The Art of Death



Тик………. Так……….. Тик………. Так………..
Познат звук се носеше из стаята. Чуваше го ту от ляво, ту от дясно.
Тик………. Так………..
Едната ръка бавно се протегна и сграбчи нещо. Стисна го здраво и отказа да го пусне. Но то изглежда мърдаше. Усещаше лек гъдел да гали дланта. Топли вълни обливаха тялото. Леко открехна едното си око и надникна. Гледаше право нагоре. Гледаше тавана. Той беше… жив. Стотици малки капки си водеха своя собствен живот. Една погледна към него и сякаш се усмихна.
Тик………..
Тя се откъсна от тълпата и полетя към него. Атакуваше ли го? Искаше да каже нещо? Имаше ли значение? Та това беше само една капка. Нищо повече. Само една капка. Но и тя умееше да отстоява своето. Дори в предсмъртното си падане тя не остана безучастна и нанесе своя удар. Разби се триумфално върху незащитената зеница на окото и издъхна с усмивка.
Так………..
Звукът не го оставаше на мира. Нещо имаше в тази стая. Той разтърка раздразненото си око и вниманието му се насочи към ръката. Тя стискаше живот. Чувстваше го. Гъделът му напомняше. Смело вдигна нещото във въздуха и го приближи до лицето си.
Гррррррр…..
Някой недоволстваше от този факт. Леденостудена пара излизаше от устата му и притесняваше някого. Кълбета снежнобял дим напускаха тялото му и бързо се изпаряваха в пространството пред него. Опита се да завърти окото си към живия организъм в ръката си. Един опит… И още един… Почти успя… Готово!
Гррррррр….
Плъх! Но плъховете не ръмжат, нали? Малките му злобни очички се бяха втренчили в неговите и яростно следяха всяко движение.
-Бум! – изграчи съществото и малката бомба, прикачена към гърба му избухна.

-Какво да правя с него? – каза мъжки глас. – Да го накарам ли да пее? Може ли? – звучеше развълнувано.
-Не! – изкрещя му гневно женски глас. – Моите творения никога не пеят. Те се извор на вдъхновение и съвършенство. Те не пеят!
-Както кажеш – въздъхна мъжът. – Какво тогава?
-Вдигни пистолета! – каза хладно жената. – Тази подутина на десния крак нещо не ми харесва. Премахни я!
-С удоволствие! – засмя се доволно мъжът и стреля. Силна болка прониза тялото на нашия герой, който продължаваше да бъде в пълно неведение за жалката съдба, която му бе отредена.
-Това ще бъде най-доброто ми произведение до този момент – весело занарежда жената. – Ще направя от теб съвършен и напълно завършен прототип на… тях. Ще им покажа, че и те могат да бъдат копирани. Скоро, много скоро!
-Сега?
-Време е да си поиграем с мозъка му.

Дълго време аз мечтах,
мъничка надежда в себе си таях.

-Нека за момент спрем времето – нареждаше жената, а той просто седеше и кимаше с глава. Жадно попиваше всяка нейна дума, но не осъзнаваше нищо. Изреченията просто преминаваха през главата му без да се застояват. – Но можем ли? Времето е част от нас и нашето съществуване. То е неделима частица, която винаги е една крачка пред нас и колкото и да се опитваме не можем да достигнем. А за да спрем нещо, първо трябва да го хванем. Разбираш ли? Не можеш да контролираш събитията. Те контролират теб. Разбираш ли? – повтори въпроса си жената.
Той поклати отрицателно глава и сведе виновно поглед. Искаше да разбере, но не можеше. Казват, че няма невъзможни неща, а ето, че се оказа друго. Кой го беше излъгал?
-Добре тогава. Какво би станало ако можеше? – попита изненадващо тя. Мъжът вдигна учудено очи и погледът му срещна нейния. Двамата се гледаха известно време, но никой не желаеше да отстъпи. – Е? – подкани го накрая тя.
-Какво бих направил? – запита себе си той.
-Не! – прекъсна го жената. – Не какво би направил, а какво ще стане. Какво ще се промени. Да кажем, че огънят го няма. Да речем, че въобще не попаднеш в прегръдката на пламъците и кожата ти е все така мека, гладка и хубава. Да приемем, че я няма маската, под която криеш ужасните белези, които те превръщат в чудовище. Какво тогава?
Той отвори уста, за да отговори, но едва тогава осъзна, че всъщност не знае какво да каже.
“Какво тогава? Какво…”
-Нямам представа! – въздъхна отчаяно той и затвори очи. – Нямам никаква идея!
-Аз ще ти помогна – усмихна се жената. – Нищо! Ако съдбата ти е отредила болка и страдание, то тя ще намери начин да ти ги “подари” по един или друг начин.

Нож прониза ми сърцето,
съдбата отреди ми самотата.

