Betrayal



Гласовете на съдебните заседатели отекваха дълбоко в съзнанието му, крещяха, не го оставяха на мира.
-Виновен! Виновен! Виновен!
Зендър нервно и с все по-стихваща надежда поглъщаше всяка следваща дума мислейки, че поне един би му простил. Но уви! Те повишаваха тон. Лицата им се изкривяваха в неестествени гримаси докато с осъждащ поглед сочеха виновника. Мъжът усещаше малки капчици слюнка д полепват по бузите му като безжалостни паразити и да го прояждат като киселина. Искаше, опитваше се да ги отстрани, но белезниците, с които бяха вързани ръцете му, го възпираха. Тънките линии на реалност и фантазия в мозъка на Зендър започнаха да се припокриват една друга. Краищата им се сляха във вечната прегръдка на лудостта.
-Не! – изкрещя Зендър. – Не! Не съм!
Той яростно задърпа ръцете си и заблъска дървените летви около себе си. Крехкото дърво не издържа на силата и поддаде, придружено от силен трясък. Малки парченца дървесина се посипаха по пода на съдебната зала.
-Да! – развика се Зендър с огромна усмивка на лице. – Свободен съм! Крещете сега! – обърна се с почервенели от гняв очи към групата заседатели в ляво от него.
-Крещете сега!
Но всички онези хора, които само до преди секунда му се подиграваха, вече ги нямаше. На тяхно място, с насочени оръжия, се бяха наредили десетина полицейски служителя и сякаш му се усмихваха.
-Какво!? – недоумяваше Зендър, но вече беше прекалено късно за въпроси и отговори. Десет малки и безобидни на пръв поглед куршума се понесоха към своя първи и последен смъртоносен полет. Времето сякаш спря за миг, след което продължи няколко пъти по-бавно от нормалното. Мъжът можеше да види своите “врагове” как настъпват към незащитеното му тяло. Знаеше, че това са последните няколко секунди от несправедливия живот, който бе водил и въпреки това не можеше да направи нищо друго освен да гледа.
Куршумите се приближаваха все по-близо с всяка секунда. Зендър се втренчи в тях, отъждествявайки ги със самата смърт. Едва сега успя да различи малките челюсти на върха на гилзите, които злобно тракаха в очакване на плячката. Една по една те пронизаха тънките дрехи и се впиха в плътта като червеи върху разложен труп.
-О, господи! – извика Зендър. Времето рязко възобнови своя нормален ход и всички изстреляни патрони се забиха като пирони в тялото на очакващия мъж. Силата им го отхвърли далече назад разрушавайки малкото останало здраво дърво.

-Не! – изкрещя Зендър и отвори очи. Облян в пот той се изправи и погледна през прозореца. Пълната луна го гледаше високомерно от ясното нощно небе. Имаше чувството, че му се подиграва, затова й обърна гръб и се загледа към вратата на стаята. Направи му впечатление, че белият цвят, в който бе свикнал да я вижда, сега не изглеждаше толкова чист и блестящ. Беше потъмняла.
-Нещо… Нещо не е наред – реши Зендър и се сви в ъгъла. – Нещо не е наред! Аааа…
Вратата излетя от пантите си и тупна глухо на пода. Една рошава глава се подаде и две блестящи очи се ококориха срещу Зендър.
-Хехе – захили се съществото и побягна.
-Ча…чакай – заекна Зендър, при което странното рошаво нещо се върна и отново втренчи големите си кръгли очи в него.
-Какво ста… става? Какво става?
-Огън! – викна съществото и изчезна за пореден път.
“Огън? Пожар? Горим ли? Горя ли? Трябва да направя нещо. Трябва да бягам. Да. Трябва да избягам.”
Зендър страхливо прекрачи прага на стаята си и се огледа. Сградата наистина гореше. Видя пламъците в дъното на коридора, които бавно, но сигурно се разрастваха и си пробиваха път все по-напред.
