склад. Стреснато се обърна и видя как лъчите на обедното слънце довършваха малкото растителност в пустошта, където се намираше. Нямаше я къщата, обвита в тайнствен и зловещ мрак, нямаше го мъжа с маска на лицето. Най-хубавото беше, че можеше да командва краката си.
До ушите му достигна тих звук от вода, някъде във вътрешността на склада. Кап! Кап! Любопитството му надделя и той реши да провери. Как е възможно по средата на нищото да тече вода?
Вода ли? Оказа се, че жестоко се лъже. На двайсетина метра напред попадна на три локви с някаква червена течност, капеща от тавана. В първия момент не разбра какво е , но истината бързо излезе наяве – кръв.
-Кръв?
Бавно и уплашено вдигна глава нагоре и се срещна лице в лице със “собствениците” на кръвта. Три трупа, обвити до кръста в найлон и напълно идентични на външен вид, бяха разпънати на кръстове, висящи от тавана. Кожата на гърдите им на места липсваше и когато се загледа по-внимателно, успя да различи думата “ГРЕШНИК”. В главата му нахлуха десетки въпроси, на които не можеше да си отговори. “Кои бяха тези мъже?” Или… “Защо толкова си приличаха?” Или… “Какво означаваше надписът на гърдите им?” И още много други.
Затвори очи с надеждата, че това е просто един сън и когато ги отвори всичко ще е свършило. Неочаквано последва проблясък. Отново виждаше белия таван, усещаше лекарствата. С големи усилия се надигна и установи, че наистина се намира в болнична стая. Това беше и първият въпрос, на който успя да си отговори. Вратата беше затворена и всички вътрешни щори бяха спуснати. Наистина ли сънуваше досега? Отново затвори очи и в този момент усети силна болка в дясното рамо. Нещо го принуди да легне. Последва убождане по главата и…
-Ей, тъпако – някой го раздруса доста грубо, – събуди се.
Той рязко отвори очи и си пое въздух. Намираше се в малка стая с маса и два стола по средата. Някакъв мъж със смесица от гняв и притеснение на лицето се беше надвесил над него. Китките на ръцете го боляха, но когато се опита да ги разтрие, установи, че те са заключени с белезници зад гърба му.
-Какво? Къде съм? – Той уплашено въртеше глава наоколо.
-В стаята за разпит – иронично подхвърли мъжът и седна на другия стол. – Да продължим, а?
-Един момент. Как така в стаята за разпит. Искате да кажете, че съм арестуван, че съм свидетел на нещо?
Нищо не разбираше. Какво стана със склада, с труповете? Как се е озовал в полицията с белезници на ръцете? Още въпроси към колекцията. По добре да започне да си води списък, че ще вземе да ги забрави.
-Не ми се прави на интересен! – лицето на мъжа почервеня от гняв. Личеше си, че не крие омразата си. – Имаш си на главата три предумишлени убийства първа степен, доста извратено при това, и ме питаш дали си свидетел? Мръсно копеле, ще се погрижа да отидеш право на електрическия стол!
Полицаят вече крещеше и слюнка се сипеше от устата му. Но за какво говореше той? – За онези тримата? Та той не го беше убивал. Само ги намери там. Каза мислите си на глас без да го осъзнае.
-Така ли! – стресна го грубият глас на полицая. – Нека ти кажа нещо. Открихме те целия покрит с кръв, тази на жертвите, а в ръката си държеше оръжието, с което си извършил престъплението.
-Но…
-Не ме прекъсвай! – кресна му полицаят, при което той замълча. -Но най-хубавото знаеш ли кое беше? Това че отпечатъците ти бяха навсякъде – по найлона, по телата, по кръстовете, на който бяха разпънати, по въжетата, с които бяха закачени. Ти си убиец, без значение какво твърдиш.
Тези думи прозвучаха толкова убедително и сигурно, че самият той започна да се съмнява в спомените си. Ами ако наистина ги беше убил?
-Искам да те попитам само едно нещо. – Гласът на мъжът звучеше по-спокоен и не трепереше чак толкова от гняв. –Защо? Защо ги уби? Какво си мислил като си прерязал гърлата на трима от най-богатите мъже в света? Отговори ми, Джери.
-Джери? – още една загадка. – Не е ли Джим?
-Според досието ти, не – изгледа го полицаят. – Джеръми Майкъл Куинтън, роден на първи януари 2001. Семейство няма. Родители, убити при обир през 2003. От тази година до 2018 по приюти. След това до 2024 в неизвестност. Накратко – скитник и бездомник без пукната пара. Абе, ти да не си дрогиран?
