Cursed Forgiveness



“Кой си ти? Кой… Кой…”
Ехото се разнесе из главата му. Сякаш тълпа от разгневени протестанти нападаха мозъка му.
-Аз… – дълбока въздишка се откъсна от разголените кървящи гърди. – Аз съм никой!
“Кой си? Кой…”
Ехото продължаваше да напява своя въпрос, там някъде в изстрадалото му съзнание.
Той бавно сведе очи и се загледа в източника на своята болка. Дълбоката рана зееше като кратера на току що изригнал вулкан. Кръвта, все още топла, се стичаше към изгорената от адски огньове земя, която жадно я попиваше, надявайки се, че това е спасителната живителна течност, която ще я върне към живота. Уви, напразни мечти!
“Може би това е краят?”, запита се той и лъч надежда огря лицето му – осеяно с белези, лице на човек, който прекалено много е видял и изстрадал на този свят.
-Това е едва началото!
Гласът се разнесе изпод краката му, тежък, суров.
-Кой си ти?
“Кой… Кой…”
-Кой съм аз не е от значение в този момент. Нужно е само да слушаш. Чуй това, което имам да ти казвам!
-Кой си ти? – настоя той и се отказа да слуша.
-Така да бъде – смекчи леко своя тон гласът. – Аз, скъпи ми прокълнати приятелю, всъщност съм… ти!
Настъпи кратка пауза. Гласът изчака думите му да бъдат асимилирани и осъзнати преди да продължи.
-Аз… Аз не разбирам! – промълви умиращият мъж. – Умирам, нали? Това е част от болното ми въображение, илюзия. Скоро ще настане мрак, а с него ще дойде и така чаканото спокойствие.
-По-добре се вземи в ръце. Че умираш, вярно е, но това не е никаква илюзия. Все пак има още време.
-Но…
-Нека споделя с теб една от мъдростите на времето. Умните хора казват: Не търси смъртта там, където тя те очаква – тонът на гласа прозвуча подигравателно и мъжът усети това. – Готов ли си да ме слушаш?
-Преди да започнеш, нека те попитам още нещо.
-Разбира се.
-Кой съм аз?
“Кой… Кой…”
-Е, добре – гласът запази мълчание за момент, след което започна разказа си:
-Преди повече от осемстотин години, в една непозната страна, се родило момче. Родителите му, отшелници и престъпници, го кръстили Виларион. Детето растяло в пълна нищета и глад. Огризки хляб и изгнили плодове били единственото му ядене за деня, а раздърпана и проядена от молци риза – дреха на гърба. Но него сякаш не го било грижа за неволите, с които живота го сблъсквал, щом скъпите му майка и татко били до него и го дарявали с неизменната си обич. Виларион се чувствал най-щастлив сред всички хора на дъното, ако мога така да се изразя.
Докато един дъждовен ден целият свят рухнал. Било навечерието на петнадесетия му рожден ден и родителите на момчето решили, че трябва да го дарят с нещо… по-различно. Затова те разбили витрината на един сладкарски магазин и взели толкова лакомства, колкото могли да носят. В този момент се случило и нещастието. Наблизо минавал пазител на реда. Той чул звука от счупеното стъкло и бързо се затичал към мястото. Крадците били хванати да напускат местопрестъплението. Последвали няколко предупредителни крясъка от страна на полицая, но не ги послушал, затова се стигнало до крайности. Двамата мъже се изправили лице в лице и чрез подлост градската стража отнела живота на виларионовия баща. Заслепена от болка и гняв съпругата се втурнала да отмъсти и неволно (поне така се твърди) се набола на острието, смесвайки кръвта с тази на любимия.
В този ден тъмна пелена се спуснала пред очите на Виларион и той спрял да вижда и чува каквото и да е. Единствено образът на родителите, изправени в целия си блясък, спохождал мислите на момчето. Те се усмихвали. Той се усмихвал. Животът бавно гаснел в неподвижното му тяло.
Казват, че в такива моменти човешката душа е най-слаба, а умът лесен за манипулиране. Зли хора срещнали отпадналия и умиращ Виларион и решили да се възползват от него.Те знаели кой е той и какво се е случило, затова не им било трудно да го подчинят на волята си. Стани, извикали новите приятели на момчето, и ела с нас, защото ние ще те отведем при твоите родители. Естествено имало и малка цена, която трябвало да бъде платена. Виларион приел без да се замисля. Бандите казали, че само те знаят къде са майка му и баща му и ще го отведат при тях веднага щом изпълни няколко лесни задачи.
