Death From The Past



-Внимавай! – изкрещя Лиа, но вече беше твърде късно. Непрогледният мрак и обилният снеговалеж не позволиха на Дийн да забележи острия завой на време. Гумите яростно изсвистяха по заледеното платно в опит да спрат, но без успех. Колата безмилостно полетя надолу по стръмния склон. Виковете на младото семейство бяха приглушени от въргалящата се в снега купчина метал, огласяваща своята гибел.
Времето сякаш спря за Лиа, а секундите бавно се заизнизваха през ситото на живота: “Ще живее! Няма да живее!” Хиляди мисли преминаха през главата й за краткото време, през което траеше падането. Тя се опита да направи бърза и кратка равносметка на своя жизнен път и установи, че повечето й мечти се бяха превърнали в реалност. Всички освен една… Не желаеше да остави тримесечния си син без майка. Искаше да го наблюдава как расте, да изживее всички моменти, на които ще се радва, просто да бъдат заедно. И ето, че сега мечтата й бавно отлиташе все по-далече и по-далече от нея.
В този момент предното стъкло се разхвърча на стотици малки парченца и силна болка прониза стомаха й. Колата рязко спря.
-Дийн? – гласът на Лиа, едва доловим, се откъсна от леко разтворените й устни и полетя в пространството. Отговор не последва. Жената направи огромни усилия, за да извърти глава към съседната седалка. Съпругът й лежеше неподвижно с наведено над волана чело, от което капка по капка се стичаше кръвта му.
-Господи, Дийн! – прошепна тя. – Не ме напускай!
Лиа сведе глава, само за да открие с ужас източника на своята болка – едно изключително остро парче дърво пронизващо плътта й. Тогава осъзна, че надежда за спасение няма. Тя затвори очи и вложи всичките си сили в последна молба към праотците на своя род:
-Зная, че се заклех никога да не използвам молитвите и ритуалните заклинания на дядо, но сега… Сега съм готова на всичко… – тя се задави и кръв потече по устните й. – Искам да преживея това и да отгледам своя скъп син! Моля ви да ми простите за начина, по които се отнесох с вас и ако съм ви обидила с нещо! Зная, че ще ме разберете! Умолявам ви!
Лиа направи кратка пауза, опитвайки се да съчини някой подходящ стих.
-О, сили на рода, сега ви аз зова. Животът ми тъй скъп е, синът за мене пръв е. И моля ви в тоз час да изпълните молбата ми, за да съм щастлива аз. Без значение е как.
Силна гръмотевица разтърси небето, нарушавайки тишината. Слабият вятър сякаш замлъкна, отстъпвайки уплашен място на нещо по-могъщо от него.
-Ти… – прогърмя глас. – Как се осмеляваш да ни молиш, след като даде клетва пред светото писание! Ти се отрече от нас и се закле под кръста, че никога не ще използваш силата в твоя или нечия друга полза!
-Аз… – опита да се оправдае Лиа.
-Мълчи! – изкрещя гневно гласът. – Не ти е дадено право да говориш и никога повече не ще го получиш. Ти наруши свята клетва, а това е непростимо. Ние не правим изключения. Ще бъдеш наказана по законите на този род. Душата ти никога повече не ще намери покой.
-Не! – Лиа не разбираше. Погледът и отчаяно и разочаровано се рееше в пространството, от където идваше гласът. Очакваше, че ще я разберат. Бейл бавно изплува в съзнанието й. Бебето смело лазеше по пода към нея. Протегна малката си ръчичка и се усмихна подло. Усмивката му изразяваше единствено злоба и подигравателност. Миг преди Лиа да го докосне, то започна да отстъпва и зловещо да се смее. Последва силен вятър, който подхвърли лекото като перце тяло и го запрати далече назад. Жената почувства, че го губи и се опита да възрази, но вече беше твърде късно.
Призрачната ръка на демона се стрелна и сграбчи душата й. Лицето на Лиа се изкриви в ужасяваща гримаса на болка, а очите й постепенно избледняха. В този миг устните й едва забележимо се размърдаха и тя прошепна:
-Ще се върна за теб, Бейл! Заклевам се! Скоро отново ще бъдем заедно! Само аз и ти!
Момчето стреснато отвори очи. Било е само сън, отдъхна си то и отново положи глава на възглавницата. Какво ли трябваше да означава?

Месец по-късно
Психиатрична клиника “Мансвил”
-Ей, докторе – провикна се едрият пазач на главния портал към минаващ на близо мъж. – След половин час ще докарат нов пациент – някакво двайсет годишно момче. Губернатора иска веднага да го прегледаш. Подписал е заповедта.