-Но не се отчайвай.
-Нима има надежда? – погледна я той. Очите му за секунда блеснаха, но бързо угаснаха, предчувствайки отговора. – Ти вече каза, че нещата не могат да бъдат променяни.
-Надежда винаги има. Пламъците не са толкова страшни. Болката, която носят, може да изчезне с лекота. Дори мъртвите ще оживеят и…
-Мъртвите? – прекъсна я мъжът. – Аз… аз бях сам. Нямаше никой. Нали?
-Не помниш ли? – жената го погледна в очите, търсейки отговори. Той просто поклати глава. – Забрави! – изостри той тя. – Беше грешка да споменавам за това.
-Покажи ми! – прошепна той.
-Няма нужда. Болката е излишна…
-Покажи ми! – извика настойчиво мъжът и се изправи. Жената застина и се вгледа отново в очите му, но там нямаше нищо – две бездънни ями, тъмни, студени.
-Така да бъде – въздъхна тя, вдигна дланта си, допря я до устните си и духна. Огнена стихия яростно разгърна мощната си сила и жадно го погълна. Пламтящи езици обгърнаха тялото му и се заиграха с кожата.
-Какво става? – изкрещя уплашено мъжът. – Боли!
Можеше да наблюдава как крехката му плът променя цвета си, потъмнява, безжалостно се отделя и костите се оголват.
-Затвори очи – чу гласът на жената. Послуша го. Болката рязко изчезна и лек, приятен вятър погали изтръпналата тъкан, която отново беше на мястото си.
-Сега погледни!
Мъжът отвори очи. Две обгорени като въглен тела лежаха в ъгъла на напълно разрушена стая, чиято външна стена липсваше. Зъбите на мъртъвците се белееха на фона на лунната светлина, която нахално се прокрадваше през огромната дупка. Силна миризма на изгоряла плът го удари в носа и той го покри с ръка. С мъка отвърна главата си назад само, за да намери собственото си тяло… или поне това, което беше останало от него. Едната му ръка, лежаща на около метър от торса, ревностно стискаше нещо малко, но прекалено обезобразено, за да разбере какво е.
“Плъхът!”
Животното изплува в ума му. Помнеше как малките червени очи на зверчето жално се бяха втренчили в него, миг преди бомбата да избухне.
-Аз съм мъртъв! Виж! – вдигна той овъглената си глава. – Надежда няма! Това е факт. Аз съм мъртъв! Умрял съм още тогава.
-Дали?
-Престани с гатанките. Не разбирам. Кои са те? – обърна се към другите две тела.
-Имена ли искаш? – попита жената, но не дочака отговор. – Какво значение има? Имената не са важни. Те носят само допълнителна болка. Мъртви са и толкова.
-Дано поне техните души почиват в Рая!
-В Рая? – жената звучеше много учудена. – Нима не знаеш, че той не съществува. Дори и да го имаше, той щеше да бъде най-пустото място. Нито една душа не ще лежи там, защото всички сме грешници. Светци не съществуват. Всеки е съгрешил поне веднъж, било то и без да го осъзнае. Животът е твърде дълъг понякога, за да не устоиш на изкушението. Всички ще горим в Ада!
-Не! – заклати глава мъжът и стисна очи. Чувство за вина обзе съзнанието му. Две усмихнати лица – мъжко и женско – го гледаха и едновременно редяха думи, които оставаха неразбрани. Чертите им бавно започнаха да се променят. Малки шипове поникнаха по повърхността на кожата. Тънки струйки кръв потекоха от раните. Но те не чувстваха нищо. Продължаваха да се усмихват и да го гледат. Мъжът вдигна ръка в опит да ги докосне, но те просто се изпариха, като че никога не са съществували. Останал отново сам в мрака на собственото си съзнание, той припадна.
“Смърт очаква всички ни. За някой тя просто идва по-рано. Но не тъжи…”

Краят на пътя достигнах,
като ангел в небето аз литнах.

“Аз ще ти помогна. Ти ще ми позволиш, нали? Нямаш друг избор. Понякога изкуството иска жертви. Направи тази жертва за мен и аз ще обезсмъртя твоето дело. Нека отстраня всичката болка като плевел, сякаш никога не е съществувала.”
-Сега ще представя своето творение. Сами преценете дали ви харесва и как съм си свършила работата.
Група хора отнесено наблюдаваха как мъжът бавно се приближава към тях. Но това вече не беше той. Огромната, изкуствена усмивка от ухо до ухо придаваше на лицето жесток и мрачен вид. Очите се взираха в пространството, а погледът беше празен, мъртъв.
Но той беше щастлив.
Защото душата му загина, а тялото не е от значение. То е една черупка, която притежаваше собствена мисъл, но не и сърце.
List
Stories