Джери просто поклати глава. Джери? Джери… Какво стана с Джим? Защо не помнеше нищо от това, което му каза полицаят току що? Чувстваше, че полудява. Спомни си за една китайска поговорка, че само една тънка червена линия разделя човек от лудостта. Той вече я беше преминал с единия крак. Скоро щеше да е от другата страна и с двата. И не можеше да направи нищо за да я спре. Или не искаше!
-Слушам – прекъсна го полицаят. – Защо ги уби? Не ми казвай. Нека позная. Ти си им завиждал, нали? Те са богати, преуспели. Защо те да имат толкова пари, а ти да се ровиш по кофите за боклук! Отвлякъл си ги от домовете им, замъкнал си ги в онзи склад и си издълбал онази дума на гърдите им докато са били още живи нали? Но защо да са грешници? С какво са съгрешили те и кой ти дава правото да съдиш? Единствения грешник тук си ти, приятел, защото си нарушил божия заповед и ще се погрижа да си получиш “божието наказание”.
-Аз не съм ги убил! – изкрещя Джери, не издържайки на всички тези обвинения. Искаше му се да хване този и…
-Явно бързо забравяш – озъби му се полицаят. – Нека ти пусна един страхотен хит.
-Какво? – Джери нищо не разбираше.
Полицаят превъртя касетата в малкия касетофон до себе си и с голяма мазна усмивка седна на стола.
-Само слушай.
“Моля, кажете трите си имена за протокола.”
Следва кратка пауза. Гласът беше на полицая.
“Джеръми Майкъл Куинтън, но мoже да ми викате Джери.”
О, Господи! Това той ли беше? Въобще не звучеше като неговия глас. Беше по-дебел, по-студен, по-жесток, като на убиец. Всъщност откъде знаеше как звучи един убиец. Нямаше смисъл да споменава това на събеседника си. Нямаше да му повярва и без друго.
“Първият ми въпрос ще бъде много прост. Искам да ми отговориш честно. Става ли?”
Отново пауза. Изглежда Джери размишляваше.
“Разбира се.”
Звучеше толкова хладнокръвен и… Въобще не като него.
“Добре, Джери. Ти ли ги уби?
“Да съм убил кого?”
“Хората в склада.”
“Да.”
Но това не беше истина!
“Сигурен ли си?”
Не, по дяволите, естествено, че не беше сигурен. По-скоро беше сигурен, че не ги е убил.
“Напълно.”
Дрън-дрън. Никога не беше казвал подобно нещо. Това не беше истина. Не беше!
-Видя ли? – полицаят изключи касетофона. – Ти си мой!
-Не! – той затвори очи. –Не! – бавно прекоси линията. –НЕ!!!
Изправи се. Затича се наоколо. Блъсна полицая. Удари се в стената. Събори масата. Не отвори очи.
Нов проблясък. Белият таван, миризмата на лекарства, спуснатите щори – всичко беше тук. Този път обаче вратата беше отворена. Различаваше движещи се фигури, размазани. Опита се да извика, но нещо заседна на гърлото му. Видя една от тези размити полупрозрачни сенки да влиза през вратата. Натисна го силно по рамото и отново последва убождането, слагащо край на всичко това.
Не можеше да мърда тялото си. Нито ръцете, нито краката, нито главата, нищо. Нещо не беше наред. Отвори очи.
Намираше се в малка стая с големи прозорци на стената пред него. Зад стъклото видя три реда столове, заети с хора – мъже и жени на средна възраст. В очите им се четеше смесица от страх, гняв и тъга. Самият той се оказа окован за… “О, Мили Боже! Та това е електрически стол!”
-Успокойте се, Робърт!
Гласът сякаш долетя от тавана. Полудя ли? На него ли говореха? Та той не се казваше Робърт, нали? Кой го е грижа всъщност. Всеки момент щяха да го изпържат. Това беше по-важно. След секунди щяха да сложат край на живота му, а той дори не знаеше защо.
“Естествено че знаеш.”
Някакъв вътрешен глас в него се намеси. Но що за глупости говореше той? Откъде, за бога, можеше да знае?
“Грешник си ти. Жестоко съгрешил в склада и сега ще бъдеш изгорен на клада.”
Тези трупове в склада, които намери? Та той не беше убивал тези хора. Нямаше нищо общо с тях.
“Я пак си помисли!”
Не! Не искаше да слуша повече този глас и не искаше да мисли за това. Беше невинен, за бога!
Полицаят стоеше на един от столовете и мазно му се хилеше. Очите му сякаш казваха : Получи си заслуженото. Както ти обещах.