-Тук! – сочеше съществото една от близките стаи.
-Не! – поклати глава Зендър. – Всички стаи тук са еднакви. Да, еднакви са. Там няма да се спася. Няма да се спася ако влезна. Ще изгоря. Ще умра!
-Тук! – настоя съществото и изчезна вътре.
-Не, не, не! – започна да спори със себе си Зендър. – Не е редно. Там няма нищо. Не, не! Там ще умра. Напротив, знам какво има в тази стая, защото съм бил в такава. Да, бях! Зная! Няма да те последвам. Няма да вляза!
Потънал в спорове със собствения си глас той дори не усети как пламъците го погълнаха и продължиха.
-Няма начин, чуваш ли?
-Огън! – дочу отнякъде гласът на съществото и отвори очи.
“Аз… аз горя!”, осъзна се той, “Горя!”
-Помощ! Пожар! – разкрещя се Зендър и паникьосан започна да бяга без посока. Краката му се движеха, но самият той се въртеше на едно място.
-Няма болка. Горя ли?
Огнените езици се виждаха около него, над него, под него, но сякаш го заобикаляха, избягваха го.
-Аз съм недосегаем! – вътрешна усмивка озари душата на нещастника. – Аз съм недосегаем!
Див рев на радост се изтръгна от гърдите на Зендър. Истеричният му смях отекна по коридорите. Затвори очи и си представи как се издига високо в небесата, преминавайки през големи пухкави купчини облаци и се озова насред град пълен с богове. Някъде в далечината забеляза самия Зевс да се носи следван от свитата си и да пуска по някоя светкавица надолу от време на време. Малко по-близо зърна Исус Христос да разговаря с Афродита и да й намига по странен начин. На около десетина метра в дясно от влюбената двойка ревниво надничаше Буда и си мрънкаше нещо под носа.
-Престани с глупостите! – скара се някой и свали Зендър обратно на земята. Мъжът уплашено отвори очи. Едно лице, съставено от пламъци, изплува от огненото море.
-Аз… Аз…
-Тишина! – изкрещя то, при което огнените езици наоколо замръзнаха. Зендър покри главата си с ръце, падна на пода и се сви на топка.
-Съжалявам! Съжалявам! Съжалявам! – започна да си мрънка той на себе си. Редеше думите бързо и едва чуто. Огненото лице остана да гледа близо минута окаяното тяло, стоящо пред него, след което каза с много по-спокоен глас:
-Изправи се, Зендър! Това е само сън и нищо няма да ти се случи.
Мъжът обаче не можеше, отказваше да повярва. Всичко беше прекалено истинско. Можеше да почувства топлината на пламъците, които само до преди миг си играеха на своята смъртоносна игра. Можеше да усети болката, когато приближи ръката си прекалено близо. Не, това беше реалност.
-Грешиш! – прочете мислите му огненото лице. – Огледай се. Къде са надзирателите, санитарите, останалите пациенти? Няма никой, защото това е твоят кошмар и ти си сам в него. Всеки е сам в своите кошмари, не ги споделя с никой. А сега стани!
Зендър плахо надникна изпод дланта си и се изправи. Огненото лице все още стоеше там и му се усмихваше доволно.
-Кой си ти? Кой… кой си?
-Кой съм е без значение. Въпросът, който би трябвало да си зададеш е защо съм тук.
-Не! Не! – настоя Зендър. – Кой си? Кой си?
-Добре – викна лицето леко раздразнено, при което пламъците засияха още по-силно. – Приеми ме като пратеник. Това представлявам и това съм в твоите фантазии. Тук съм, за да те подготвя.
-Готов? Аз съм готов. Винаги готов съм.
-След малко – не му обърна внимание огненото лице – ти ще се събудиш. Един от нас ще дойде при теб с предложение. Ти си избран, Зендър.
-Избран? Аз?
-Точно така. Срещу малкото, което ние искаме, ти даряваме свобода. Завинаги!