Така се случило обаче, че при един от обирите бандата била заловена, осъдена на смърт и обесена. Измъкнал се единствено Виларион. Той изчакал няколко дни и точно пет години след смъртта на родителите си, в навечерието на двадесетия рожден ден, извършил най-голямата глупост, която някой би могъл да извърши. В желанието си да намери отново щастие и излъган от вече мъртвите бандити, прокълнал самата смърт. Отрекъл се от нея, за да може да търси вечно.
Слугите на мрака не толерирали подобно нахалство и отвърнали на проклятието с проклятие. Това си ти – Прокълнатия – загубил истинското си име през всичките тези злощастни години на самота и болка.
-Не разбирам! – промълви мъжът, който до този момент стоеше и слушаше потресен. – Защо не си спомням нищо то това. Помня единствено последните сто години, от момента, в който се събудих на една студена каменна плоча.
-Това е част от проклятието. Всеки път щом умреш душата ти отново ще се върне в старото си тяло. Но когато се събудиш от ледената прегръдка на смъртта, ти не ще имаш спомен за живота си преди това.
-Все още имам въпроси…
-Нека ти покажа как загина последния път.

Прокълнатият се озова пред кафеникава дървена врата с надпис:

ВЛИЗАНЕТО НА ВЪНШНИ ЛИЦА
СТРОГО ЗАБРАНЕНО!!!

Бавно завъртя главата си наляво, а след това и надясно. Безкрайно дълъг коридор с мрачни сиви стени и слабо премигващи лампи бяха единствените неща, които можеха да се видят. Вниманието му отново се насочи към напълно обикновената на пръв поглед врата. Любопитството постепенно надделя и Прокълнатият внимателно натисна дръжката.
Смразяващ кръвта писък го принуди да отскочи уплашено назад. Сърцето му рязко ускори ритъма си и мъжът усещаше как всеки момент ще разкъса гърдите му и ще изхвърчи. Все пак опита някак си да пренебрегне страха и бутна вратата с крак. Дървото изскърца зловещо на фона на мъртвата тишина и се разхвърча на парчета, последвано от силен трясък. Нещо голямо и червено премина за миг пред очите на Прокълнатия. Той не успя въобще да реагира. Не му остана време дори да извика. Масивното човешко тяло сякаш го погълна в прегръдката си. Повлечен от тежестта, мъжът се понесе към пода.
Две очи, изпълнени с кръв и болка, се бяха втренчили в лицето му. Устните едва забележимо помръдваха затрупани под обилни количества червеникава пяна. Те сякаш молеха за помощ. Умоляваха този странник да сложи край на нещастното им съществуване.
-Господи! – възкликна Прокълнатият и избута туловището със смесица от отвращение и страх. Тялото се търкулна надолу по коридора докато потъна в непрогледния мрак, оставяйки кървава диря след себе си.
Мъжът бавно се изправи. Дрехите и лицето му бяха покрити с все още топлата кръв на умиращия клетник, но той не им обърна внимание. Нов писък, още по-смразяващ и стряскащ от първия, за момент заглуши учестеното биене на изплашеното му сърце. Любопитството в него отново успя да се пребори със страха и той реши да прекрачи прага.
Озова се в нов коридор. Вътре цареше пълен и абсолютно непрогледен мрак. Дори лъчите светлина, идващи от слабите лампи отвън не успяваха да пробият плътната черна завеса. Едва успяваше да различи очертанията на стените.
Прокълнатият внимателно направи няколко крачки. Краката му подгизнаха от странната топла и гъста течност по пода. На няколко пъти едва не се спъна в няколко парчета скала, както сам ги определи, които въобще на бяха на мястото си. Не веднъж му се наложи да използва стените на коридора за опора и те му се сториха особени – имаше прекалено много остри издатъци, на които едва не одра кожата си, а също така и някакви издатини, по които се стичаше нещо влажно, горещо и лепкаво.
Прокълнатият направи още няколко нерешителни крачки преди да се сблъска с релефния ъгъл на помещението. Усети пареща болка в лявата си буза и рязко отскочи назад. Малко метално парче пронизваше нежната му плът. Треперещите му ръце направиха опит да го извадят. Внимателно издърпа “натрапника” и го захвърли.