Някакъв мъж му говореше нещо. Споменаваше за последни желания или нещо подобно, но той не искаше да слуша. Погледна към палача с крайчеца на окото си, но не успя да го види. Усети невероятна болка и после всичко потъна във вечен мрак.
Отново беше в болничната стая. Видя как една фигура се отдели от реката себеподобни и влезе при него. Сега обаче тя не беше толкова прозрачна като последния път. Вече можеше да различи нещо, приличащо на спринцовка, в лявата ръка. Само толкова обаче. Със свободната си ръка фигурата го притисна към леглото и заби точно тази спринцовка в главата му.
Наоколо цареше мрак. Не виждаше нищо, но чувстваше, че се носи в пространството. Умрял ли беше? Помнеше екзекуцията. Също и електрическият стол, и болката. Сигурно така е когато умреш. Ще се носи из безкрая до безкрай. Засмя се. Не му беше до шеги, но въпреки всичко му стана смешно. Няма ли да му е малко скучно тук?
-Робърт, ти не си мъртъв – отново онзи глас, идващ от нищото. Сигурно е плод на болното му подсъзнание.
-Ще броя до три…
“Ама, моля ти се, брой си.”
-…после искам да се събудиш!
“Но аз не спя.”
-1.
“Съвсем буден съм си.”
-2.
“Защо не ме оставиш на мира. Нужна ми е малко тишина.”
-3.
Робърт се събуди в кабинета на доктор Съмърфийлд. В главата му всичко си беше наред за първи път от дълго време насам. Знаеше кой е, какво прави тук. Помнеше всичко като един сън.
-Какво стана, докторе? – изглеждаше объркан. – Намерихте ли отговорите, които търсех?
Съмърфийлд го погледна леко разтревожено.
-Не съм много сигурен, Робърт. Ти дойде тук, за да те подложа на хипноза, която да ти помогне да преодолееш катастрофата. Не знам дали е за добро или за лошо, но мисля, че стигнахме далеч по-дълбоко в твоето съзнание. Изглежда криеш нещо, или по-скоро се страхуваш от нещо, което не си споделял. Иска ти се да живееш друг живот, било то и на убиец.
-Защо мислите така? – нещо не му беше ясно. Вярно е, че известно време след катастрофата му идваше да се самоубие, но така и не му достигнаха сили, пък и да е убиец… Затова пък въобще не се беше замислял дори.
-Сега сме март 1984 година, а ти ми говореше за 2030. Истината е че ти чувстваш огромна вина за случилото се. Сам съсипваш себе си, психиката си. Трябва да се освободиш от тази вина.. Оцелял си и трябва да продължиш да живееш. Животът е пред теб. Само трябва да протегнеш ръка и да го хванеш.
О, времето свърши. Прибери се, почини си. Опитай се да се отърсиш от тази вина, Робърт.
-Ще се опитам. До другата седмица, докторе.

Колко объркано беше всичко. Хипнозата не трябва ли да му помогне да си спомни, да му помогне да си подреди мислите? Очакваше да го върне назад в миналото, за да изпита още веднъж всичката онази болка. Очакваше отново да види труповете, студени и покрити с кръв. Заради него те намериха смъртта си. Защо му трябваше до оцелява? Защо и той не си беше сложил колана? По този начин нямаше да излети през предното стъкло и щеше да е още с тях, макар и на друго място.
Леко открехнатата врата на апартамента прекъсна мислите му. Някой беше проникнал в дома му. Потърси резервния ключ, но не го откри. Внимателно бутна вратата, но тя изскърца учудващо силно. Който и да е вътре, ако все още е, трябва да е чул, че си има компания.
-Робърт, ти ли си?
Гласът му звучеше толкова познато. Беше на Съмърфийлд. Но как беше влязъл?
-Дойдох да поговорим – изникна докторът от кухнята, но когато видя студеното изражение на Робърт допълни:
-Ти ми каза за резервния ключ. Не помниш ли?
Робърт поклати отрицателно глава.
-Това няма значение. Дойдох да поговорим за това, че отлагаш часовете си вече три месеца. Не мисля, че е добре.
-Но аз сега идвам от вашия кабинет! – учудването му ставаше все по-голямо и по-голямо.
-Вероятно сме се разминали – усмихна се Съмърфийлд.
-Не мисля – ставаше все по-странно и по-странно. – Бях при вас. Говорехме за катастрофата.
-Нещо си се объркал – гласът му беше спокоен, приспивен. – Не си споменавал за катастрофата вече шест години. Последно говорихме за нея през март 1984.
-Сега не сме си март? – по време на хипнозата не знаеше името си, а сега датата. Ама, че каша.
