God's Wrath: The Prophecy



Из архивите на “Защитниците”, откъс 857.
… когато брат Арлаан научи за това, той бързо напусна дома си, близките и роднините си, и замина за Лондон.Годината беше 1784 и началото на едно голямо проклятие настъпи…

Лондон, Англия, 1784 година.
Мъж, наметнат с дълго, кафяво расо, слезе от пристигащата карета. Главата му беше покрита плътно с качулката и никой не можеше да види лицето му. Арлаан вдигна поглед нагоре към необятното, но черно небе. Пълната луна огряваше пустите вече улици на града. Пълнолуние – нощта, в която злото излиза от своята дупка и плъзва по цялата земя. Нощ, през която всички свещеници прекарват в молитви към Бог. Нека бъде той милостив и до сутринта всички деца на мрака да са се върнали откъдето са дошли. Но зловещата сянка избягваше величествената катедрала, въпреки откритото място на което беше построена.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 834.
Високо в небесата, протегнала ръце към Него, се издигаше величествена сграда. Построена на главния площад в южната част на Лондон, тя години наред служеше за подслон на доброто и отблъскваше злото. Обитателите й знаеха, че Бог бди над нея. Когато нощно време се спрете на площада и луната хвърля студените си лъчи по вас, огледайте се, обърнете внимание на светлината. Сякаш като пръстен тя заключва катедралата, без и капка върху нея да попадне…

Арлаан бавно изкачи стъпалата и почука на масивната дървена врата. Малко прозорче се отвори и старчески глас попита:
- Кой си и какво те води при нас?
Свещеникът не отговори, а просто подаде малък свитък с печат, гласящ “Рамкард”.
- Почакай тук!
След минута врата се отвори и Арлаан беше посрещнат от възрастен мъж, носещ расо подобно на неговото.
-Нямаме много време! – каза развълнувано и изнервено Рамкард. – Трябва да решим какво да правим веднага!
-Изпълнихте ли заръките на папата? – прекъсна го Арлаан със спокоен и тих глас.
-Да. Заклинанието е силно и те не могат да напуснат клетката.
-Тогава всичко е наред, отче – успокои го ватиканският свещеник и продължи:
-Колко са?
-Четири господаря и около трийсет слуги, но…
-Ще ги погребем живи! – отново го прекъсна Арлаан.
-Ще ги заровим?! – възкликна Рамкард.
-Ще ги зазидаме в някоя килия в катакомбите – уточни се Арлаан.
Мъжът се приближи до един от прозорците и се загледа в заспалия град.
-Но… – опита се да възрази Рамкард, но беше прекъснат.
-Загледайте се, отче. Какво виждате? – гласът му беше леко развълнуван, но все така тих. – Милиони хора, които нямат ни най-малка представа за всичкото зло около тях. За злото, което те създават. В катакомбите е слабо и уязвимо. Мястото му е тук, на свещена земя. Можем единствено за го заточим, но не и да го убием. Не още!
-Да, прав сте! – въздъхна Рамкард. – Последвайте ме.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 860.
Тухлите бавно те градяха, издигайки стената.
Злото молеше за милост, крещеше за пощада,
отмъщение му беше на устата, страх го бе от самотата.
Смърт го чака него тука, в Божията сграда.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 1096.
Нищо не е вечно. Дори божие творение като катедралата. Веднъж попаднало в ръцете на глупостта, всичко се руши рано или късно. През година две хиляди от новото летоброене на мястото на някога величественото здание се издига луксозен пет звезден хотел, чието откриване престоеше и под чието мазе се криеше злото. Наш дълг е да се погрижим то да си остане там.

Едно зло си отива, друго идва, но никога не умира. То просто не може да умре. Просто изчезва за известно време, но винаги се връща под друга форма.
-Пак ли започваме този спор! – Джош, ядосан и раздразнен, остави документите върху бюрото си. Един от листовете бавно се отдели от останалите и полетя величествено във въздуха. За съжаление всичко си има край. Хартията срещна паркетния под на стаята и остана там.
-Това е последното ни предупреждение, господин Хейст. Правите голяма грешка.
-Вижте, отче – изправи се Джош, – строим този хотел вече две години и тази история съм я слушал стотици пъти.
Лявата му ръка леко потреперваше, сякаш слаб вятър си играеше с нея. А очите му… Отецът погледна дълбоко в тях и разбра, че вече беше загубил тази битка. Хотелът щеше да отвори врати точно след два часа и нищо на света не можеше да накара тези хора да отменят церемонията. Парите и славата бяха пуснали корени в техните души и бавно ги изяждаха като паразити. Постъпките им сякаш като на самия дявол оказваха се.
-Довиждане, отче! – Джош го изпрати до вратата и я затвори след него. – Зло! Ха!