Маркъс Шепърд погледна часовника си и просто кимна в съгласие. Изглежда това момче трябва да е някоя важна клечка, свила вероятно по погрешка от правия път. Рядка заповедите идват от толкова високо. След малко щеше да разбере какво толкова е направил и какво крие в обърканото си съзнание.
Час по-късно докторът пристъпи прага на кабинета, където Бейл вече го очакваше. На пръв поглед момчето изглеждаше напълно съсипано. Лицето му беше бледо и изпито, с подпухнали и зачервени очи; през цялото време трепереше и гледаше в една точка с празен поглед.
-Здравей, Бейл! – приближи се Маркъс. – Аз съм доктор Шепърд. Тук съм да ти помогна с каквото мога.
Момчето го погледна с пренебрежение, а в погледа му се четеше: “Никой не може да ми помогне.” Маркъс въздъхна и седна срещу своя пациент. Осъзна, че ще бъде дълъг и труден час.
-Искаш ли да започнеш пръв? Не? Добре! Тогава ще се наложи да прибегнем до хипноза. Мисля, че така ще е най-добре.
Малко по-късно Шепърд успя да хипнотизира момчето, но просто не знаеше какво да го попита. Не знаеше какво очакваха от него.
-Какво виждаш? – опита той с обикновен и прост въпрос, очаквайки подобен отговор, но в този момент Бейл сякаш се преобрази. Опита да раздвижи скованите си крайници, чертите на лицето му се промениха и той успя да се отпусне.
-Тъмно. Студено. Целият треперя. Силен, леден вятър пронизва беззащитното ми тяло и то леко потреперва на фона на непрогледния мрак. Страхувам се. Толкова е тъмно. Не виждам абсолютно нищо. Босите ми крака бавно, но сигурно изтръпват, сякаш съм стъпил върху тонове лед. Опитвам се да погледна надолу, но се сблъсквам само и единствено с него – мракът. Не виждам тялото си. Съществувах ли? Вдигам ръка, но нея я няма. Помръдвам крак, но след миг вече се питам направих ли го или само си въобразих, защото… – Бейл изведнъж млъкна.
-Защото какво, Бейл? – подкани го Шепърд.
-Усетих го! Досега не му обръщах внимание. Опитвах се да го пренебрегна, но беше безсмислено Във въздуха бавно се прокрадна това усещане. Застинах. Сънувах ли? Страхът внимателно ме обгръщаше в тежките си обятия. Направих жалък опит да се съпротивлявам, но без успех. Леденият дъх на смъртта покри косата ми и се спусна надолу – към челото, носът, брадичката… Сякаш се парализирах. Отворих устата си, но защо ли? От нея не излезе нищо – ни стоп, ни вопъл. Сякаш я нямаше. Чувах гласа си вътре в мен, но вън той сякаш бе невидим за ухото. Потъвах. В какво, къде, не бях сигурен, но знаех, че е така. Просто го чувствах. И бях напълно сам. Нямаше кой да ме окуражи, да ме подкрепи. Сам с чувствата си. Това беше единственото нещо, което ми остана. Губех всякаква надежда. Исках всичко това да свърши, колкото се може по-скоро. Ако беше сън – да се събудя, ако ли пък се окажеше реалност – да угасна като факла, потъваща във вековен океан, пламъкът на моя нещастен живот просто да избледнее и да се слее на фона на непрогледната тъма. Но не! Времето сякаш беше спряло. Миговете се нижеха като мънистата на безкрайна броеница, а аз отмервах: едно, две, три… И така до безкрая. Един миг, една вечност. Толкова дълги бяха те.
Тогава, в момент на пълно отчаяние, предал всякаква надежда, се появи тя. Сякаш изникна от нищото – малка, бяла, блещукаща – стрък надежда за изстрадалата ми душа. Забелязах я да просветва като далечна звезда на огромен небосвод – самотна, сияеща. Това даде повод на моето изморено и дори изтормозено съзнание да се надигне изпод дебелия пласт прах, с който го бях погребал, и да започне да реди философски тези, и да ми създава проблеми.
Добре, запита ме то, щом тя е там сама, а ти на произвола изоставен тук, какво би се случило ако тези две самотни души се съберат? Край! Край на самотата! Нека съберем мрака със светлината, за да дадем началото на живота. Върви, подкани ме, не се замисляй. И аз го послушах. Направих една крачка, после втора, трета. Но движех ли се? Не виждах краката си, въпреки, че ги чувствах. Продължих смело към заветната цел, но тя не само, че не се приближаваше, ами и още повече се отдалечаваше Имах чувството, че ако протегна ръката си и ще я достигна. Дори чувствах топлината й.
