Puppet



Може ли човек да вярва силно в нещо и въпреки това да не е убеден в неговото съществуване? Името ми е Малик и съм израснал в семейство на католици, които меко казано бяха вманиачени на тема религия. Родителите ми дълбоко и искрено вярваха в Бог, но в крайна сметка се оказа, че той не вярва в тях. Те страдаха, гладуваха, мъчеха се. Къде беше той да им помогне? Именно затова мисля ще разберете защо не вярвам в съществуването на някаква сила там горе, която – виждате ли – е създала живота като цяло. За сметка на това обаче аз вярвам в съществуването на злото. Не казвам, че това трябва да са вампири, демони, вещици, малки злобни същества или каквито и да е чудовища. Но професията ми не е нищо повече от зло. Аз съм трезвомислещ все още и ми е известно, че да убиваш е лошо. Сблъсквал съм се с какви ли не отрепки и зловещи типове, дори шефовете ми могат да стреснат и най-смелия ако останат насаме с него. Не вярвам, че има нещо над главите ни, но подозирам, че под краката ни дебне сила извън нашите възприятия. Никога не съм я виждал естествено и не съм в състояние да защитя твърдението си. Просто интуиция. Има Ад, но не и Рай, беше казал веднъж един мой “колега”, мир на прахта му.
Ето защо родителите ми направили единственото нещо, което можеше да им помогне да оцелеят – продадоха ме. Щом Той не им помага, те сами си помогнали. Бях само на три години когато майка ми срещнала този мъж Фернандес. Виждайки затрудненото положение, в което семейството й се намирало, той предложил да откупи сина й, тоест мен. Сумата, която предложил, била изключително висока. Гарантирал бляскаво и безупречно бъдеще за малкия Малик, нещо, което родителите ми не можели да предложат. Мислейки за себе си донякъде и за моето съществуване, и повлияна от убедителните приказки на Фернандес, майка ми се съгласила. Единственото условие било да ме забравят и никога да не ме търсят. Според мен тя е постъпила егоистично в този ден. И си плати цената. Два куршума в черепа на осемдесет и пет годишната старица затвориха болезнената страница в моя живот. Мъжът й, моят баща, изкара голям късмет – починал три месеца преди да ги намеря.
Дали обещанията, които Фернандес е дал, наистина ги е мислел не знам. Възможно е новото ми семейство да е излъгало, което е по-вероятно. Това, в което се превърнах, тук в престъпния свят носи звучното име “Сатана под наем”. Звучи глупаво, знам, но престъпниците и големите клечки харесаха това оприличаване и то трайно се наложи. В действителност аз съм най-обикновен наемен убиец. Как стигнах до тук не желая да обяснявам, свързано е с прекалено много тежки спомени. Работя за групировката “Справедливост”, която спонсорира своята дейност чрез голяма фармацевтична компания в сърцето на Европа. Ние се водим елита. Щом някой от големите баровци има проблем, той се обръща към нас. По принцип не сме по джоба на по-малките риби. Зад гърба си имах вече над сто перфектно изпълнени задачи, когато получих тази.
Въпреки, че живеехме във век на технологична революция и бързо развиващи се информационни технологии, шефовете все още използваха стари похвати за доставяне на назначенията – поща. Изпращаха свой доверен човек, който да достави писмото с цената на живота си на съответния наемник. Както обикновено на вратата се позвъня и моят куриер (трети за последните три години, тъй като втория много бързо успяха да го убият – оказа се твърде небрежен) подаде плика: -Доставка за господин Уилкс от анонимен подател.
Познавах го много добре, както и той мен, но все пак кодовите фрази със скрит смисъл бяха задължителни, част от протокола един вид. Сякаш, че ако не го стори, някой ще разбере и ще го убие. Именно анонимната част в нашия случай означаваше, че писмото е от “Справедливост”.
-Благодаря! – усмихнах се с нескрито отегчение и затворих вратата.