-Свобода? – това винаги е било мечтата му. Да избяга, да се махне от това злокобно място.
-Да! Да! Да! – закрещя развълнуван Зендър. Готов бе да направи всичко и щеше да го направи. Желаеше го с цялото си сърце и душа. Всичко за свободата.

-Да! – викът му го изтръгна от пределите на съня. Отново беше в своята бяла стая. Но дали? Всичко му изглеждаше толкова познато. Веднъж вече го преживя. Не желаеше да се подлъгва втори път. Бързо изтича до малкото прозорче на вратата и погледна към коридора. Един от надзирателите бодро крачеше напред-назад и надничаше при всеки, за да провери състоянието на пациентите. Зендър се обърна и се запъти към другия край на помещението, където помнеше, че има друг прозорец с изглед навън. Но сега там го посрещна единствено стената.
-Сънищата не пресъздават всичко много точно – успокои го глас, идващ от мястото, където до преди миг стоеше. Зендър стреснато се обърна и видя мъж в красив черен костюм и бръсната глава да стои до вратата. Лицето му беше бяло като платно, почти колкото стените наоколо.
-Чудиш се как съм влезнал? – усмихна се мъжът. – Недей!
-Ти… Ти…
-Напълно реален съм…. Доколкото това е възможно, разбира се. Не сънуваш.
-Но… Но…
-Стегни се, момче! – изгледа го строго мъжът – Само да можеше да се видиш колко си жалък.
Зендър виновно сведе глава и се втренчи в пода. Тялото му едва забележимо потреперваше при най-малкото раздвижване на застоялите въздушни маси в стаята. Ръцете му, свити на юмруци пред гърдите, леко се докосваха една друга и свенливо се връщаха в първоначалното си състояние. Левият крак нервно потропваше по пода, сякаш желаеше да го пробие и да потъне в дън земя.
-Свобода, Зендър! – изстреля своя коз мистериозният мъж. Очите на лудия светнаха така, както на малко дете пред голямо количество бонбони.
-Свобода? – вдигна глава Зендър.
-Не е ли това, което желаеш?
-Свобода! Да! Искам свобода!
-Чудесно – усмихна се мъжът. – Значи вече се разбираме.
-Как? Какво? – развълнува се Зендър, но преди да успее да каже каквото и да е, погледът му беше привлечен от странна вдлъбнатина в тялото на мъжът, малко над стомаха.
-О, това ли? – усети странникът за какво щеше да последва дума. – Нека ти дам един съвет. Никога недей да прекарваш нощта в пещера, намираща се в район със силна сеизмична дейност и по чийто таван е пълно със сталактити.
Усмивката на Зендър се стопи. Нещо в него започна да крещи: “Призрак! Призрак!” Той отстъпи бързо до ъгъла и се сви на кълбо.
-Това е сън! Това е сън! Само сън. Скоро ще се събудя. Буди се! – една сълза на отчаяние се стече по бузата му. Никога не е вярвал в свръх естествени сили и не мислеше, че точно сега е времето да започне. Призраци не съществуват и това е само плод на болното му въображение.
В този момент стъпките на надзирателя се чуха до самата врата. Призракът вдигна пръст и го доближи до устните си, след което се облегна на стената до Зендър. Измореното лице на пазача надникна през малкото прозорче. Видът на тресящия се и мрънкащ си под носа пациент явно го задоволи, защото той продължи спокоен своята обиколка. Духът сведе поглед и се усмихна:
-Напълно съм реален, Зендър, но както сам се убеди пазачът не може да ме види.
-Защо?