Из архивите на “Защитниците”, Пророчеството.
Бог е живот ни дарява, но Дявола създал е той, за да решава заслужаваме ли го или в забрава длъжни сме да потънем ние до края. Реки от кръв в езера от сълзи ще потъват. Деца от Ада изпратени от Него работата му да вършат, в капана на светлината ще попаднат. За векове дълбоко в Божиите ръце те ще останат, но злото начин винаги намира и пак за отмъщение напира. Кръв отново то ще лее без дори от клетката си да излезе.

Желанията ни са като пирамида, започвайки от най-малки и прости, и достигайки до големи фантазии и небивалици. В тях ние сме господари на всичко… и на нищо. В края оставаме единствено измамени. До къде бихме стигнали, за да ги осъществим? Болка, тъга, радост, обич… чувствата – всички те са относителни понятия, които не съществуват в света на празнотата, ние ги създаваме. Престъплението – рано или късно достигаме до него. То е началото, то е краят. Съзнателно или подсъзнателно, искаме или не. Сънищата са необходимост. Те са поле на мечти. Свят на обич, радост, тъга, болка, свят на празнота. Бойно поле, от което победите няма и не може да има! Те ще атакуват, вие ще се защитавате. Те ще ви нараняват, вие ще крещите от радост. Те ще ви разсмиват, вие ще плачете да спрат. Милост. Милост! Те нямат край.. и имат!
Изправете се срещу желанията си!
Ако смеете!

