The End



1.

1998г.
-Какво носиш в чантата, Робърт?
Запитаният, мъж на около трийсет с дълъг черен шлифер с качулка, бавно се обърна и изгледа фигурата пред себе си скрита в сенките на близките сгради. Нещо, вътре в него, което той наричаше “предупредителен сигнал”, се обади. Запищя като нетърпелив клаксон на автомобил, попаднал на поредното задръстване. “Ловец на хора”, реши той. Отдалече ги познаваше. Баща му сякаш му завеща това свое усещане. Той мразеше този тип ловци на престъпници, но всяка вечер гледаше филми, в които се разказваше именно за тях. Те са най-опасните и непредсказуеми от всички. Единственото, което ги интересува бяха парите. Той, естествено, не споделяше това мнение. Обичаше да е в опозиция. Спореше за всичко и винаги имаше незараснали рани по себе си.
-Защо не провериш сам? – отвърна Робърт Готик.
-Не ме ли помниш? – попита ловецът и излезе от сянката на къщата, позволявайки уличната лампа да освети лицето му.
-А трябва ли?
-Преди четири години, в “Рай”.
-Майкълс? – Готик се усмихна, но всъщност беше учуден.
Възможно ли е това да е същият Дейвид Майкълс с когото лежаха година и половина заедно? Възможно ли е същият онзи Дейвид Майкълс, осъден за търговия с наркотици, сега да стои пред него като ловец на хора? Господи, помисли си той, колко ниско могат да паднат някои хора за шепа долари!
-Какво стана? Да не си глътна езика?
Да, определено беше същото високомерно и надуто копеле.
-Хвърли я насам! – заповяда Майкълс.
Готик огледа внимателно обстановката около себе си. Имаше нужда от план. Сърцето му бавно усилваше скоростта си, като на моменти дори дишането се очестяваше. Не се забелязваше жива душа. Пълната луна, подпомогната от очуканата улична лампа, огряваше с лъчите си двамата мъже в малката уличка.
-Казах да я хвърлиш! – повтори ловецът.
Да върви по дяволите стоката, ядоса се Робърт.
-Ял ли си скоро? – попита Готик.
-Какво?
Убиецът не повтори, оставяйки Майкълс да си блъска сивото вещество над въпроса му.
-Просто дай проклетата чанта! -отказа се ловецът от мислите си. Готик му хвърли кожената си чанта.
-Тежичка е. Какво толкова носиш?
-Не би искал да знаеш – подхвърли по-скоро на себе си Робърт.
-За тебе дават награда от петдесет хилядарки. При това жив или мъртъв – усмихна се Дейвид.
-И това би трябвало да ме накара да се чувствам по някакъв начин? – отегчено попита Готик.
Майкълс не му отговори, а посегна към ципа на чантата.
-Да видим сега какво се крие тук – отново се усмихна той, но срещна студения поглед на убиеца, в който играеше някакво странно пламъче.
Ръждясалото парче метал зловещо изскърца в нощната тишина и последвалият писък на ловецът я наруши напълно. Чантата падна на земята от нея се търкулна окървавена човешка глава и сърце. Майкълс затвори очи и си пое дълбоко въздух, опитвайки се да задържи вечерята си, но неуспешно. Когато отвори очи и вдигна глава, от Готик нямаше и следа.
-По дяволите! – изкрещя Майкълс. – По дяволите! По дяволите!
Не беше за вярване. Как можа да прояви тази слабост точно сега и да си позволи да го изпусне?
-Пак ще се срещнем, Готик! – допълни той.
-Разчитай на това – прошепна убиецът, наблюдавайки от съседната сграда.

2.