Последва нов зловещ писък, нарушавайки мъртвата тишина. Прокълнатият извърна глава по посока на звука. Изглежда коридорът правеше рязък завой, защото в далечината се забелязваше слаба, едва доловима светлина. За момент на мъжа дори му се стори, че нещо помръдва като мираж под палещото слънце в някоя пустиня.
“Какво става тук?”
Стотици въпроси се въртяха из съзнанието му в този момент, но нещо подсказваше, че ще намери всички необходими отговори в дъното при светлината. Затова преглътна страха си и ускори крачка в желаната посока. С всяка измината секунда обстановката около него сякаш се променяше. Стените бавно започнаха да се очертават, но странните издатини по тях оставаха прекалено мъгливи. Слабата на пръв поглед светлина постепенно се усили и в самия край на коридора тя едва не го заслепяваше.
Прокълнатият се вгледа по-внимателно и успя да различи клекнала, леко прегърбена фигура до самия ъгъл, която седеше с гръб към него. Нищо около него обаче не можеше да бъде определено. Сякаш плътен слой мъгла обгръщаше всичко освен този човек.
-Кой сте вие? – запита Прокълнатият, давайки воля на любопитството си. Отговор не последва.
-Кой сте вие? – повтори въпроса си той. Фигурата отново не реагира. Изглежда беше твърде заета с нещо, за да му обърне внимание.
-Той не може да те чуе – намеси се гласът. – Нито може да те види.
-Но защо? – недоумяваше Прокълнатият.
-Ти не съществуваш в неговия свят – опита се да обясни гласът. – Ти си просто сянка, невидима за простото човешко око. Освен това, ако те види, за него означава сигурна смърт.
-Но защо?
-Нека проясним обстановката. Виж къде се намира, какво прави, от какво е заобиколен.
Светлината изненадващо се усили и ярка светкавица принуди Прокълнатия да затвори очите си за миг. Когато отново ги отвори мъглата вече я нямаше. Бавно сведе глава надолу, за да установи произхода на приятно топлата и лепкава течност, която от време на време нежно галеше босите му крака.
Кръв! О, Господи! Идваше му да извика, да побегне, но кървавата река се простираше накъдето и да погледне. Няколко човешки пръста “нежно” се удряха в глезена му и го гъделичкаха. С няколко бързи движения ги изрита и нервно пристъпи към стената. Гърбът му опря в нещо ръбесто и той се обърна. Една човешка глава с откъснат скалп се беше втренчила в него с две бездънни кухини наместо очи. Кожата на места беше зверски одрана, а устата нашепваше предсмъртните си слова.
Прокълнатият изкрещя и треперейки отново отстъпи към центъра на коридора. Едва чуваше учестеното си дишане. Сякаш се намираше в Ада. Навсякъде около него се въргаляха и плуваха части от човешки тела. Силната миризма на разлагаща се плът се носеше из въздуха; удряше го право в носа и едва не го задушаваше.
-Да не би да се изплаши! – изсмя се гласът.
Прокълнатият бавно заобиколи клекналата фигура и без да обръща внимание на подигравателните забележки, се вгледа в лицето й. -Това не е възможно! – отстъпи той невярващо. – Но това съм аз!
-Точно така, приятел. Това си ти, но преди около стотина години. Нека погледаме още малко.
Виларион ревностно и гневно режеше малки парченца кожа от гърба на голо тяло. От време на време то сякаш потрепваше от слаби конвулсии, причинени от болката. Нещастницата, жена, чието лице се криеше някъде в кървавата река, изглежда беше все още жива, защото едва доловими мехурчета изплуваха на равни интервали на повърхността. Прокълнатият забеляза как лявата й ръка бавно си проправяше път към малък остър кол забит в стената. Когато го достигна, тя с лекота го издърпа и затегна хватката си. Вените около китката й изпъкнаха по неестествен, стряскащо страшен начин. Виларион беше прекалено зает със заниманието си, за да забележи или усети каквато и да е опасност.
Жената рязко вдигна ръката си и сляпо замахна към своя мъчител. Ръждясалото острие прониза лявото му око, потъвайки дълбоко в главата. В пристъп на ярост убиецът с последни предсмъртни усилия заби своя нож в плътта на жертвата си. Няколко секунди тялото й се гърчеше в ужасна агония, след което мехурчетата престанаха да излизат. Тя издъхна победоносно.
Виларион постоя известно време загледан право напред без да вижда нищо. Здравото му око нервно премигваше. В погледа се четеше силна изненада, но нямаше никаква следа от каквато и да е болка.