Няколко месеца по-късно.
Джош!
Гласът отекваше в главата му. Не можеше да го спре.
Джош!
Щом затвореше очи, виждаше себе си. Огледалният му образ вдигаше ръце и кръв се стичаше по тях. Очите му бавно се изпълваха с червена течност и обвинително се взираха в него.
Джош!
-Какво? – изкрещя той треперейки.
-Добре ли сте?
В миг всичко около него изчезна. Кървавият му двойник бавно се разтвори във въздуха като мираж насред пустинята, но с огромна, нереална подигравателна усмивка на лицето си.
“Направи ме щастлив, Джош!”
-Добре ли сте? – отец Ророй разтърси мъжа, при което той подскочи на стола си и отстъпи назад като подплашен заек.
-Кой сте вие? – заекна Джош, опрял гръб в студената стена.
-Моля ви, господин Хейст, опомнете се! Сънувал сте кошмар!
Последва дълга минута на тягостно мълчание, което Джош наруши.
-Отче?
Гласът му звучеше учудено, невярващо. Сякаш не е помислял, че някога отново ще види този човек.
-Какво правите тук? – Спокойствие бавно изпълваше тялото му.
-Дойдох отново да говорим за затварянето на хотела.
-Мисля, че обсъждахме тази тема стотици пъти! – въздъхна с недоволство Джош.
-Но вие така и не разбрахте…
Гласът на отеца бавно се отдалечаваше. Все по-далече и по-далече. Звуците един по един изчезваха. Капките дъжд, които се разбиваха в стъклото, вятъра, вилнеещ навън. Тогава той отново се появи.
“Трябва ли да търпиш това, Джош?”
Кръв се стичаше по челото, която мистериозно потъваше във вече пълните му очи.
“Аз не мога повече! Все едно и също повтаря. Злото е в хотела. Злото ще ни погуби. Злото това, злото онова… Е, стига де! Някой виждал ли го е това зло!”
Последва кратка пауза, сякаш “кървавият” Джош чакаше събеседника му да осмисли казаните от него думи.
“Аз бих сложил край на това. Убий го!”
Видението отново бавно се изпари с голяма усмивка на лицето, но не изчезна. То остана в ума му. Гласът не спираше: “Убий!”
-Слушате ли ме? – отецът прекъсна разказа си.
“Убий!”
Джош го погледна и видя вперения в него поглед, очакващ отговор. Но той нямаше представа за въпроса.
“Убий!”
-Извинете, какво казахте?
“Убий!”
Това сякаш бавно ядеше мозъка му – като къртица, копаеща в кръг. Напрежението растеше.
-Сигурен ли сте, че сте добре?
“Убий!”
-Моля? – отново пропусна. Ставаше подозрителен. Отецът щеше да разбере, че нещо не е наред, щеше да попита.
“Убий!”
Това го влудяваше. Чашата отдавна преля. Но как да го спре?
-Бог вижда! Той ще накаже грешниците, тези, които не се вслушват в думите му!
“Убий!”
-Добре! – изкрещя Джош. Малки капчици пот бяха избили по челото му, а очите му кръвясали При вида му отец Ророй отстъпи крачка назад.
-Краят наближава!
Мъжът посегна към едно от чекмеджетата и извади пистолет.
-Какво сте намислил, Джош? – отецът бавно се придвижваше към вратата. Оставаха само още няколко крачки, когато прозвуча пистолетен изстрел. Силна болка прониза лявата ръка на Ророй.
-Накъде сте тръгнал? – тонът в гласа му беше подигравателен. Стореното му доставяше удоволствие. Джош се приближи и опря пистолета в слепоочието на отеца.
-Последна молитва, може би?
-Дяволът се е вселил във вас – вдигна глава Ророй. – Опитах се да ви предупредя, но ви не ме послушахте!
Погледите им се срещнаха. Страх и недоумение се четяха в този на отеца. Джош му се усмихна и натисна спусъка. Кръв покри лицето и дрехите му. Една капка бавно, гъделичкайки го, се стече по челото и попадна в лявото око. Той я избърса и избута тялото към стената. Чувстваше се прекрасно. Чувстваше желание да продължи, да отнема още живот – харесваше му, доставяше му удоволствие. Джош остави пистолета и затвори очи.
Една фигура бавно изплува пред него. Лицето й не се виждаше, скрито от мрак и мъгла.
-Добре се справи, Джош!
Той? Какво искаше този път?
-Готов ли си да направиш следващата стъпка?
Следваща стъпка? Какво имаше предвид?
-Към какво се стреми едно човешко същество, Джош? Като теб например? Пари и слава? Добър живот? Може би. Може би не!
Гласът му бавно се променяше. Ставаше по-дебел и по-груб, по-студен.
-Към безсмъртието, Джош! Да! Искаш го, нали?
Мъглата сякаш бавно се разсейваше. Тънки лъчи светлина пронизваха тъмнината около лицето му.
-Ти ми помогна и аз ще ти помогна!
Последните думи прозвучаха като ръмжене. Джош чувстваше, че нещо не е наред. Нещо с него, с огледалния му образ. Усещаше как невидима сила го тегли все по-близо и по-близо.
-Готов съм! – изкрещя Джош. Странно животинско лице, покрито с кръв, блесна за секунда пред него, последвано от трясък на разбита врата, викове: “Не мърдай!”, “Ръцете зад главата!”, силна болка и пълен мрак… отново.

Из архивите на “Защитниците”, писания на преподобния Брокой.
Озова се той сред тъмнината,
летейки бавно към светлината,
там където лежеше кулата на Сатаната.

Огън косите му прогаряше.
Вода обръч около него затваряше.
Вятър определяше господаря.

Един живот угасна,
друг в светлина проблесна.
Душа загина, роди се тяло.