Църква “Свети Луис”, Детройт, Мичиган
11 дни по-рано
Масивните врати на църквата бяха заключени с огромен катинар. Единственият звук, нарушаващ тишината, беше монотонното стенание на местния свещеник, идващо от мазето.
-Жив ли си, отче? – Готик бутна свещеника с ножа, при което получи поредния предсмъртен стон. -Да не умреш? Рано е още. Твоят господ още не те иска.
С огромни усилия нещастникът се надигна и едва чуто промълви:
-Какво искате от мен?
Готик се обърна и залепи устата му с тиксо.
-Май не ти е ясно, че нямаш право на въпроси – прошепна той в ухото на свещеника, след което заби ножа в дланта му. Лицето на човека се изкриви от болка, сълзи потекоха от очите му.
-Всъщност – направи се на силно замислен убиецът, – защо да не ти отговоря. Така и ли иначе ще умреш. Искам единствено главата и сърцето ти. Останалото може да си го задържиш.
Отецът видимо потръпна.
-Сигурно ме мислиш за някое чудовище, нали? Повярвай ми, отче, там от където аз идвам, такива като тебе бяха чудовищата. Злото се беше просмукало дълбоко в квартала. Имаше всякакви типове – убийци, изнасилвачи, най-обикновени пияници и джебчии, професионални крадци и рекетьори. Казвам ти, цялата измет на Америка сякаш се беше събрала там. Всеки ден някой умираше и на никой не му мигваше окото, на никой не му пукаше – дори на близките на жертвата. Не, отче, там нямаше Бог или нещо подобно, а само дяволът. Сякаш това беше осмият кръг на Ада…
Между другото ти дишаш ли още? Сигурно съм скучна компания, но тъй като ще съм последния човек, когото ще видиш, по-добре… Всъщност за тебе няма нищо по-добро от смъртта. Но кажи нещо и ти. Стига си мълчал!
Готик дръпна лепенката.
-Вяра, дете мое, вяра – промълви свещеникът – Трябва да имаш вяра в Господ и той ще прости греховете ти…
Истеричният смях на Робърт смути отецът и го принуди да замълчи.
-Вяра? – през сълзи запита убиецът. – А казват, че аз съм откачил! Аз смятам да те убивам, а ти ми говориш за прошка! Срещата със смъртта май размъти мозъка ти, отче?
-Пред Него всички са равни – каза отецът. – Стига само да вярваш.
-След днес – усмихна се Готик – определено ще се издигна в очите му.
-Какво ще постигнеш с убийството ми? – попита свещеникът
-Сърцето ти ще спаси един умиращ наркобарон, а мен ще направи много богат.
-А главата? – изкашля се отецът.
-Сувенир.
Последваха няколко минути мълчание. Когато Готик се обърна, свещеникът беше спрял да диша.
-По дяволите, защо умря? – възкликна Готик и замахна с ножа.

3.

Преди…
Десет годишното момче уплашено беше вперило поглед в дръжката на вратата. Очакваше всеки момент тя да се помръдне и него да го открият. Гол, треперещ, в ръцете на смъртта… Така то виждаше краят на краткия си живот, изпълнен и без друго с болка и страдание.
-Робърт! – изкрещя смъртта в лицето на собствения му баща Джак Готик. – Къде си, малък изрод такъв? Само да те хвана, ще те спукам от бой!
Туловището на мъжа бавно си проправяше път през коридора. Раздърпаната, мръсна риза свободно се развяваше над разголения му корем. Дънките му, напълно загубили цвят с времето, можеха да се гордеят с множеството си дупки и кръпки. Подпухналите му кръвясали очи и “прекрасният” дъх на долнопробно уиски подчертаваха любовта към бутилката.
-Робърт, къде си?
-Остави ме на мира! – извика разплакан детски глас.
-Татко има изненада за теб! Къде си, изчадие гадно?
Робърт опита да се покрие с колкото се може повече мръсни дрехи. В този момент му се искаше да стане невидим и да избяга далеч и никога повече да не си спомня за този живот.
-Да не би случайно да си в килера?
“Не! Той няма да ме намери!”
Дръжката бавно се спусна надолу и вратата зловещо изскърца.
-Ааааааааа…
Животинският рев на Робърт беше следващото нещо, което се чу.
Последва блажена тишина…

След пет години…
Когато си малък, всичко ти изглежда толкова прекрасно. Но когато пораснеш, реалността те блъска в гръб и те принуждава да се влачиш на колене и да молиш за милост.
Но когато реалността те удари още на пет години… Е, тогава, когато пораснеш, си подготвен за злото, криещо се по улиците на този скапан свят.
Робърт Готик

Желанието да се докажеш, да победиш в игра без победител, понякога те кара да вършиш неща, които не си и подозирал, че ще извършиш. При Робърт желанието беше наистина огромно, но той знаеше много добре какви ги върши, защото той е едно самоуверено и много умно копеле.
Даниел Крос,
затворник в “Рай”