На пръв поглед нещата изглеждаха повече от лесни за човек с моя статус и тренировка. Мишената се казваше Алтер Надини – лидер на тайно сектантско движение, което се беше настанило в малко градче близо до Париж. Разполагах с всекидневната му програма, посещаваните места и прочие ненужна информация. Усещах някаква нередност в тази задача. Защо шефовете ме пращаха за нещо, с което и новобранците можеха да се справят. Но отказът на назначение означаваше загуба на уважение. Не че не можех да откажа, но какво щяха да си помислят останалите за мен? Че се размеквам? Че остарявам? Това беше неприемливо. Нямах друг избор освен да приема.

Няколко дни по-късно.
Автобусът се носеше бавно по магистралата. Имах чувството, че едва се движехме. Не знам кога, но постепенно съм се унесъл.
Движех се по тясна уличка, а наоколо бях заобиколен от черно боядисани сгради с върхове, губещи се високо в облаците. Всички те изглеждаха гротестно и сякаш се надвесваха над мен. Усещах миризмата на мърша да се носи във въздуха. С всяка следваща крачка ми ставаше все по-трудно да дишам. За момент дори помислих, че ще се задуша. Вонята се засилваше и точно когато реших, че съм стигнал до източника й – разлагащо се човешко тяло, което лежеше с лице към асфалта и имаше следи от гуми по гърба – тя изведнъж изчезна. Като че никога не я е имало. Изпари се и ме остави да се чудя какво става. Погледнах отново трупа, който не представляваше приятна гледка. Едната му ръка се държеше само на парче месо и ако се опитам да я вдигна със сигурност ще остане в мен. Опитах се да не обръщам внимание, но нещо все ме теглеше към това тяло.
Направих още няколко крачки напред и нервно се обърнах. Огледах отново мъртвият и затворих очи. Исках да го избия от главата си и да продължа напред, но не можех. Някаква сила, пред която се оказах напълно безпомощен, ме върна обратно. За миг силно любопитство да видя лицето ме прониза като стрела. Исках ли в действителност? Ръката ми потрепери при допира с разлагащата се плът, неизлъчваща абсолютно никаква миризма. Поех си дълбоко въздух и обърнах тялото. Моето собствено лице ме изгледа ухилено отдолу. Подскочих уплашено и без да искам ритнах ръката му, която се откъсна от торса и се търколи по малката уличка. Това изглежда не беше достатъчно, ами “мъртвецът” дори проговори.
-Как си, Малик? – подхвърли той с ехидна усмивка на лицето. Едното му око в този момент не издържа на усилията на собственика си да направи гримаса и увисна от очната ябълка, крепящо се единствено на нерва. – Извинявай! – допълни и прибра обратно окото си сякаш нищо не се е случило.
-Ддобре съм! – заекнах, не знаейки какво да отговоря.
-Чудесно! – оживи се трупът. – Защото аз не се чувствам много добре. Малко ми е трудно, нали разбираш. Между другото, да си виждал ръката ми, до преди минута беше тук?
Отстъпих напълно объркан назад. Лицето ми беше пребледняло и очите ми се бяха свили от страх и отвращение.
-Да не би да те плаша? – попита трупът. – Какво да се прави. Когато те прострелят, наръгат, обесят, прегазят и взривят, някак си хората те гледат странно, знам.
-Аз… – отново се опитах да кажа нещо, но езикът ми се омота и за пореден път останах без думи.
-Кажи нещо де? – подкани ме тялото. – Не ми е много приятно само аз да говоря. Става ми неудобно.
Смехът му отекна из мрачната улица и като бумеранг се заудря в катранените стени. Притиснах уши и се опитах да не обръщам внимание на този студен и подигравателен кикот.
-Схващаш ли? – пое си дъх тялото. – Става ми неудобно.