-И какво стана после?
-Отказах се. Просто се предадох, защото това се оказа задача, непосилна за мен. Нещо толкова просто и елементарно, а ето че се оказа и невъзможно. Какво правиш! Той ми изкрещя така, сякаш бях причинил края на света. Твърдеше, че само трябва да си повярвам, да го поискам с цялото си сърце и душа и ще съм с нея. Опитах, но без успех. Започнах да се съмнявам в себе си, във всичко около мен, което не виждах. Бях слаб, недостоен. Не желаех да се боря повече, а и за какво ли? Нима имаше смисъл?
-Ти си се предал? Не направи ли още един опит?
-Не! – отвърна твърдо Бейл и замълча.
“Какво си преживял?”, Шепърд не можеше да си обясни как едно момче с чисто и безупречно минало, гледайки досието му, може само за една нощ да изгуби разсъдъка си и да убие кмета на малкия град, в който живееше. Той въздъхна уморено и помогна на Бейл да излезе от състоянието на хипноза.
Младежът рязко вдигна глава и прониза психиатъра с поглед.
-Страх ли ви е от смъртта, доктор Шепърд? – запита той спокойно.
-Колкото всеки друг човек – отговори Маркъс, учуден от въпроса.
-Аз се страхувам. И то много се страхувам – проплака Бейл и се приближи до развяващата се завеса на отворения прозорец с изглед към града. – Тя е там някъде – посочи той хоризонта – и ме чака. Следи всяка моя крачка, отбелязва си всяка глътка въздух, която си поема, защото може да ми е последна. Страхувам се дори да заспя…
-Защо? – Шепърд усети, че разговорът наклонява в желаната посока. Време беше Бейл да се изправи срещу страховете си и да се опита да ги победи, да достигне и прегърне светлината.
-Знаете ли кое е най-лошото нещо, което прави един човек докато спи? Той сънува! А в сънищата си е изложен на атаки без никаква възможност да се защити. Там тя ме посещава редовно… Именно там тя уби онзи човек.
-Коя е тя, Бейл?
-Това вече е без значение, защото аз намерих начин да я победя.
Бейл погледна през отворения прозорец навън. Зелената долина, в която тихо и спокойно лежеше града, сякаш го зовеше. Той бавно и плахо се приближи до ръба. “Никога не ще бъда твой майко!” Само мисълта, че е намерил начин да я накара да замълчи завинаги, го изпълни с надеждата, която отдавна беше изгубил. Дали душата му имаше шанс да намери своя покой и да се спаси?
Нямаше какво повече да губи.
-Знам как да я спра! – усмихна се Бейл и направи фаталната крачка. Тялото му се понесе свободно към каменните блокове, които изграждаха долната част на клиниката. Усещаше, че скоро ще настъпи краят на болката и страданието, а с него и началото на спокойствието.
-Скоро… – прошепна той, наблюдавайки бързо приближаващата се земя.
В този момент ярка светлина го принуди да затвори очи. Силният вятър, който до преди миг си играеше с косата му, изведнъж изчезна и Бейл почувства, че тялото му вече не се движи.
“Какво стана?”, изненада се той. “Нима всичко вече свърши?”
-То едва сега започва! – провикна се глас, който му беше много познат.
-Нима си въобразяваше, че ще те оставя да загинеш просто така, без дори да се сбогуваш… – продължи гласът.
“Не!”, на Бейл му идваше да заплаче. “Това сигурно пак е някой кошмар! Тя не е истинска!
-… със собствената си майка? – завърши Лиа. – Не бъди наивен, скъпи! Този път всичко е истинско! Казах ти, че отново ще се срещнем. И ме погледни като ти говоря!
Бейл бавно отвори очи и се огледа. Намираше се в малка стая с черни стени, които излъчваха някаква бледа светлина, достатъчна за да осветява мястото. В единия ъгъл стоеше Лиа вторачила поглед в него. Черната рокля, дългото наметало със същия цвят и отразяващите се лъчи й придаваха зловещ и мрачен вид.
Бейл се изправи и се насочи в противоположната посока, но когато се обърна тя вече беше там.
-Какво искаш от мен? – изкрещя момчето.
-Не се нервирай толкова, скъпи – опита се да се усмихне Лиа, но без особен успех.
-Защо ми причиняваш това? – настоя Бейл.