-Робърт? – извика баща му.
-К’во искаш?
-Започва страхотен филм за ловци на глави.
-Остави ме на мира! – изкрещя Робърт. – Гледал съм подобни помии стотици пъти. Писна ми! Вървете по дяволите ти и тъпият ти филм!
-Внимавай какви ги дрънкаш, момче, че ще ме принудиш да дойда и да те докарам тук с ритници! – отвърна му със същия тон Джак.
Нещо в ума на петнадесет годишното момче сякаш се пречупи и той почувства огромна доза злоба, която искаше да освободи на воля.
-Край! Това преля чашата! – изсъска Робърт и допълни – Идвам де!
Джак Готик се беше излегнал в одърпания фотьойл и на Робърт много му заприлича на премазана от автомобил жаба, на запази наблюденията за себе си.
-Сядай! – посочи мъжът един стол до себе си.
-Няма – спокойно поклати глава Робърт.
-Моля? – изгледа го с невярващ поглед баща му. – Би ли повторил?
-Казах, че няма да седна. Писна ми от теб и тъпите ти филми. Мразя те!
-Ще се направя, че не съм те чул – каза Джак, – защото дават един от любимите ми филми. Сядай, дявол те взел!
-Не ме ли чу? – изсъска Робърт. – Повтарям ти пак, че няма да те слушам повече. Писна ми. Мразя те! Чуваш ли? Мразя те!
-Това беше, момче. Сега ще ти дам добър урок!
Готик се изправи с огромни усилия.
-Хайде де! – протегна ръце синът му. Джак се хвърли с главата напред, за да го удари, но Робърт с лекота избегна атаката и заби появилия се в ръката му нож в ребрата на баща си.
-Умри! – изкрещя момчето и завъртя острието, причинявайки на Джак огромна болка. Тялото му се строполи на пода. От устата му потече кръв. Погледът невярващо гледаше Робърт. Думите напираха, но топло лепкаво нещо излизаше вместо тях. Господи, как му се искаше това изчадие да не се беше раждало.
Започна да му става студено, много при това, а беше средата на юни. Чувстваше се уморен, очите му се затваряха, спеше му се.
-Умирай по-бързо де! – ядоса се Робърт и прекара ножа през шията на Джак. – Сега съм свободен. – Усмихна се Готик и избърса ножа в дрехите на мъртвия си баща. Изплю се върху трупа и напусна апартамента с огромна усмивка на лицето.

4.

Лос Анджелис, 1994 година.
-Закъсняват! За колко уговори срещата?
Майкълс погледна раздразнения си партньор.
-Ще дойдат, успокой се.
-Не им вярвам.
В малката уличка в покрайнините на града изрева двигател. Двамата мъже инстинктивно посегнаха към оръжията. Водачът на новодошлото превозно средство премигна няколко пъти с фаровете и това ги успокои.
-Казах ти, че ще дойдат – усмихна се Майкълс.
-Нещо не ми харесва. Закъсняха с половин час. Нека да свършваме по-бързо.
Вратите на другата кола се отвориха и от там слязоха четири горили, следвани от шефа си – Алберто Джанини – един от най-големите наркодилъри в града. Репутацията му го следваше като зловеща сянка – безскрупулен и отмъстителен.
-Носите ли стоката? – попита той с италианския си акцент.
-А парите? – не му остана длъжен Бейкър, партньорът на Майкълс.
Джанини щракна с пръсти и един от хората му извади сребрист дипломатически куфар. Постави го върху капака на колата и го отвори. Стотици банкноти надничаха от вътре, очаквайки новия си собственик.
-Вторият половин милион при доставката, както се разбрахме – мазно и престорено се усмихна Джанини.
Майкълс извади найлонова торба от багажника на своята кола и подхвърли едно пакетче от съдържанието й към италианеца, който извади малък нож и опита “стоката”.
-Чудесна е! – възкликна сякаш учуден Джанини. По гласа му си лечеше, че не е очаквал двама аматьори да разполагат с толкова първокласен прашец. – За мен беше удоволствие да работя с вас, господа!
Бейкър и един от гардовете си размениха куфара и торбата, докато Майкълс внимателно следеше действията на Джанини. В този момент ярки светлини огряха седмината мъже.
-Полиция! Останете по местата си! Обградени сте!
Никой обаче нямаше такова намерение. Едната горила, изглежда не много умна или със самоубийствени мисли, откри огън по прожекторите и с два откоса беше свален.
-Повтарям, останете по местата си и никой няма да пострада!
-Вървете по дяволите! – изкрещя Бейкър и извади пистолета си.
-Не! – опита се да го спре Майкълс, но беше прекалено късно. Един изстрел сложи край на жалката му съпротива.
Виждайки, че е безсмислено да водят предварително загубена битка, хората на италианеца пуснаха оръжията си и се предадоха. На Майкълс не му оставаше нищо друго, освен да последва примера им.
“Дейвид Майкълс, съдът на град Вашингтон ви признава за виновен по обвиненията за притежание и разпространение на наркотици и незаконно притежание на оръжие. Осъден сте на тридесет години условно лишаване от свобода, които ще излежите в щатския затвор при строг режим “Рай”.