В резултат на страстите, окото му отново изскочи, като този път се оказа по-непослушно и направо се откъсна. Падна на асфалта и се търкулна към мен. Удари се в обувката ми и остана втренчено в лицето ми. Ледени тръпки ме побиха. Чувствах се все едно някой ме наблюдаваше. Опитах се да го ритна, но трупът кресна:
-Хей! Малко по-внимателно! Това ще ми трябва!
Поех си въздух, но вместо да ми помогне, това влоши положението. Задавих се толкова лошо, че за момент помислих, че ще умра. Във въздухът пак се разнесе познатата миризма на мърша, макар и по-слабо.
-Какво искаш от мен? – беше най-логичното нещо, което ми дойде на ума.
-Спокойно, това е само сън – усмихна се трупът. – Скоро ще се събудиш, но искам да ти кажа нещо важно преди това. Погледни ме внимателно, защото ако не внимаваш и ти ще се превърнеш в това.
Преглътнах, а вкусът на разлагащо се месо изпълни устата ми.
-Ти обичаш да си независим, нали? Свободата ти е нещо, което отстояваш със зъби и нокти. Не позволяваш на никой да се меси в делата ти и мразиш когато те следят от организацията. Знай, че в мига, в който стъпиш на земята на Алтер, те се лепнат за теб като мухи на мед и няма да те оставят на мира докато не спреш да дишаш. Те следят всичко, което става в този град. Те знаят, че идваш. Пази се!
-Но какво? Кои са те?
В този момент някой ме разтърси грубо и аз отворих очи. Измореното лице на шофьора ме гледаше въпросително насреща.
-Пристигнахме в, господине.
-Благодаря! – измърморих и тромаво слязох от автобуса.
Прекарах вечерта в малък, но уютен мотел до самия град, като през цялото време не можех да се отърся от мисълта, че някой ме наблюдава. Знам, че звучи глупаво и може наистина да е така. Може просто този сън да ми е внушил тези мисли, но все пак чувствах нещо нередно. Интуицията ми никога досега не ме е подвеждала. Исках по-скоро да свърша с тази задача и да се махна от тук. Намразих този град още в мига, в който стъпих на земята му.

За мое голямо удовлетворение нощта премина спокойно и нямах проблеми със съня. Извадих малкия си куфар от го отворих. Десет хиляди евро понякога могат да правят чудеса. Особено щом наши хора си поговореха с митническите власти. Двата пистолета с оптически мерник кротко си лежаха върху меката кожена постеля и чакаха да дойде и техният час.
Според информацията, която имах, Алтер щеше да напусне главната квартира на своята секта около десет часа, за да посети своите последователи в двете идентични здания в източната част на града. Движи се с тъмно син мустанг и има само двама души охрана. Какво по-лесно от това?

Девет часа.
Реших, че най-подходящият подход бе да го изчакам до сградите на сектата и щом излезе от колата да го очистя, и охраната ако се наложи, в което бях сигурен. Погледнах часовника и прибрах оръжията под блузата си.
-Мога да си позволя да хапна нещо преди това – казах си и отидох до града.
Не знам дали за хората тук девет часа беше прекалено рано, но по улиците не се разхождаше абсолютно никой. Дори малкото кафе в центъра беше с широко отворени врати и все пак безлюдно.
Какво, по дяволите, става тук?, помислих си и се насочих към източната част.
В нито един магазин не се мяркаха хора въпреки, че всички врати бяха отворени. След още няколко метра все пак забелязах жива душа, което първо ме учуди. Обектът на моя интерес беше някакъв скитник, който се ровеше из боклука на местен ресторант.
-Хей! – провикнах се, за да привлека вниманието му. Човекът се обърна стреснато и понечи да побегне, но при вида ми спря. Първоначалният му страх бързо се трансформира в любопитство. Усещах как очите му шареха по цялото ми тяло, изследвайки всяка подробност.
-Къде са всички? – попитах най-накрая. – Защо няма никой в града?