-Само такива като теб могат да ни видят. И без това никой не ви вярва, затова не представлява опасност за нас да се показваме. Вашият живот е извън всякакъв интерес за обикновения човек, смятат ви за луди и загубили напълно връзка с реалността. Не сте в състояние да определите кое се случва в действителност и кое е плод на болното ви съзнание. И въпреки това точно такива като теб са уникални по своята същност, но и винаги остават в сянка – незабелязани, недооценени, отхвърлени. Един на сто е гений, а един на хиляда…
Призракът млъкна и се загледа в пространството пред себе си. Погледът му бавно обиколи празната бяла стая и се спря върху Зендър, който продължаваше да се тресе свит на топка в ъгъла.
-Искаш ли да се махнеш от тук? Да бъдеш свободен?
Очите на Зендър за пореден път засияха при споменаване на думата “свобода”. Всяка частица от тялото му крещеше да, но нещо дълбоко в душата му го възпираше. Опитваше се да му внуши, че свободата не се подарява и не се дава толкова лесно.
“Цената!”, повтаряше гласът, “Цената!”
Призракът отново го погледна и на Зендър му се стори, че вижда себе си в бездънните, прозрачни очи – превиващ се, крещейки от болка.
-Аз.. Аз… – заекна от страх мъжът. – Какво ще искаш?
-Въпросът е не какво ще искам, а какво искаш ти – леки нотки на раздразнение се долавяха в гласа на духа.
-Аз?
-Желаеш ли да останеш тук, в тази забравена от бога дупка на края на света, в тази подтискаща празна бяла стая, и да изгниеш? Никакви приятели, никакви близки. В един момент дори самотата ще те изостави и тогава? Ще потърсиш смъртта? Може дори тя да не те желае? Без бъдеще, без минало, без настояще. Хванат в капана на безвремието. Ще лежиш съвсем сам и ще се тресеш, окайвайки собственото си мизерно съществуване. Това, което аз ти предлагам, е да дойдеш с мен и да последваш съдбата, която ти е отредена. Изборът е твой.
“Изборът е твой.”
Последните думи на призрака отекнаха като ехо в главата на Зендър. Имаше чувството, че от него се искаше много повече от един на пръв поглед предрешен избор.
“Ще изгниеш… съвсем сам.”
Идеята са самотата го ужасяваше въпреки, че живееше се нея през последните няколко години. Нещо обаче му подсказваше, че тя е далеч по-добър събеседник от настоящия.
-Искай – Зендър вдигна поглед. – Огънят каза, че ще иска нещо от мен. Трябва да направя нещо, за да получа свободата си. Какво ще искаш от мен?
-Виждам, че разговорът ни не върви – усмихна се призракът, при което лицето му потъмня, чертите се изостриха и то придоби жесток вид. Студения глас прониза сърцето на Зендър, смразявайки кръвта на наплашения мъж:
-Не си играй с мен, жалки човече! Предлагаме ти шанс да обезсмъртиш уникалната си душа. Хора като теб се раждат веднъж на хиляда години. Не е сега моментът да проявяваш нахалство. Не е време за размисли. Отговорът е прост и само един. Ще те попитам още един път и се надявам да го чуя този път. Ако това не стане лично ще се погрижа не само тялото ти да изчезне от лицето на земята, но и духа ти. Е, какво избра?
Останал без думи Зендър гледаше призрака с поглед, изпълнен с ужас и страх.
-Ис.. Иск… – опита се няколко пъти да каже нещо, но думите се превръщаха в тежка буца, която засядаше в гърлото и всеки път, щом се опиташе да говори, звуците се удряха в нея и тя ги поглъщаше.
-Е? – погледна го изпитателно призракът. – Времето ти изтича!
-Ще…
-Кажи го!
-Ще дойда! – извика Зендър и въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му.
-Правилен избор.
С едно рязко движение духът сграбчи главата на нищо не подозиращия мъж и изви врата му. Тялото бавно се свлече на пода. Зендър усети силен удар да го разтърсва, сякаш няколко хиляди волта електричество преминаха през него. След което всичко изчезна. Почувства се по-лек, по-спокоен… по-уравновесен.
-Какво стана? – изправи се той и погледна въпросително призрака.
-Поздравления! Сега си един от нас.