1995 година.
“Днес от щатския затвор “Рай”, Вашингтон, са избягали затворниците Робърт П. Готик и Дейвид Майкълс. Първият е познат като “Острието” и е един от най-жестоките серийни убийци в историята на пет щата. Опасен е и вероятно въоръжен.
Вторият е пласьор на наркотици, заловен преди години при акция на щатската полиция. При бягството си са убили двама от пазачите.
Полицията умолява гражданите, които имат информация за тези двама мъже, да позвънят на 911 или в най-близкото полицейско управление. Анонимността им е гарантирана.”

Две сенки пробягаха под лунната светлинна и се скриха в малка изоставена постройка. Никой нищо не видя. Никой нищо не чу. Секунда по-късно от там премина полицейска кола.
-Тук пътищата ни се разделят, Майкълс – каза Готик. Беше ми приятно да бягам с теб.
-На мен също, Готик.
-Надявам се да не се срещнем отново – завърши Робърт и се насочи към изхода.
-Никой не знае какво му е отредила съдбата – подхвърли Дейвид.
При тези думи Готик се обърна, а погледът му прониза Майкълс със студенината и жестокостта си:
-Аз сам определям съдбата си.

5.

Ню Джърси, Август, 1999 година.
Телефонът в малката стаичка, където живееше Готик, извъня.
-Кой е? – попита с тих глас убиецът.
-Разбрахме, че към теб е проявил интерес ловец на хора. Някой си Дейвид Майкълс – отвърна му дебел сърдит мъжки глас от другата страна на линията.
-Правилно сте разбрали.
-Той ли е този, заради когото не успя да ни доставиш сърцето? – попита мъжът.
-Същият.
-Добре тогава – Готик усети задоволство в гласа на мъжа. – Донеси ни неговото сърце и белите дробове, за да компенсиращ последната си грешка.
-Сигурни ли сте, че са подходящи? – поинтересува се убиецът, макар да знаеше отговора.
-Не задавай излишни въпроси, момче, че може и твоите органи да ни потрябват някой ден. Ще получиш пет милиона след доставката. Край на разговора.

Атланта, Джорджия.
Тайната квартира на Организацията.
Мичъл затвори телефона. Вече близо двадесет и пет години той беше (и все още е) шеф на най-могъщата престъпна организация в целия свят, както смело обичаше да заявява. Благодарение на него тя се превърна в това, което е сега, променяйки дейността си три пъти. За него нямаше невъзможни и недостъпни неща. Беше студен, жесток и безсърдечен. Не изпитваше никаква милост, дори към собствените си деца и обичаше кръвта, особено ако е в големи количества.
Този път обаче нещо се обърка. Това нищожество Готик не достави поръчката, а това руши репутацията. Именно затова не можеше повече да му се вярва. Трябваше да е сигурен, че стоката ще бъде доставена.
Вратата на големия му офис се отвори и една огромна квадратна глава плахо надникна.
-Викал си ме, шефе?
-Влез и затвори вратата след себе си. Имам една задача за теб.

Ню Джърси, 5 септември.
Червеният кадилак на Майкълс спря пред долнопробния хотел, където по последни данни се криеше Готик. С петдесетачка научи номера на стаята му от управителя и влезе. Беше празна, но кутиите с готова храна потвърдиха верността на информацията му. Изглежда се беше изнесъл днес или вчера най-късно. Това въобще не му хареса, тъй като ще трябва да започва всичко отначало.
Малка розова хартийка не масата привлече вниманието на Майкълс. Може би защото не беше в стила на убиеца. Отвори я. Съобщението беше за него… от Готик.
“Надявам се да намериш това и ти, който си го намерил да си Дейвид Майкълс. Но тъй като няма как да знам това, ще мина направо. Зная, че искаш да ме пипнеш, вероятно и да ме убиеш. С малко търпение може и да го постигнеш, или пък аз. Ела на тридесети ноември в клуб “Ден и нощ” в Атланта. Сам ще си го намериш. Междувременно си пази гърба, защото и други са “загрижени” за… тялото ти.”
Готик.

23 септември.
Мичъл седеше в креслото и размишляваше над информацията, която научи от хората си.
“Готик е определил среща на Майкълс в “Ден и нощ”, беше казал Терънс.
“Ами поканете се и вие!”, им беше изкрещял той.
“Проблемът е, че тя е на 30 ноември.”
Искаха да знаят какво да правят, а той им каза да изчакат. Що за глупост беше това? 30 ноември. От него се иска да изпълни задачата бързо без много шум и свидетели. В “Ден и нощ” имаше по-много и от двете. Искаше му се просто да им каже да го убият, но тогава рискуваше да изгуби донора си. Те трябваше да се срещнат, било то и по-късно от очакванията. От срещата не трябваше да си тръгва никой. Не можеше да си го позволи. Не и този път.