-Всички са мъртви – каза с безразличие скитникът и продължи да ме гледа.
-Но… – понечих да възразя, но той ме прекъсна:
-Ти си тук, за да го убиеш, нали? Да! Да! Ти си тук, за да го убиеш. Не знаеш с какво се захващаш. Те ще те хванат. Те наблюдават всичко. Скоро, много скоро.
-Успокой се, старче. Какво става в този град?
-Те владеят всички – повиши тон скитникът. – Промъкват се в телата им и изяждат душите им. Само моята не могат да вземат. Аз съм… Не!
-Какво? – попитах. – Какво искаш да ми кажеш?
-Няма значение – отвърна старецът и затътри количката си надолу по улицата. След малко се обърна и подхвърли: -Бягай далече или скоро няма да можеш въобще да бягаш, а само ще догонваш.
Нямах време да мисля над безсмислено бръщолевене. Имах задача за вършене и трябваше да я свърша.

Десет без пет.
Стоях скрит зад един от широките телеграфни стълбове (или поне на такъв приличаше) и внимателно наблюдавах задаващата се кола, съпровождана от големи облаци прах. Внимателно проверих за последен път пистолетите и дръпнах предпазителите. Време беше за шоу.
Мустангът спря пред дясната сграда, на десетина метра от моята позиция, двигателят изстена тъжно и угасна. Вратата се отвори и един ботуш тупна върху прашната земя. Последва го още един, а след него и тялото на Алтер Надини. Самият той според информацията ми беше на около петдесет, но ако не знаех това не бих му дал повече от тридесет-тридесет и пет. Беше висок, атлетичен мъж с гладко и чисто лице. Косата му, къса и кестенява, беше прилежно зализана назад с прилично количество гел. Въобще не приличаше на някой ръководител на култ, вбесил виден френски гангстер. Надини отметна тревно зеления си плащ назад и се насочи към вратата на сградата. Вървеше бавно и величествено, сякаш искаше да покаже своята власт и неуязвимост.
Рязко изскочих иззад прикритието си и свалих охраната с два точни изстрела в главите им. Насочих дулото към Надини, но реакцията му ме спря. Смехът му отекна насред пустата улица и ехото дълго след това остана да се носи из въздуха. -Нима ти е смешно, гледайки смъртта в очите? – погледнах го с учудване.
-Ти дори си нямаш представа какво значи смърт – вторачи се в мен Надини. Погледът му беше изпълнен с презрение и насмешка. Та той ми се подиграваше. И въпреки всичко нещо в тези очи ме накара да отстъпя и да позволя на страха да ме обгърне. Бяха студени, черни и… страшни.
Без да чакам втора покана натиснах спусъка и куршумът полетя към своята жертва. Усмивката и презрителният поглед не напуснаха мъжът дори когато смъртоносното парче метал проби челото му и прониза мозъка.
-Чао! – хвърли ми последна усмивка Надини и се строполи безжизнен на земята.
-Сбогом! – отвърнах и прибрах оръжията. Задачата беше изпълнена. Нямах търпение да се прибера в къщи по-далеч от този отвратителен град, от който ме побиваха тръпки. Върнах се обратно в града, който продължаваше да си е все така безлюден, и се самообслужих в близкия хранителен магазин. След това отидох в мотела, за да прибера нещата си и да се махна.

Единайсет часа.
Според разписанието, което прочетох на спирката, най-ранният автобус беше в дванайсет часа. Седнах на единствената пейка и зачаках. Тогава го ушите ми достигна този звук. Сякаш десетки крака се движеха бавно и равномерно по прашната улица и мърмореха нещо. Станах и нервно се огледах. Температурата през последния един час май се беше покачила поне с десет градуса, защото малки капчици студена пот се стичаха по бузите ми. На около стотина метра пред мен по главната улица се движеше голяма маса хора. Всички те оплакваха смъртта на своя водач Алтер.