-Един от вас? – Зендър не разбираше.
-Ти си мъртъв – уточни духът и посочи надолу, където лежеше безжизнено тяло.
-Не!
-Да! Ти направи своя избор и това е пътят, по който продължаваш своето пътуване.
-Не! Това не е истина! – Зендър гледаше трупа си и отказваше да повярва.
-Нека не започваме пак тази история. Вече се отегчих.

Зендър стоеше в стаята, докато санитарите правеха неуспешни опити да го върнат към живот. Наблюдаваше себе си и клатеше глава. Толкова дълго време беше мечтал за свободата, но никога в този й вид. Сега беше част от това, в което най-упорито отказваше да повярва в продължение на дълги години.
-Време е – изтръгна го от мислите му призракът.
-Мога ли да попитам нещо? След тази внезапна смърт усещам, че нещо в мен се е променило. Чувствам умът си чист, подреден. Няма я онази обърканост, страх, паника. Сякаш никога не съм боледувал от шизофрения. Дори нямах представа, че това е болест, която може да се лекува.
-Душата ти не е била болна от каквото и да е. Тя се подчинява на умът, а той от своя страна на тялото. Сега вече тялото ти го няма и душата ти е свободна от всичко лошо и нечисто, което е било обсебило земното ти тяло. Просто забрави за старите си проблеми. Тях вече ги няма.
-Къде отиваме? – попита Зендър, изпълнен с любопитство. Чувстваше се прекрасно. Не бе дори за миг мислил, че смъртта може да му хареса толкова. Ако имаше възможност щеше да я препоръча на всеки.
-В Ада! – извърна се рязко събеседникът му и го хвана за врата. Лицето му отново беше придобило онзи страшен вид. -Но… Какво става? – едва успя да промълви стъписан Зендър.
-Нали не помисли, че съм дошъл при теб само защото си ми симпатичен, нали? Предлагаме ти нещо, на което просто няма как да откажеш, защото и без друго ние няма да ти позволим.
-Кои, по дяволите, сте вие?
-В нашия свят съществуват определени правила, които ние сме длъжни да спазваме. В противен случай духът изчезва, потъва в забвение и никога не получава възможността да се прероди. Като основно правило мога да ти спомена: “Не се показвай на простосмъртните!”. Ето защо малцина от нас решиха да се съберат преди около половин век. Тайната ни групичка се зарече да направи всичко възможно да премахне бариерата, която съществува. Дълго време изучавахме древните писания, докато не открихме отговор. Той се крие в човек, който се ражда веднъж на хиляда и сто години и чийто дух притежава силата да унищожи смъртния род във вида, в който го познаваме завинаги. На мястото на умрелите ще се надигнат техните души и ние ще заемем местата на хората. Единственото, което трябваше да направим, беше да те открием. Според нашите изчисления ти се беше родил, аз те намерих, а останалото ти е известно.
-Не! – поклати глава Зендър. – Аз няма да ви помогна!
-От теб не се иска нищо – успокои го призракът.

Зендър наблюдаваше толкова жадуваната свобода като предмет – награда за специалния си произход; илюзорна измислена награда, която животът му даряваше пред всички, а в последствие си взимаше, когато останеха насаме. Малкото овално нещо бързо се отдалечаваше, докато не се превърна само в една точка на хоризонта. А след него… След него следваше необяснимият студ, болката. Чувстваше се предаден, но без право на глас и защита. Той избра сам своя път, а сега са наред последствията, за които трябваше да мисли тогава.
Краката му бавно започнаха да затъват в ужасна лепкава тиня. Ледено студена течност се просмукваше през пръстите му, обгръщаше ги, поглъщаше ги. Като живо същество сиво-зеленото вещество си проправяше път все по-нагоре и нагоре, докато не достигна лицето на безпомощния Зендър. Той полагаше неимоверни усилия да се отърси от калта, но тя сякаш бе по-силна от него.