Прокълнатият, останал без дъх, следеше внимателно цялата сцена. Тъкмо започна да си задава въпроса как Виларион все още дишаше с този кол в главата, когато убиецът изпусна оръжието си, нададе вик на невиждана радост и се строполи мъртъв.
-Свърши се – въздъхна с облекчение гласът.
-Не разбирам… – заекна объркано Прокълнатият.
-Като развален грамофон си, дявол го взел! – гневно повиши тон гласът.
-Обясни ми!
-Е, добре. Време е да се изправиш срещу себе си. Знай, че душата на човек е изпълнена с ангели и демони. Доброто и злото съжителстват рамо до рамо дълбоко вътре във всеки. Един човешки живот не е достатъчен, за да изразим всичко, което таим в себе си. Битката, която се води е неописуема и много жестока. В деветдесет процента от случаите духът бива изграждан несъзнателно към по-положително или по-отрицателно – в зависимост от това кой ще надделее. Петдесет, максимум седемдесет, години са малък период от време, за да може да бъде достигнат някой от двата края и да започне обратното броене, така да се каже. Но, виж, деветстотин са нещо друго.
Виларион, когото видя преди малко, беше изпълнен до най-дълбоките кътчета на душата си със зло. Всички демони в него напираха да излезнат на свобода. Именно този Виларион беше пълният минимум.
-Какво общо има това с… – Прокълнатият се задави и не успя да довърши. Вече усещаше как смъртта го обгръщаше в ледената си прегръдка.
-Все още няма да умираш! – тонът на гласа, звучеше заповеден. – Разбираш ли, тя, имам предвид Смъртта, не обича да гледа някой, който отдавна вече трябваше да е при нея, да се разхожда спокойно и без да се страхува. Поради тази причина реши да остави една малка вратичка. Когато двете крайни състояния на човешката ти, ми, душа се проявят, то тогава ще имаш възможност да се изправиш пред нея и да поискаш прошка; да я помолиш да те приеме при себе си.
-До тук – изкашля се Прокълнатият – ти спомена за крайното ми зло проявление, ако съм разбрал правилно. А доброто? Кога…
-В този живот – прекъсна го гласът – ти беше същински ангел-пазител. Грижеше се за онези хора на… Жертви на нещо си бяха…
-Ми…
-Няма значение. Хранеше ги, пазеше ги от правилата срещу тях, осигуряваше покрив над главите си, загуби живота си заради тях. Дори за миг не помисли за себе си. Честно да ти кажа, на места ми се повдигаше като те гледам и чак ме хващаше срам.
-Аз… – опита се да се оправдае Прокълнатият.
-Каквото и да кажеш, вече няма да има смисъл. Остават ти броени минути до края. Постарай се да не ни излагаш. Всички искаме да си починем. Много сме изморени.
-Много изморени…
Дузина гласове яростно закрещяха в главата му.

Виларион внимателно наблюдаваше себе си през стъклената призма и клатеше тревожно глава:
-Какво ли щеше да стане, ако номер седем трябваше да се изправи пред Нея? Надявам се, че е способен!
-Тогава определено бихме били обречени – намеси се номер три.– Но той ще се справи. Какво ли му е подготвила Смъртта, номер едно?
Виларион се замисли за миг. Изглежда дори самият той не беше много сигурен.
-Знаете, – опита се да предположи все пак – че тя никога не се е показвала пред когото и да е. Винаги е използвала познати лица, за да въведе душата във владенията си. Надали този път ще направи изключение. Опасявам се от най-лошото. Родителите ни ще са тези, с които ще се срещне. Веднъж напусне ли физическото си тяло паметта му ще се възвърне и болката, която ще изпита ще бъде огромна. Единственото, за което можем да се молим сега, е да бъде силен.

Прокълнатият се събуди от сън, който имаше чувството, че е продължил векове. Последно си спомняше как тялото му отслабваше все повече и повече. Температурата около него бързо падаше и изневиделица се появи и онзи ледено-студен вятър. Смъртта, реши тогава той и се оказа прав. Усети силна умора. Клепачите му отказваха да останат по местата си и непрекъснато се спускаха надолу. Очите бавно се затваряха. Той рязко ги отваряше; те пак му се противопоставяха. Накрая се предаде, отпусна се и… Тук спомените свършваха. Следващото нещо, което изплува от съзнанието му беше това място.