Знаех, че ако ме видят тук – странник в града им, които иска да напусне – веднага ще ме линчуват за убийството, независимо дали съм виновен или не. Опитах се да тръгна в противоположна посока, но изведнъж краката ми отказаха. Стоях на мястото си и въпреки опитите ми, не помръдвах. Някой или по-скоро някаква сила ме държеше здраво. Съвсем скоро тълпата щеше да ме достигне.
Така и стана. Противно на моите очаквания обаче, те не се нахвърлиха около мен, а просто ме наобиколиха. В случая това беше още по-лошо и плашещо. Очите им се рееха към земята и погледът им бе отнесен. Приличаха на група дрогирани тинейджъри. В центъра носеха тялото на покойния Алтер Надини.
-Здравейте! – направих глупав опит да разчупя леда сякаш това бе първата среща с непознато момиче. Хората обаче само се въртяха в кръг около мен и сякаш не ме забелязваха. Краката ми продължаваха да отказват да ми се подчинят и това допълнително ме изнервяше.

Единадесет и половина.
Преди около десетина минути се отказах от всякакви опити за контакт с хората, които изглежда представляваха цялото население на града. Надини май беше успял да плени мозъците им по някакъв начин и те му оставаха предани дори в смъртта. Лицата им бяха безизразни и не трепваха нито за секунда. Като по часовник редяха едни и същи думи през равни интервали от по две минути и не вдигаха поглед от земята. Блузата ми вече напълно залепна зад подгизналия ми от пот гръб и още много лепкава течност се стичаше по челото и бузите. Температурата се покачваше с всяка измината секунда и скоро имах чувството, че ще започна да цвърча като пиле на бавен огън. Наистина ли ставаше все по-горещо и по-горещо или се бях притеснил прекалено много?
Стоях прав като статуя в центъра на пръстена, който тълпата беше образувала около мен и най-разнообразни мисли минаваха през ума ми. Повечето от тях караха косата ми, лепкава и мокра от потта, леко да се изправя, буквално. Видът на всички тези хора, които сякаш не ме забелязваха, определено ме притесняваше. Щяха ли да ме убият? Как щяха да го направят? Как всъщност ще постъпят с мен? Осъзнавах огромното влияние на Надини все повече и повече. Той се беше превърнал в Бог за тези хора. Дали?
Малко след трийсетата минута на единайсетия час множеството изведнъж спря. Застинах в очакване. Един мъж на средна възраст – носеше изтъркани джинси и огненооранжев пуловер с висока яка – излезе напред и вдигна ръка. Първата ми мисъл, която мина през главата ми, беше дали не му е топло с тази плътна плетена фанела. Глупава мисъл, но все пак напълно несъзнателна.
-Какво смятате да правите? – попитах с леката надежда, че най-после щяха да ми обърнат внимание. В отговор мъжът ми зашлеви толкова силен плесник, че долната ми устна се цепна и топла кръв се стече в устата ми. Отметнах глава, облизах се и пак впих поглед в непознатия. Той не обели нито дума. Вдигна повторно ръка и други четирима души дотътриха тялото на покойния си водач Надини. Поставиха го внимателно пред мен и се вляха обратно в тълпата.
-И какво сега? – полюбопитствах, макар да знаех какво ще последва. Оказах се прав. Нов удар – този път с юмрук – се стовари върху дясната ми буза. Силата му беше като на метален лост. Болка, пареща, пронизваща, като мълния разтърси цялото ми тяло и ме скова за момент. Изплюх кръвта и доволно се изправих отново без да показвам признаци, че съм се предал, уплашил или, че нещо ме боли.