-Аз те обичам! – погледна го тя със студените си снежно бели очи. – Просто искам да бъдем заедно… завинаги!
-Не! – поклати глава той.
Изражението на лицето на Лиа рязко се промени и тя вдигна ръце. Светлината изчезна и настъпи пълен мрак. Бейл уплашено започна да се върти в кръг от внезапната промяна.
-Какво правиш? – нервно попита той.
-Ние ще бъдем отново заедно, скъпи! Независимо дали го искаш или не! – прогърмя гласът на Лиа. – Никой не може да те отнеме от мен!
Бейл въздъхна и с тих и спокоен глас промълви:
-Прости ми, майко, но предпочитам да сложа край на живота си тук и сега, отколкото да продам душата си на теб и твоите демони.Не разбираш ли, че аз те мразя? Мразя те заради това, което причини на мен, което причини на татко! Не! Ти не ме уважаваш, не уважаваш решенията и действията ми. Защо тогава аз да те уважавам и да правя това, което очакваш от мен. Върви в Ада, където ти е мястото.
-Боли – прокънтя гласът на Лиа из стаята, – когато слушам тези думи от устата на собствения си син, но…
Тя направи кратка пауза, обмисляйки думите си.
-Безсмислено е да се бориш с мен или с това, което е около теб. Този път аз ще наложа своето. Скоро, много скоро, ще промениш начина си на мислене и ще осъзнаеш колко си грешал.
-Не съм съгласен! – прекъсна я Бейл.
-Кажи ми, какво толкова намираш там? С какво животът на смъртен те привлича? С всичката тази болка и нещастие, което си изпитал досега? Всички тези чувства, които изпитваш са толкова… жалки и смешни! Не е ли по-добре да умееш да ги контролираш?
-Но нали и ти дълго време си живяла по този начин? Изпитвала си всички тези чувства – вълнувала си се, плакала си, обичала си и все още обичаш… Връхлитат те изненадващо и неочаквано – кога за хубаво, кога за лошо.
-Да – прекъсна го Лиа. – Но когато се превърнах в това, което съм сега, аз осъзнах колко грешен е бил начинът ми на живот.
-Може би си права – отново въздъхна Бейл.
-Разбира се!
-Мога ли да те попитам нещо?
-Аз съм твоя майка, можеш да ме попиташ всичко – гласът й се разнесе като ехо, блъскайки се в стените на стаята.
-Татко, малко преди да умре, ме помоли, ако някога те срещна, да ти предам един стих. Каза, че много ще му се зарадваш. Тогава мислех, че е загубил ума си пред лицето на смъртта, но явно е знаел какво говори.
-Слушам те.
-В Ада, и в Рая, кръвта се стича към безкрая. Демоните на рода сега ще призова. От гроба си се надигнете и пред мене се явете. – изкрещя последните думи Бейл с не скрита ярост в гласа си.
-Не! – писъците на Лиа огласиха стаята. Тялото й се материализира в сноп от ярка светлина. Очите, огнено червени, изпълнени с гняв и болка, пронизаха усмихващия се Бейл. – Време е да умреш!
-Лиа!
Двамата замръзнаха на местата си.
-Господарю, аз…
-Мълчи! – прогърмя могъщият глас на демона. – Никой досега не се е осмелявал да напусне пределите на своя собствен ад, защото всеки знае за последствията, които го очакват!
-Но, аз…
-Тишина! Ти наруши закони, по които съществуваме в продължение на хиляди години, ти прекрачи установения ред! Без закони ще последва хаос, а хаосът води до смърт и разруха! Ние не желаем това. Какво е твоето оправдание?
-Преди години – озъби се Лиа в опита си да имитира болка и съжаление – вие ми отнехте единственото скъпо нещо – сина ми. Мисля, че е мое право да си го потърся, да заживея отново с него завинаги!
-Ти нямаш права, глупава нещастна душа! – изкрещя разгневен демонът. – Синът ти ще се присъедини към нас, когато му дойде времето, не по-рано. Не ти решаваш дали той ще живее или ще умре, а ние.
-Не съм готов да умра! – проплака Бейл, свит в ъгъла.
-Той е мой! – изсъска Лиа и се хвърли към момчето.
-Не! – извика демонът и блъсна Бейл в нещо като яма, появила се в стената. – Сега е време да се погрижа и за теб!

-Бейл, недей! – изкрещя Шепърд и сграбчи момчето за ръката, миг преди да полети към смъртта си.
“Ще те чакам, Бейл, винаги ще те чакам!”
List
Stories