6.

17 октомври
Запис от телефонния секретар на Дейвид Майкълс.
“Майкълс, там ли си? Имам информация за теб. Свързано е с Готик и с живота ти. Нека се срещнем след два дни на кей 8, до лодка с името А4, в два часа следобед.”

19 октомври, Кей 8.
-Закъсняваш! – раздразнено подхвърли висок мъж, скрит в сянката на лодката.
-Слушам ви – не му обърна внимание Майкълс, държейки ръка на пистолета си.
-Всичко, което ти трябва да знаеш, е в този плик. – Мъжът постави на земята пред себе си голям жълт пощенски плик.
-И още ли има? – поинтересува се Майкълс.
-Няма значение.
-Довиждане тогава – помаха му Дейвид.
-Не ми е до шеги. На излизане охраната ще те спре. Дай й триста долара или плика. Изборът е твой. Сбогом, Дейвид Майкълс.

Съдържание на плика:
Извадки от дневника на сержант /името е задраскано по изключително злобен начин, така че да не може да бъде прочетено/.

8 май, 1993 година.
Три седмици борба най-после приключиха. Успях да издействам заповед за обиск на дискотека “Снъф”. Още утре имам намерение да я навестя с момчетата.

9 май, 1993 година.
Денят започна наистина ужасно и през цялото време поддържаше отвратителното си темпо. Оказах се прав за мястото. Отрихме двадесет и осем трупа на хора от различна възраст и пол, вероятно жертви на дейността на дискотеката. Управителят направи самопризнание, но десет минути по-късно някой затвори устата му завинаги. Не успяхме да научим имената на големите шефове, но едно беше ясно – бързи са и добре организирани.

****
2 юни, 1993 година.
Попаднах на нещо, което ме отведе до групировка наречена “Организацията”. Проверих я, но не намерих нищо съществено. Въпреки всичко имах някакво предчувствие за това място.

5 юни, 1993 година.
Тази “Организация” се занимава с благотворителна дейност. Странно е. Нещо не се връзваше. Поставям си за цел да се поровя по-навътре в делата й.

17 август, 1993 година.
Оказа се, че тази организация не е чак толкова чиста. Преди година и половина се е занимавала с търговия на оръжие, но полицията е разкрила канала им. Поради липса на доказателства големите шефове са се измъкнали чисти.

20 август, 1993 година.
Получих информация, че някои от членовете на “Организацията” са пряко замесени с дискотека “Снъф” и незаконната й дейност. Започвам разследване.

22 август, 1993 година.
Имам си опашка. Това ме кара да мисля, че наистина съм открил нещо. Няма да се откажа.

14 септември, 1993 година.
Вече имам достатъчно доказателства. Оказа се, че самата “Организация” като цялостна институция, а не само отделни членове, стои зад всичко. Още утре смятам да разоблича тези чудовища и да ги тикна на топло завинаги.

Следващите редове са били добавени скоро, вероятно от мъжа, който даде плика.
За съжаление полицаят не успял да разобличи “Организацията”. Странен инцидент с газта още същата вечер вдигна във въздуха цялата сграда, където живееше. Тези типове въобще не си поплюват. Внимавай, Дейвид, защото ти си набелязан.

Следващите записки са оформени като дневник, но приличат по-скоро на писма или един вид рапорт.

8 септември, 1997 година.
Преди всичко искам да ви благодаря, че ми възложихте тази задача. Днес проследих Робърт Готик от мизерната му квартира в хотел “Диксън” до седемнадесето авеню. Там се срещна с трима типа облечени в дълги черни шлифери, като същински пратеници на дявола, или по-скоро малоумни агенти на ФБР. Приложил съм снимки (които по подразбиране липсваха в плика). Дълго време говореха за нещо. Личеше си, че е сериозен и доста разгорещен разговор. В един момент Готик, ядосан, стана и си тръгна. Последвах го и нямах възможност да разбера какво става с тримата мъже.

13 септември, 1997 година.
Днес Готик отново се срещна със същите типове. Те му предадоха някакво куфарче. Отвориха го за миг и, ако не се лъжа, вътре имаше пари. Той беше изключително доволен.

13 септември, 1997 година, допълнение.
Нова среща. Готик им даде червена хладилна чанта и този път беше ред на костюмираните да се радват. Поех риска да се приближа и да задоволя любопитството си. Тези мъже представляваха някаква организация. Бяха наели убиеца да им върши мръсната работа.