Мъжът извади малък нож от един от джобовете на джинсите си и коленичи до тялото на Алтер Надини. Сега какво, помислих си, но този път предпочетох да си замълча, защото не знаех с какво и къде ще ме удари този. За мое огромно учудване и отвращение, въпросният мъж бавно и с изключителна прецизност разряза черепът на мъртвият си покровител. Отмести парчето кожа и отдолу блесна гладката повърхност на костта. Гледах и не можех да повярвам на очите си – нямаше и капка кръв. Следващата стъпка на човекът беше още по-странна. Той замахна с всичка сила и строши черепът. Опитах се да видя какво има вътре, но не успях. Онзи бръкна вътре и успях да забележа как ръката му потъна чак до лакътя. Това направо ме ужаси. Ненадейно страх скова умът и тялото ми и без да се осъзнавам, се опитах да побягна. Краката ми обаче все още не бяха на моя страна и отказаха да се подчинят.
-По дяволите! – изкрещях. За награда на жалкия си опит получих ехидна усмивка от мъжът, който измъкна ръката си от главата на Надини. Стискаше нещо желирано, черно и пулсиращо. Направи знак на няколко яки мъже да ме хванат здраво и се приближи до лицето ми. Усещах дъхът му на развалени ябълки да гали нежно носът ми. Тук нервите ми не издържаха и аз повърнах право върху самодоволната му физиономия. Човекът внимателно избърса закуската ми и ядосано ме погледна. Усмивката му се беше стопила и сега в очите му четях единствено гняв и желание за мъст. Дали обаче това наистина беше желание за отмъщение?
Непознатият вдигна ръката си, в която пулсираше странният предмет, и в поднесе към устата ми. Естествено аз нямах намерение да се оставя просто ето така да ме отровят (както реших първоначално). Започнах упорито да въртя глава ту наляво ту надясно и всячески се стараех да избегна приближаващото се… нещо.
След минута търпението на мъжа се изчерпа и той посочи с пръст един от хората в тълпата. Това беше малко момче на не повече от десет години, което доволно се усмихна щом го избраха. То се приближи към мен, качи се бавно на пейката и стисна бузите ми като с менгеме. Със свободната си ръка хвана зъбите ми и без каквото и да е усилие, въпреки моето съпротивление, ги вдигна нагоре. За момент успях да му се изплъзна и да стисна здраво пръстта му с желязна захапка. Усетих кръвта му – ледена и противна – да се стича в гърлото ми. Не се сдържах и го пуснах. С отвращение започнах да плюя противната течност. Момчето се възползва от разсейването ми и отново притисна горната ми челюст. Изстенах от болка, но то беше непреклонно. Мъжът приближи черното вещество към широко отворената ми уста, която сякаш го зовеше: “Ела, аз те искам! Желая те!”. Погълнах цяло нещото, което за мое огромно учудване се оказа напълно безвкусно. Трябваше ли да се радвам?
Мъжът направи знак на стоящия зад мен и той ме прати в страната на сънищата с един удар по тила.

Събудих се със силно главоболие. Бързо се огледах. Гледката определено не беше приятна. Намирах се в малка клетка, която се носеше над бълбукаща река от лава. Отново ли сънувах?
-Ни най-малко! – дочух развълнуван глас някъде около мен. Докъдето ми стигаше погледът се виждаха само тежките пари, които се носеха от бълбукащата лава. Това определено беше сън, много лош сън, кошмар.
-Не! – настоя гласът. Дочух пърхане на крила и пред мен (от другата страна на клетката естествено) се издигна странно същество, което наподобяваше прилеп, но главата му беше като на някое чудовище, излязло от най-страшните разкази на ужасите. Огромните му ципести криле пореха въздуха и разнасяха парата наоколо. По отворената му уста личаха лиги, стичащи се по дългите остри зъби. -Какво е тогава? – попитах, опитвайки се да прикрия нестихващия страх, обгърнал душата ми.
-Не се притеснявай да се страхуваш – каза съществото. – Аз виждам в душата и знам всички твой страхове. Тя ми принадлежи сега. -Какво искаш от мен?