-Да, но 1990.
Изведнъж почувства слабост. Зави му се свят. Как така не помнеше шест години? Какво беше станало с тях?
-Изморен си, Робърт – гласът на доктора го упояваше. Наистина се чувстваше изморен. Ето, че отново не помнеше името, самоличността си. Унасяше се. Спеше му се. Съмърфийлд се чуваше толкова далече. Едва долавяше гласа му.
Вече не беше в дома си, а в болничната стая. Тълпата от фигури вече имаше вид. Това бяха лекари, медицински сестри, пациенти. Значи наистина беше в болница. Една от разхождащите се медицински сестри влезе в неговата стая. В ръката си държеше спринцовка, като тази, която видя миналия път. Жената му “помогна” да легне и… Убождане. Мрак. Сигурно беше лекарство. От онези които те карат да спиш, за да се чувстваш по-добре после или да не чувстваш болката от преживяното – вътрешна и външна. За съжаление той чувстваше повече болка в сънищата си отколкото в действителност.
Намираше се в малка тъмна стая. От това, което виждаше разбра, че е кръгла, забелязваше се една единствена врата. Нещо не беше наред тук. Той ли не помнеше как се озовава от едно място на друго или наистина се телепортира? Добре казано, помисли си той. Изпита някакво странно чувство. Сякаш се гордееше с думите си.
-Внимавай, приятел, гордостта е смъртен грях.
Гласът дойде от най-тъмната част на стаята. Не звучеше неприятелски, макар и някак грачещ, затова той се престраши да попита кой е.
-Името ми е без значение, както и външния ми вид. Вече близо две хиляди лета прибирам грешниците където им е мястото. А ти, приятелю, току що извърши третия си смъртен грях.
-Какви ги говориш? – това вече беше прекалено. Всичко до момента си остава странно, но това минава всички граници.
-Нека освежа паметта ти. – Съществото звучеше толкова доволно и щастливо, но не и гордо. Вероятно не знаеше какво е да си горд.
-И така, – започна “пазителят на грешниците” – преди малко ти изпита гордост. Това прави едно. Обвинен си и си екзекутиран заради завист, убийство де.
-Но аз не съм ги убил.
-Напротив, направи го. Това прави две. Също така ти изпита гняв към полицая, който те арестува. Искаше ти се да го… Това няма значение. С него стават три.
-Но… – опита се да се оправдае той, но не намери думи. Нямаше какво да каже. Не можеше и не искаше да разбере. – И сега? – попита той след дълга пауза на мълчание.
-Сега? – съществото въздъхна. – Пътят е един и той води…
-В Ада? – отчаян предположи той.
-Пътят води към онази врата – продължи то. – Грехът е нещо много лошо и ти си паднал много надолу в Неговите очи. Време е да прегърнеш това, което ти е отредено без много въпроси. Върви!
Той бавно отвори въпросната врата. Силна струя обля тялото му, при което усети леко парене там, където течността го докосна, но тя не беше никак силна, за да го помръдне.
-Влез, приятелю, влез! – дойде глас от вътрешността. Последва звук, сякаш някой хвърля нещо, и една човешка глава се търкулна в краката му.
-О, Господи! – подскочи той ужасен.
-Изпуснах си вечерята. Би ли ми я донесъл?
Той с отвращение заобиколи главата и продължи по каменния коридор. В края го очакваше нещо, което много приличаше на човек, но на места кожата му беше заменена с крокодилска.
-Тези като теб са в осма клетка – озъби се съществото. – Върви! Аз отивам да си взема яденето.
Пред него имаше няколко пътеки, които водеха към определени номера клетки. Отправи се към неговата. Коридорът беше около сто метра и без никакви завои. На пръв поглед лесна работа, ако не бяха телата, закачени през десет метра по стените. Бяха човешки. По гърдите им лазеха подобия на червеи, големи колкото юмрук, които от време на време потъваха в плътта като кит в океан и излизаха покрити с кръв. По повечето от мъчениците не беше останало много, но те всички бяха живи. Очите им умолително го гледаха, сякаш казваха: “Убий ме!” Подът беше покрит с кръв и нямаше никакъв начин да я избегне.
Той затвори очи и се затича. Няколко секунди по-късно се удари в нещо и се строполи като камък.
-Добре ли сте?
Усети присъствието на група същества или хора, надвесили се над него.
“Тези като теб са в осма клетка.”