Това е последното съобщение, което този агент изпраща до своя шеф през продължилото много кратко назначение. Човекът бе сполетян от друг “нещастен случай”, в който намери смъртта си.

В плика имаше още и една аудиокасета.
“Не съм в настроение да ви пиша, затова ви записвам следващите неща, които засягат пряко вас и живота ви. Зная всичко за вас и приятелчето ви от затвора Робърт Готик. Зная още, че той ви е определил среща на 30 ноември в “Ден и нощ”. Както зная, че каквото и да ви кажа сега, вие ще отидете. Сигурен съм, че не отивате за парите от наградата, а за лично отмъщение. Надявате се, че той също ще дойде със същата цел, но грешите! Не знам какво ви е накарало да се мразите толкова, но той идва именно заради парите, защото е безчувствен и безразличен към всичко, което става около него. Организацията се нуждае от сърце и бели дробове, които той трябва да вземе от вас. Има нещо, обаче, което и той не знае. Специален отряд убийци има заповеди да убие и двама ви на тази среща и да вземе органите.
Желая ви късмет, господин Майкълс! Господ да е с вас!

7.

30 ноември, 1999 година.
Както всяка вечер “Ден и нощ” беше препълнен. На Майкълс и Готик им беше лесно да се слеят с тълпата, но групата убийци, облечени с черни шлифери, имаше проблем. Видът им плашеше присъстващите, някои от които бяха под силното влияние на наркотиците и човек би казал, че не биха усетили дори тавана да падаше.
Ловецът стоеше в един от ъглите, далече от дансинга и хората, доколкото това беше възможно. Той пръв забеляза разтварящите се групи танцуващи, последвани от мъжете в черно. Направи бърза проверка на оръжията си, свали предпазителите и се приготви за престрелка. Бе сигурен, че тези не са тук, за да танцуват или да се напиват.
Десет минути по-късно Готик също забеляза “явлението” хора, сякаш бягащи от нещо. Не му беше трудно за разпознае наемниците на Организацията. За намеренията им не беше трудно да се досети. Дори за миг не си помисли, че отряд от елитни убийци може да е тук с цел проверка на работата му. За първи път през живота си се почувства наистина предаден. Нямаше време за мислене. Реши да направи първото нещо, което му дойде на ум, независимо колко налудничаво звучеше. Бавно потъна в сянката на близкия ъгъл и се огледа за Майкълс. Сега единствената му надежда за спасение (желанието му за мъст спрямо Мичъл в този момент надделяваше над всичко останало) бе да се обедини с най-големия си враг. Забеляза го да седи самотно в един от малкото тъмни места в дискотеката и решително се насочи към него.
Майкълс видя приближаващата се фигура и се вгледа по-внимателно през плътната димна завеса и мрака. Разпознавайки Готик, той рязко извади оръжията си. Реакцията на убиеца го изненада и принуди да го свали.
-Преди да направиш някой глупост, бих искал да поговорим!
-За какво? – изгледа го Дейвид.
-Предполагам, че си видял един от отрядите на смъртта на Организацията? – започна с предварително обмислени реплики Готик.
-Да. И какво?
-Те са четири перфектно обучени машини за убиване, а ние, в сравнение с тях, сме пълни аматьори. Помисли малко! Заедно можем да ги победим…
-Какво? – прекъсна го невярващо Майкълс. – Предлагаш ми временно примирие, така ли?
-Ако така ти харесва, така го наречи.
-Ами, не знам. Ще се наложи да си помисля…
Време за мислене обаче нямаше. Последва изстрел, приглушен от силната музика. Картината зад главата на ловеца се пръсна на парчета. Трябваше да се съгласи с невероятното предложение.
Вторият изстрел не закъсня. Песента постепенно сякаш се отдалечи и в един момент напълно спря. Силна болка в ухото на Дейвид го принуди да приклекне и да притисне раната. Ръката му се покри с топла кръв.
-Приемем, че си казал да – подхвърли Готик,без да се интересува особено дали някой го чува, и извади два картечни пистолета. Откри огън по отряда. Не го интересуваха хората, които отнасяха куршумите. Подът се покри с трупове, гилзи и кръв. Музиката окончателно спря, но виковете и крясъците на присъстващите я заместваха много добре.
Когато пълнителите на Робърт свършиха, той се прикри зад една маса. Забеляза три черни шлифера да се разделят, в търсене на прикритие. Четвърти нямаше. Успял беше да се отърве от единия. Добро начало.
Дейвид не чуваше с дясното си ухо. Опита се да пренебрегне болката и се приближи до Готик.
-Очистих един – бутна го убиецът, но Майкълс не му обърна внимание. Изправи се и се затича към женските тоалетни, следван от канонада от изстрели.
-Ама какво… – Робърт дори не разбра какво става.
Ловецът изчака известно време и излезе през другата врата, озовавайки се с гръб към един от убийците. Няколко изстрела и край. Още един човешки живот го нямаше.
Майкълс се облегна на покритата с лъскава, ексцентрична теракота стена. Почувства се някак странно. През целия си живот живееше извън закона, било като наркопласьор или ловец на хора. За първи път обаче му се наложи да убие някого. Все пак реши, че ще го преживее. Нямаше време да се самосъжалява. Налагаше се да защити собствения си живот, а това оправдава всичко останало.
Вратата с трясък излетя навътре и един черен шлифер прелетя покрай него. Теракотата около главата му се разлетя на парчета. Майкълс инстинктивно се насочи към другата страна, откривайки огън по нападателя. Около него се сипеше прах. Зрението му беше затруднено. Куршумите свършиха. Изглежда и с врага беше същото. Настана тягостна тишина. Едва сега усети силната болка, която разкъсваше крака му. Въпреки всичко го бяха уцелили. Това го забави. Нямаше смисъл да презарежда. Черният шлифер сигурно вече е привършил и ако не се опита да избяга от тук, до няколко секунди ще е мъртъв.
В този момент през другата врата влезе Готик, изглеждаш много доволен. Майкълс вдигна празните пистолети.
-Хей, хей, спокойно! – отстъпи убиецът. – Добре си го подредил този – надникна той към безжизненото тяло. – Точно в главата. Едва сега Майкълс забеляза трупа на наемника да лежи на два метра срещу него с грозна дупка малко над слепоочието.