Джош рязко се изправи, пребледнял и плувнал в пот. Бързо и инстинктивно опипа тялото си, но нямаше и следа от адската болка, от кръвта. Погледна часовника – шест часа. “Слава богу, било е само сън!”, въздъхна той и положи глава върху мократа възглавница. Затвори очи и то се появи – космато, зъбато, очи като на дявол, пламтящи и жестоки, усмихнато, чакащо.
-Не! – скочи Джош. – Край на съня за днес!
Звъненето на телефона го откъсна от кошмарните му мисли. Още не беше допрял слушалката до ухото си, когато от другата страна прозвуча гласът на отец Ророй – тих, развълнуван и уплашен.
-Джош, имам да ви казвам нещо от изключителна важност, не търпи отлагане! Трябва да се срещнем! Веднага! Не излизайте, след десет минути съм при вас.
Линията прекъсна. Джош остана силно изненадан от държанието на отеца, което не беше типично за него. Затвори телефона и се запъти към кухнята с надеждата да закуси преди гостът да дойде, но това не му се отдаде. Изглежда Ророй се е обаждал от някой близък уличен автомат или тези във фоайето, защото не бяха минали и пет минути от “разговора”, когато на вратата се позвъни.
-Трябва да говорим! – самопокани се отецът. – Става въпрос за…
-Вижте, – прекъсна го Джош – ако отново е за хотела, забравете просто. Обсъждали сме това достатъчно.
-Сънувах кошмар – не му обърна внимание Ророй.
-И аз. Нищо неестествено в това.
-В него виждах себе си как ви убива – бавно и много мъчително.
Джош застина.
-Аз също! – промълви той.
-Какво? – Отецът също остана изненадан.
-Аз.. аз ви застрелях, след което бях арестуван и пребит от полицаи.
-Можехме да предотвратим тези кошмари, но не ме послушахте.
-Естествено! – изправи се Джош. – Как очаквате да ви повярвам, че под хотела има зли сили?
-Нищо не разбирате! – изнерви се отецът. – След унищожаването на свещената катедрала те бяха освободени. Няма нищо, което да ги спира. А сега… Сега те търсят начин да излязат от своя затвор.
-Вървете си! Просто си вървете!
-Те са отдолу, Джош, под вашия хотел! Трябва да ги спрем преди да е станало твърде късно! – крещеше Ророй на излизане.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 903.
В съвети мъдри се не вслуша и на Доброто вратата показа. Пророчеството бавно се изпълваше…
Огън от небето над порочната сграда ще се сипе. В сънищата си хората щастие ще намират и не ще желаят да се събудят. Други болката ще срещнат и начин яростта си да излеят те ще търсят. Без мисъл и под контрол те ще действат, и по път злощастен ще тръгнат, чийто край далеч е, но те няма да достигнат.
Смърт! Болка! Смърт! Болка!
Това очаква всеки. Краят тежък е, жесток, но начин за спасение винаги има, стига помощ от Него да потърсим и срещу кошмарите си смелост да съберем да се изправим.

333 дни по-късно.
-Готов ли сте да ме слушате?
-Да.
-Нека се срещнем в църквата до хотела след десет минути.

-Слушам ви – Джош седна на една от пейките. Изглеждаше изморен и съсипан. Сякаш нещо го ядеше отвътре и не го оставяше на мира. Сенките под очите му придаваха вид на затрупан от работа човек.
-Можехме да предотвратим всичко, което се случи…
-Спрете! – прекъсна го Джош. – Ако смятате да ме упреквате, че не съм ви послушал, си тръгвам…
-Добре, добре – опита се да го успокои Ророй. – Виждам, че го приемате много навътре.
В отговор получи папка с изрезки от различни вестници: “Мъж получава сърдечен удар докато спи.”, “Втори инфаркт в “Лондон Хотел”, “Мъж с нормално психическо състояние губи контрол и избива наемателите на три стаи в лондонски хотел”, “Нова трагедия в “Лондон Хотел” – жена убива осем души ходейки на сън”, “Лондон Хотел” затворен след поредния смъртен случай”, “Mестната полиция e решена да намери отговор за странното поведение на седем души, довело до смъртта на над трийсет други”.
-Но защо ги пазите?
-Те са моето наказание! Да ми напомнят каква грешка съм допуснал, защото аз ги убих! – проплака Джош.
-Не бива да се измъчвате заради тяхната смърт!
-Вие сам казахте, ако ви бях послушал….
-Сега имате шанс да поправите злото – прекъсна го Ророй. – Нека тези души намерят своя покой.
-Те няма да се върнат…
-Единствения начин да превъзмогнете болката е като се изправите срещу нея и я победите.
Джош кимна отчаяно, изправи се и тръгна към изхода. На вратата се спря и попита:
-Защо въобще трябваше да се случва?
-Това е божия гняв. Вие унищожихте неговия храм и това е неговото наказание. – отговори Ророй, след което допълни:
-Ще ви чакам във винарската изба след половин час. Пригответе се.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 1309.
С оръдия на труда той към подземието се отправи, въоръжен със страх и неизвестност… Злото зовеше го. Краят близо беше. Но готов ли беше той? Нещата не винаги са такива, каквито изглеждат.