Това трябваше да са хора според думите на човека-гущер. Той с облекчение отвори очи и се срещна лице в лице с жив скелет. На места по тялото имаше кожа, но тя беше в много оскъдно количество. Нямаше кръв, само плът, сякаш е парче плат, играещо роля на кръпка. Така беше с всички останали присъстващи. Така беше и с него. Какво се беше случило? Изглежда електрическият стол не е бил само един лош кошмар. Той беше мъртъв и тази мисъл въобще не му харесваше.
-Гостите ви очакват, господарю. Празненството вече започна.
Един от себеподобните му братя го гледаше, в очакване на отговор, а зъбите му, на места покрити с плът, се изкривиха в жалко в подобие на усмивка.
-Гости? Празненство?
-Последвайте ме. – Скелетът му отвори вратата.
И тогава той се озова в Ада, затворен в рамките на една стая. Писъци на десетки хора огласяха помещението. Кръв покриваше целия под. Група от десетина души с огромно удоволствие пиеше от нея и се смееше. В един от ъглите мъж и жена бяха притиснали друга жена и изглежда се хранеха с плътта й. Лицата целите им бяха червени. Друг мъж се гърчеше на пода,опитвайки се да изкара нещо растящо от стомаха му. Двама души бяха легнали близо до него и единият стържеше кожата на другия с бръснарско ножче. Някаква жена извади очите си и лакомо ги погълна.
-Гладен ли сте, господарю? – скелетът поднесе към лицето му чиния с пресни човешки езици.
Чувстваше, че не е добре. Имаше нужда да повърне. Гледката на двама сиамски близнаци, които с меч опитваха да се разделят, още повече подсили желанието му.
В този момент се озова в болничната стая. Благодарността, която изпитваше беше безгранична.
-Пулсът му се вдигна твърде много – това беше същата медицинска сестра, която му биеше лекарството. В момента спореше с някакъв костюмиран тип.
-Това не ни интересува.
-Можете да му причините някой инфаркт с тези глупости! – ядоса се сестрата.
-Целта на експеримента оправдава всичко. – със сух тон отвърна мъжът. Стоеше неподвижен като статуя и не трепваше.
-Глупости.
В стаята влезе още един тип със същия костюм и двамата млъкнаха.
-Какво става тук? – попита новодошлият.
-Тя отказва да продължи да му дава H18 – отвърна другият.
-Мога ли да попитам защо? – обърна се първият към жената.
-Погледнете резултатите – кресна му медицинската сестра. – Последната доза му дойде твърде много. Още една и може да не се събуди повече. Настоявам за прекратяване на експеримента.
-Така да бъде – съгласи се мъжът, след като прегледа картона. – Когато се свести и е в състояние да говори и да осъзнава какво става ми се обадете.
-Благодаря ви, сър.

Пет дни по-късно вече “можеше да говори и да осъзнава какво става”. Същият онзи костюмиран тип дойде при него и се представи като агент Майкълс. През това време той си спомни всичко. Дори и малката подробност, че постъпи тук заради болки в стомаха. Време беше някой да му даде някакви отговори.
-Господин Лектър, искам да започна с това, че всичко, което ще ви кажа е строго поверително и ако разкажете на някой, аз и институцията, за която работя ще отричаме всичко. Ясно ли ви е?
Той кимна.
-Добре – продължи мъжът. – Вие бяхте част от правителствен експеримент наречен “Кошмари”. Инжектирахме ви H18, химикал, чрез който програмирахме, така да се каже, сънищата ви.
-Но защо? – Джак Лектър, както всъщност се казваше, все още не разбираше. –Направили сте го против волята ми. Защо не попитахте? Не потърсихте доброволци?
-Огледай се, Джак. Нали мога да ти викам Джак? Живеем в свят, в който хората не вярват един на друг, да не говорим за непознат, който иска да ги натъпче с нетестван химикал. Не можем да рискуваме да ви помолим учтиво и ви да ни откажете.
-Искате да кажете, че сте ме използвали?
-Съжалявам, Джак, но ще се наложи да го преживеете.
-Това няма да ви се размине – ядоса се Лектър. – Ще разкажа всичко на пресата…
-Нека аз ти кажа нещо – притисна го мъжът към болничното легло. – Ако разкажеш на някой за това с живота ти е свършено. Имаме силата да те превърнем в каквото си поискаме., да те вкараме в психиатрична клиника и там да те довършим. Ясно ли ти е? – Майкълс притисна по-силно лакътя си в ребрата му.
-Да – едва промълви Джак.
-Един ден ще разберете колко важно е това за нацията. До тогава си дръжте устата затворена и ще живеете. Довиждане. Надявам се да не се срещнем отново!
“Не се безпокойте, ще се срещнем! Ще се срещнем!”
List
Stories