Прокълнатият се изправи и се огледа. Въздухът наоколо сякаш беше спрял да се движи. Не усещаше дори лек повей на вятър. Дори плътната мъгла, която се простираше докъдето поглед стигаше, беше застинала в очакване.
-Къде съм? – запита се Прокълнатият.
В отговор на въпроса му атмосферата се съживи. Мъглата бавно, но сигурно започна да се разсейва. След около минута вече можеше да вижда земята. Гледката въобще не изглеждаше хубаво. Намираше се на квадратна каменна плоча с дължина не повече от пет метра. Наоколо беше заобиколен от безкрайна пропаст. Дъното й, ако въобще имаше такова, лежеше някъде дълбоко в непрогледния мрак.
“Малък остров сред безкраен океан, помисли си Прокълнатият. И сега какво? Това ли е смъртта? Това ли е спокойствието?”
Той седна на ледения камък и се загледа. Не виждаше нищо, но продължаваше да гледа. Времето тягостно минаваше. Минута след минута, час след час. Прокълнатият просто седеше и мислеше. Една единствена мисъл се въртеше в празната му глава. Какво сега? Не можеше вечно да бездейства тук на тази плоча. Или можеше? Той се изправи и отново погледна към пропастта.
-Дали човек може да умре и в смъртта си?
Въпросът звучеше глупаво и случаен минувач би помисли този, който го е изрекъл, за луд, но мъжът много добре знаеше и разбираше смисъла му. И смяташе да потърси отговор.
-Какво си въобразяваш, че правиш? – изкрещя гневен глас. Безплътно човешко тяло бавно се материализира пред очите на Прокълнатият. Когато се вгледа в лицето му откри, че това всъщност е… той.
-Искам да умра! – отсече твърдо Прокълнатият без да се затормозява с въпроси за произхода на въпросното привидение.
Призракът го прониза с празните си очи:
-Ти си мъртъв!
-Не се чувствам мъртъв.
-Погледни ме! – изкрещя Виларион. – Аз съм мъртъв! Ако все още не си проумял: аз всъщност си ти, а ти в действителност съм аз. Ние сме един и същи човек. Мъртъв човек!
-Не виждам нещата по този начин – спокойно му отвърна Прокълнатият. – Аз не чувствам това, което ти чувстваш. Не виждам това, което ти виждаш. И най-важното – не се нося една педя над земята. Ние не сме един и същи човек. Ние сме две различни личности, живели през различно време. Ще правя това, което сметна за необходимо.
-Глупак! Чакахме толкова дълго този момент, а ти ще го пропилееш с лека ръка. Най-после постигнахме желаното спокойствие.
-Това не е спокойствие. Тук единствено можеш да загубиш разсъдъка си, ако все още ти е останал. Ще поема риск. Ще се остава в ръцете на съдбата.
-Съдба? – смехът на призрака отекна в безкрая. – Ти си мъртъв, Виларион. В смъртта съдба не съществува. Смъртта те притежава. Смъртта контролира съдбата си и я моделира така, както тя желае. Смъртта е твоята съдба.
-Докато все още мога да разсъждавам трезво, аз контролирам своята съдба – отвърна Прокълнатият.
-И сега какво ще стане след като скочиш? – запита привидението.
-Ще умра.
-Дали?
-Скоро ще разбера.
-Как? – продължаваше да упорства духът.
-След като скоча.
-Дали?
-Престани! – изкрещя ядосано Прокълнатият, а лицето му изгаряше от гняв. – Докато не опитам, няма да разбера. По-добре ще е ако ме оставиш на мира. Трябва да помисля.
-Така да бъде – отвърна изненадващо спокойно призракът и безплътното му тяло се понесе над пропастта. – Запомни само, че когато правиш избора си, ти решаваш не само своята съдба, но и тази на още седем души.
Прокълнатият не отговори. Решението беше вече взето. За връщане назад и дума не можеше да става, тъй като пътят му вече беше преграден. Изчака още минута докато привидението изчезна напълно и се приближи до ръба на каменната плоча. Оставаше само още една крачка. Девет века очакваше този миг.

-Ти сбърка! – усмихна се номер три. – Сбърка!
-Слава богу! – въздъхна Виларион с облекчение и прокара ръка през призмата. Потъващото в черното море тяло на Прокълнатият бавно изчезна. Той бе направил своя избор. Беше осъзнал грешката си и търсеше смъртта. Искайки я, той се бе помолил за прошка.
И тя прие извинението му. Прие го при себе си.
List
Stories