Те знаеха, че спечелиха битката, но не и войната. Принудени бяха да станат нещо като партньори (отново) за момента. Готик беше убеден, че Мичъл ще ги преследва до края на света и пред нищо няма да се спре, за да ги очисти. Трябваше да се изправят срещу Организацията.

8.

18 Декември, 1999 година.
Майкълс: Нужен ми е експлозив!
Ръсел: Колко?
Майкълс: Много…
Ръсел: Ще ми отговориш ли ако те попитам защо ти е?
Майкълс: Не!
Ръсел: Ще ти струва… много.
Майкълс: Назови цифрата!
Ръсел: Триста. И не искам някакви чисто нови банкноти, току що изтеглени от банката.
Майкълс: Разбрахме се.
Ръсел: Ще имаш стоката до десет часа.
Майкълс: Нека бъдат осем!
Ръсел: За още двадесет и ще я получиш!

20 декември, 1999 година.
Майкълс разгъна плана на сградата. Готик също се надвеси до него.
-Имаме ли план? – попита убиецът.
- Някакво подобие на такъв, предполагам.
- Да го чуем.
- Всичко е много просто на теория: Влизаме, залагаме бомбите, излизаме. Нещо неясно?
- И се предполага, че ще влезнем, ще поставим експлозива и ще си излезем просто така?
- Да! – кимна Майкълс, не особено уверен в думите си.

31 декември, 1999 година.
Атланта, Джорждия.
21:00 часа.
Големият площад в центъра на града беше пълен с хора – стотици, дори хиляди. Всички те се бяха събрали да празнуват, да се веселят. В ръцете си държаха огромни плакати с надписи от рода на “2000”, “XXI век” и други в този дух. След около три часа те щяха да станат свидетели на само на настъпването на новия век, но и на новото хилядолетие.
Недалеч от празненството се извисяваше една от най-забележителните сгради в града – тази на Организацията. Долу, в самите й основи, няколко килограма стратегически, както казваше Майкълс, поставен експлозив очакваха своето време – време, в което щяха да разрушат тази красота на архитектурната изобретателност – 00:00 часа. Часовникът бавно отмерваше оставащите минути.

22:00 часа.
Майкълс и Готик внимателно прибягаха покрай стената напускайки сградата, след като бяха проверили за последен път детонаторите. Имаха намерение да се махнат колкото се може по-бързо от този град и да гледат по новините за резултата. Но не всички бяха на същото мнение.
-За къде сте се разбързали? – група от десет мъже в черни шлифери прегради пътя им. – Предлагам да се върнем обратно.
-Шегуваш се! – иронично подхвърли Готик.
-Никога не се шегувам. Отведете ги!