Винарска изба, “Лондон Хотел”.
“Аз съм долу. Заключете вратата след себе си”, гласеше малка бележка с грозен почерк, закачена на дръжката. Джош я послуша и завъртя ключа два пъти. Бавно заслиза по стълбите, като на всяко стъпало обмисляше положението си – срещу какво се изправя и как да се справи. Но и винаги си отговаряше, че отецът е там и той ще знае.
-Готов ли сте? – посрещна го Ророй.
-Кои са тези? – Джош изгледа петимата мъже в центъра на помещението. Бяха се скупчили в кръг, а ръцете им образуваха някаква странна фигура. Със затворени очи и поглед към тавана, те редяха думи на непознат език.
-Те са мои братя. Не можем да се справим сами със злото.
-И какво правят сега?
-Отправят молба към Бог да е с нас и да ни помага – отвърна отецът. – Да се залавяме за работа. Катакомбите са под краката ви, на не повече от метър.

-Скоро, братя, скоро ще бъдем свободни! Отново ще имаме възможност да си вземем това, което е наше. И ние ще победим! Вярвайте в това. Човешкото съзнание е толкова просто и лесно за манипулиране, че за нас не ще бъде трудност да контролираме един и без друго загиващ вид. Ние сме по-висши! Ние сме господари! Бъдете готови да коленичите пред нас, вие жалки и нищожни твари!

На Джош му бяха необходими близо трийсет минути да се справи с бетонната плоча и още толкова за да изкопае дупка в земята. Монасите му помогнаха да върже въжето и се спуснаха. В катакомбите цареше пълен мрак, но пръстта все още беше влажна. Импровизираните факли по стените бяха разположени през разстояние от един метър и неизползвани от няколко века.
-Сега? – обърна се Джош към отеца.
-Насам – посочи Ророй.
-Не мислите ли, че е време да ми обясните някои подробности? Например срещу какво се изправяме?
Монасите се спогледаха учудено.
-Добре – свещеникът го погледна, търсейки отговор на свои въпроси. След време, изглежда намерил някакви резултати, той продължи: -Известна ви е теорията, според която човекът е произлязъл от маймуната, нали? Според древни легенди на една загинала вече цивилизация, прилепът, който познавате днес, също е еволюирал, но в взел повече маймунско или човешко ако искате, отколкото свое.
-За какво говорите?
-Древните ги нарекли кръвопийци – не му обърна внимание Ророй. – Постепенно човешкия род създава така наречените вампири, които съществуват само в книги и филми на ужаса.
-Значи тези там са вампири, така ли? – с насмешка го изгледа Джош.
-Щом така ви харесва. Легендата някак си се е запазила през вековете, но различни автори малко или много са променяли външния им вид и качества. Надали някой вече знае пълната истина вече.
-А тя е?
-Имайте малко търпение. Кръвопийците се делят на две основни групи – господари и слуги. Първите са родени като вампири, докато вторите са били хора като вас някога. Един господар има силна телепатична способност и възможността да манипулира човешкия мозък. Също така очите му са кърваво червени и под мишниците има малки ципи. Слугите не притежават нито едно от изброените качества, те са просто играчка в ръцете на своя господар.
-Колко са тези в клетката?
-Четири господаря и около трийсет слуги, ако не греша.
-Но как ще се справим с толкова много! – Джош прозвуча отчаяно. – Невъзможно е!
-Сега, ако отново не греша, не би трябвало да са повече от четири – успокои го Ророй.
-Не разбирам.
-Задавал ли сте си въпроса защо вампирът има нужда от кръв?
-Непрекъснато! – възкликна иронично Джош.
-Много смешно. Тяхната кръв страда от недостиг на еритроцити и ако те не поддържат баланса, ще загинат за няколко години. Така както вие имате нужда от храна и вода, така и те се нуждаят от кръв, за да поддържат своя живот.
-Искате да кажете, че само господарите биха издържали тези векове без кръв?
-Не – усмихна се Ророй.
-Тогава? – Джош не разбираше.
-Щом около тях няма жертва, от която да си набавят необходимите субстанции, те ще нападнат слугите си. И то ще се възползват от един слуга само когато са достигнали границата на смъртта. При по-възрастните и опитни тя е много висока – повече от петдесет години, понякога стига дори до осемдесет.
-Аха.
-Надявам се, че сте ме разбрали, защото при…
Силен рев прекъсна отеца.
-Пристигнахме – довърши Ророй. – Клетката би трябвало да е зад тази стена…
Последва втори агонизиращ писък, при който Джош потрепери.
-Господи! Какво беше това?
-Предсмъртните викове на злото, което предвкусва своята загуба. – злорадо се усмихна отецът. – Ще се справите ли със стената? Джош опипа внимателно преградата, търсейки пукнатини или слаби места.
-Ще ми е нужна помощ – обърна се той към монасите, при което те погледнаха Ророй въпросително, сякаш ги молеха да продадат душите си на дявола.
-Съжалявам, Джош, но ние не можем да направим нищо. Безсилни сме – обясни свещеникът – Само човек, който не е от нашето братство, може да унищожи стената, а заедно с нея и заклинанието, което я защитава. Твърде силно е
. -Не разбирам. Щом тази ваша магия е толкова силна и дори вие не можете да отмените, как те могат да прескочат.
-Не затормозявай главата си с въпроси, чиито отговори само праотците ни знаят. Не разполагаме с много време.
-Съмнението бавно, но сигурно пускаше корени дълбоко в душата на Джош и Ророй усети това, но делото трябваше да бъде завършено тук, днес. Не можеше да си позволи повече чакане. За първи път стигаше толкова далеч, на крачка от финала. Затова се опита отново да възстанови изгубеното доверие.
-Побързай, Джош. Изкупи греховете си, за да може Той да те приеме един ден при себе си. Извърши едно добро дело, за да си осигуриш място там горе, в Рая.
-Не знам, отче. Искам го с цялото си сърце и душа, но един глас вътре в мен непрекъснато ме убеждава, че това не е редно. -Слушай сърцето си и постъпи както е редно. Разбий тази стена!
-Вече не съм сигурен, че това е правилното решение.
-Спомни си обещанието, което даде пред мен… и пред Него. Ти дължиш това на всички хора, които загинаха в твоя хотел. Дължиш го!
- Не! – този път Джош звучеше твърдо и убедено. – Именно вие бяхте този, който ме убеждаваше да не се виня за тяхната смърт, а сега се опитвате да… Забравете! Сбърках, че ви послушах!
-Съжалявам, че мислиш така, глупаво човешко същество!