-Нима това има значение за теб. Ще взема всичко без значение дали ми позволяваш – усмихна се чудовището и запърха злобно с криле. – Твоята организация мисли, че си се провалил и си се обърнал срещу тях. Скоро ще потърсят начин да се отърват от теб. Погледни там.
Обърнах се в посоката, където гледаше съществото. Клетката се движеше към огромна пещ, в която горяха могъщи огньове. Пламъците жадно протягаха смъртоносните си ръце извън тесния отвор и очакваха храната си.
-И? – попитах с престорено безразличие.
-Аз бих могъл да ти помогна – каза чудовището.
-Нима? Как?
-Ще те върна обратно на горния свят ако ме помолиш за милост. Но ще поставя едно условия – малките му лилави очички засвяткаха. – Искам тялото ти след смъртта. Ще те оставя да живееш, но умреш ли, ставаш мой.
-Къде е уловката? – попитах недоверчиво.
-Няма такава – премигна съществото. – Е?
-Скоро и без друго ще умра. “Справедливост” не се церемонят със своите бивши служители. Не! Защо да ти доставям това удоволствие? Не се страхувам от смъртта. Винаги съм вярвал, че съществуват зли сили и сега се убедих със собствените си очи. Готов съм да посрещна смъртта. Чу ли? Не се страхувам! – последните думи направо ги изкрещях. Лицето ми червенееше от гняв и болка. Но вместо да се ядоса, съществото се засмя силно и гръмогласно.
-Нима си мислиш, че искам твоето мнение? Както вече ти казах, ще взема всичко без да питам. Просто исках да проверя колко ще ми наложи да чакам.
Усетих как кръв нахлу в главата ми. Главоболието се засили още повече. Тънка струйка кръв се стече от носа ми.
-Сега върви и не се бави!

Какво стана? Жив ли съм?
Стоях в колата си на не повече от стотина метра от сградата на фармацевтичната компания, собственост на “Справедливост”. Опитах да си припомня какво се случи през последните няколко дни. Порових дълбоко в съзнанието си, но не успях да намеря нищо. Инстинктивно врътнах ключа и двигателят изръмжа. В мига, в който усетих, че нещо не е наред, вече беше прекалено късно. Колата избухна в огнен стълб и полетя нагоре. Превъртя се няколко пъти във въздуха и тупна шумно на улицата. Вълната ме погълна и остави напълно безпомощен. Силна болка прониза тялото ми и настана мрак.
-Не още! – разнесе се гласът на съществото.
Събудих се на няколко метра от горящия си автомобил и рязко обърнах глава към компанията. Този път не се замислих нито какво е станало, нито как съм се спасил.

Влетях през леко открехната врата на бар “Справедливост” като ураган над смълчано море и едва не я изкарах от пантите. Пот се стичаше по цялото ми тяло, очите ми се бяха зачервили до неузнаваемост, а дрехите ми на места бяха силно обгорени. Клиентите наоколо за миг замръзнаха по местата си и прекъснаха безсмислените си разговори. Всички се загледаха в мен като прокажен и не сваляха поглед. Това леко ме изнерви. Но като се има предвид, че едва се държах на краката си и нервите ми бяха обтегнати до краен предел, направо гръмнах като тапа на шампанско.
-Какво сте ме зяпнали? – улових се да крещя обезумял към любопитната тълпа, но едва чувах думите си. Хората сведоха виновно погледи и продължиха да се занимават с това, което вършеха преди да ги прекъсна. С крайчеца на едното си око обаче те продължаваха да ме следят. Барът се намираше в приземния етаж на голямата корпоративна сграда на “Спрейндръгс” и по-голяма част от клиентите му бяха от моята професия. Струваше ми се, че чувам напрегнатите им пръсти да тракат нервно по дръжките на пистолетите. Едно грешно мое движение и щях да получа солидно количество олово.