Мичъл седеше на дългата заседателна маса на тридесет и петия етаж и наблюдаваше шествието по случай новото хилядолетие.
-Колко глупави са простите хора – размишляваше на глас той. – От всяко нещо правят празненство. Дай им само да пият и да празнуват. Не разбирам! Какво му е толкова специалното на тази нова година? На всичкото отгоре днес не настъпва новия век. Летоброенето започва от едно, не от нула. Прост народ, какво да прави. Ако зависеше от мен щях да ги избия всичките.
На вратата се почука. Отрядът избута пленниците си вътре и затвори.
-А, господа! – Мичъл се обърна. – Седнете!
Той ги изчака и продължи:
-Странна работа! Не знам дали сте си тъпи по природа или просто се правите на такива. Цял месец толкова добре се укривахте, а сега да ви заловим в собствената си сграда.
-Да знаеш колко изненади крием още – подхвърли със същия ироничен тон Готик.
-Ще видим това – усмихна се Мичъл. – Господа, днес заедно с мен ще станете свидетели на една от най-масовите кървави сцена. Виждате ли онези нещастни хорица там долу. Точно в дванадесет и една повечето, сигурно около деветдесет и девет процента, ще умрат. Как? Тайна.
-Ти си луд! – възкликна Майкълс.
-Досега – не му обърна внимание Мичъл – се занимавах с търговия на органи, нелегално естествено. Не мислите ли, че това омръзва? И аз имам да се повеселя от време на време.
-Определено си луд! – отново възкликна Майкълс.
-Ще видим това – този път Мичъл се разсмя на глас.

23:40 часа.
През последните два часа и двамата си блъскаха главите над изход от ситуацията. За съжаление той беше само един, при това много рискован. Но по-добре да умрат при опит за бягство, отколкото при взрива.
Часовниците им бяха нагласени да звънят десет секунди преди полунощ. Точно тогава те трябваше да се засилят и да скочат през близкия прозорец. Съседната сграда бе на не повече от седем-осем метра, а пък и беше само с два-три етажа по-ниска от нивото, където се намираха в момента. С малко повече късмет можеха да се отърват със счупване.

23:59 часа.
-Търпение, господа – каза Мичъл. – Малко остава.
“По-малко от колкото си мислиш.”
Секундите бавно и мъчително течаха. Майкълс нервно се въртеше на стола и гледаше прозореца, докато Готик спокойно отмерваше оставащото време.
Часовникът иззвъня. Двамата рязко се изправиха и с всички сили, които им бяха останали, се засилиха към въпросното парче стъкло. Мичъл не остана безучастен. Той сякаш очакваше подобно нещо. Изневиделица в ръката му се появи пистолет и той стреля секунда преди те да “излетят”.

00:00 часа.
Силна експлозия разтърси целия град. Огромен облак прах се издигна над площада като гняв божи. В първия момент хората застинаха по местата си, изпуснаха плакатите. След секунда настъпи и паниката. Разбягаха се. Блъскаха се. Падаха. Ставаха. Невинна кръв покри мястото и почерни празника. Страхът от неизвестното отне живота на много хора. Те не знаеха, но новия век беше и посрещнат с края на най-голямото зло.
-Нееее!!! – крясъците на Мичъл бяха заглушени от тътена. Сградата бавно се свлече и се превърна в купчина отломки, под които лежаха телата на няколко стотин души, слуги на злото.
Това беше и краят на Организацията. Каквото и да се случеше оттук нататък, тя не можеше да се възроди от прахта като феникс, да разпери крила и отново да се заеме с мръсните си дела.
Това беше краят.

Миг преди да скочат, Майкълс каза на Готик, че тук се разделят. Щом телата им се приземиха на покрива на сградата, ловецът се изправи бързо, пренебрегвайки огромната болка в крака си, и побягна към близката врата. Робърт не го видя повече.
Нямаше счупено, имаше само силната болка. Ръцете му притискаха стомаха. Бяха червени, покрити с кръв, неговата кръв. Този кучи син беше успял да го улучи. Куршумът беше пронизал гърба и продължил през стомаха му. Знаеше, че скоро ще умре. Не беше справедливо. Положи толкова труд и за какво? Нищо! Сега къде ли щеше да отиде – в Рая или в Ада. Все пак извърши и нещо добро. Можеше да седи тук и да размишлява цяла вечност, но знаеше, че няма толкова – поне сега.
Вятърът, който духаше на покрива на тази тридесети и няколко си етажна сграда, не беше много мразовит или силен, но постепенно на него му се стори, че сякаш идва от Северния полюс. Време беше. Не искаше да го намерят тук.
Робърт Готик се приближи към ръба на сградата /с гръб към останките на Организацията/, разпери ръце и се остави да полети.
-Идвам, татко!
List
Stories