Из архивите на “Защитниците”, откъс 1316.
Измамникът лицето си показа,
с думи силни се изказа.
Джош остана вкаменен,
от говор всякакъв лишен.

Из архивите на “Защитниците”, откъс 1318.
Брат Тай почина преди да успее да довърши тези страници, но ето последното нещо, което намерихме записано в дневника му. Въпроси, чиито отговори не е успял да намери и е завещал на нас:
Колко силна може да бъде душата човешка?
Колко болка може тя да издържи нечовешка?
Почивай в мир братко и нека духът ти бъде с нас.

Из архивите на “Защитниците”, Предателство.
Законът строг е, той гласи: “Смелост придобиеш ли да предадеш ни ти, знай че смърт тежка и жестока те очаква. Тялото ти изложено на подигравки ще бъде, а душата ти завинаги в плен остава.”

-Какво, по дяволите, става тук? – Джош изглеждаше леко уплашен.
-По дяволите? – Ророй сякаш зададе въпрос на себе си. – Каква прекрасна метафора, и страшна също. Скоро ще се сблъскаш и с нейния буквален смисъл.
-Върви по дяволите! – Джош грабна чантата си и извади една ръчна граната.
-Аз вече бях там. – усмихна се отецът. – Време е и ти да го посетиш. Охо! – възкликна той при вида на експлозива. – Ще се взривиш? Давай! – подкани го Ророй.
-Ако ще умирам, ще те взема със себе си. Всички вас! – изкрещя Джош нервно.
-Ние не се страхуваме от смъртта. А ти? – “погледът на злото” го прониза като нажежено желязо леден къс. Тялото му потрепери. – Хванете тоя нещастник!
-Стойте настрана! Ще го направя! – крещеше мъжът, но без успех. Групата монаси бавно се приближаваха към него.
“Не е честно!”, помисли си той и дръпна щифта. Слугите на злото дори не трепнаха.
-Прости ми, Господи! – прекръсти се Джош. – Съгреших и сега те моля за прошка. Приеми ме при себе си и освободи душата ми от всичкото зло, което се е събрало е нея. Съжалявам!
Една сълза се търкулна по бузата му. Гранатата избухна. Силна болка първо прониза ръката му, а после и останалата част от тялото му. Монасите, които тъкмо го бяха достигнали, полетяха назад.
-Свобода! – изкрещя Ророй миг преди огнената струя да го погълне.
List
Stories