Опитах се да не мисля за това и се приближих до бара.
-Какво ще желаете? – попита ме барманът. Погледнах го право в очите и видях как страхът беше обвил лепкавите си пипала около ума му. Но той не се страхуваше от мен. О, не! Чувствах го. Нещо друго беше обсебило съзнанието му. Нещо, което предстоеше да се случи и за което той беше инструктиран. Опитах се да се успокоя до колкото това беше възможно и му подадох малка пластмасова картичка. Той я пое и започна да ми задава стандартните въпроси, през които ми се налагаше да минавам всеки път. Бях забелязал как този мъж произнасяше рутината с нескрито отегчение и си опитвах да си представя по колко ли пъти на ден му се налага да го прави. Този път обаче гласът му трепереше и той беше явно изнервен. Това още повече подсили съмненията ми и ме накара да стисна здраво дръжката на верния си колт.
-Сериен номер? – попита барманът и единият му клепач леко трепна.
-АК00174.
-Статус?
-Ниво две, неактивен.
-Име?
-Блясък.
-Те ви очакват – каза мъжът и натисна малко копче под барплота. Вратата до него зловещо изтрака и леко се открехна.
Още с влизането чух три изстрела. Куршумите прелетяха безмилостно краткото разстояние и ме удариха в гърдите. Отскочих под силата им и се строполих в краката на бармана. Редовните служители на компанията се разбягаха като подплашени зайци. По-късно щяха да се погрижат за тях – или с тлъста бонус премия за Коледа, или с куршум в някоя канавка ако откажеха.

-Време е! – усмихна се съществото и сякаш погълна душата ми. Почувствах как се превръщам в ненужен предмет в задния джоб на изтъркани джинси. Можех да виждам през своите очи, да разсъждавам чрез своето съзнание, но не и да командвам своето тяло. Изправих се и с тъмно лилавите си очи погледнах бармана.
-Аз…аз…- заекна той от страх – … само изпълнявам заповеди.
-Аз също, приятел – казах аз и пробих дупка в черепа му с ръка. Сега вече съществото притежаваше пълен контрол над мен. То говореше чрез мен, ходеше чрез мен, убиваше чрез мен. То беше мен.
С бавна крачка влезнах обратно в стаята на шефовете. Канонада от куршуми се понесе към мен. Удряха се в тялото ми и отскачаха като гума. Минавах покрай стрелците и с по един удар слагах край на жалката им съпротива. Скоро в стаята остана само най-големият бос, основателят на “Справедливост”. Той нервно натискаше спусъка на своя пистолет дълго след като му свършиха патроните. Виждайки, че е сам, той пусна оръжието и въздъхна.
-Станал си по-силен след последната ни среща.
-Знаеш защо съм тук – казах и стиснах заканително юмруци.
Спрейн кимна тъжно и каза:
-Защо всичко трябва да свършва така, Магот? Можем да си поделим печалбата, да живеем прекрасно на гърба на хората.
-Не! – креснах. – Скоро те ще пратят друг. А след него и друг. И така докато някой не се справи с теб или с нас. Няма смисъл. Ти ни предаде. Обърна се срещу нас. Опита се да ме убиеш. Знаел си, че твоят човек ще стреля в главата и си се надявал да ме уцели. Глупаво от твоя страна. Би трябвало да знаеш, че никога не трябва да разчиташ на шанса. Време е да понесеш последствията си. Спрейн сведе очи и се засмя.
-Нашите закони – подхвърли мрачно той – са писани от страхливци. Ние имаме сила Магот. Ние можем да бъдем господари.
Без да го слушам повече, сграбчих черепа му и го пробих. Извадих малкото черно вещество и го смачках в ръката си:
-Сбогом, Спрейн!
Едва сега успях да проумея всичко. Аз бях просто една марионетка в ръцете на тези демони и изглежда изиграх ролята си. А сега? Какво следва от тук нататък?
List
Stories