-Скоро, избранико, много скоро – разнесе се плътен мъжки глас.
Зендър бавно отвори очи и се огледа. Намираше се в нещо като пещера със странни рисунки по стените. Всички те изобразяваха призраци, водещи ожесточени битки с още някого, но Зендър не можеше да го разпознае. Останалата част от обстановката не беше нещо особено – в центъра на каменната зала беше разположена голяма плоча, върху която той лежеше. Ръцете му бяха здраво прикрепени посредством странни полупрозрачни нишки, които потъваха някъде в камъка. И въпреки, че от суеверията знаеше, че духовете са безплътни души, изградени от материя, която им позволява да преминават през всичко, той не можеше да се освободи. След няколко секунди и дузина безуспешни опити се предаде.
-Време е! – отново прогърмя онзи глас, но този път силно и величествено. Изпод самата земя около каменната плоча се надигнаха десет призрака, които сформираха кръг около уплашения Зендър. Всички те носеха странни маски и си мъмреха нещо под носа.
-Някой ще ми каже ли какво става?
Отговор не последва. Духовете продължаваха да обикалят около своята жертва и да редят думи на непознат език.
-Какво ще правите с мен? – провикна се все по-изнервеният Зендър, но отново групата остана безмълвна. След около минута те приключиха с първата част от ритуала си и спряха. Кръгът се разцепи и още един призрак влезе в пещерата, която се оказа без каквато и да е дупка или процеп, през стената. Той застана пред Зендър и известно време само седеше и гледаше.
-Време е да последваш отредената ти съдба – каза най-накрая духът и се приближи. – Готов ли си да се жертваш за своя вид?
-Не разбирам! – проплака Зендър. – За какво говорите?
-Не е ли това, за което мечтаеше? Свободата! Ти я почувства и сега вече знаеш колко прекрасно е чувството. Само ти можеш да помогнеш на останалите, които също желаят, да бъдат свободни. Защото ти си роден под знака.
Празният, наплашен и все още недоумяващ поглед на Зендър доказа на призрака, че ще са нужни още малко разяснения.
-Какво според теб е човекът? Клетка, момче, той представлява една клетка. А кой мислиш, че лежи в тази клетка – ние. Точно така, човешкото тяло и неговото съществуване, наречено живот, всъщност представляват затвор за нас. Душата е длъжна да прави компания на тялото и да търпи всичките му малки и големи дефекти, които то би могло да придобие, защото това жалко тяло не може да го бъде без нас. И за какво трябва да търпим всичко това? Ти сам виждаш колко прекрасно е да си свободен. Помогни ни, Зендър! С твоя помощ можем да освободим всички поробени души и да сложим край на господството на тялото веднъж завинаги. Жертвай се за каузата.
-Но аз… аз… – заекна объркан Зендър. – Не е ли безсмъртна душата?
-О, да, безсмъртна е, но и тя може да умре. Когато това стане губи своята свобода, отива е нещо като затвор. Хората го наричат Ад, но то си е просто един мръсен и противен затвор. Но нека тези мисли да не те притесняват, защото твоята душа няма да отиде е Ада. Тя, скъпи ми Зендър, ще изчезне завинаги. Сякаш никога не е съществувала.
Доволна усмивка озари лицето на жреца. Доставяше му огромно удоволствие да мъчи и плаши горкия Зендър, който все повече и повече се отчайваше, въпреки че вече бе осъзнал факта, че спасение няма.
-Нека продължим с ритуала.

Половин час по-късно, малко след полунощ, призрачни адски огньове се надигнаха от недрата на Земята и погълнаха всяко едно живо същество – от човек до най-малките едноклетъчни организми. Смразяващи писъци огласиха повърхността и се понесоха из въздуха, огласявайки края на всичко що диша.
Там някъде из необятната пустош душата на Зендър бавно потъваше в забвение с прозрачен ритуален нож в сърцето. Призраците ликуваха.
List
Stories