10th Man Down



“Да не би да се уплаши? Няма да ти е за първи път!”
-Млъкни! – изкрещях и капчици слюнка се разхвърчаха от устата ми. – Страх? Мене? Че за какво? Имах ли причина? Аз?
Глупави, безсмислени въпроси ми задаваше. Глупави, безсмислени коментари правеше. Дразнех се. Едното ми око (Лявото ли беше или дясното?) потрепваше под действието на някакъв странен тик, останал скрит за мен до този момент. Бях облечен леко – бяла копринена риза и изтъркани от времето дънки – и въпреки това се потях прекалено много за подобна прохладна нощ. Имах чувството, че потта се стича на реки по гърба ми – ледена и лепкава. Но нямах време за губене. Или… Всъщност, като се замисля, май имах предостатъчно такова. За къде съм се разбързал? Всичко вървеше по план. Нямаше причина да се нервирам.
“Що за място си избрал?”
Поредният глупав и лишен от смисъл въпрос. Е, как да не се ядоса човек?
-На теб на какво ти прилича? – отново се разкрещях аз. Усетих нахлуващата в главата си кръв. Лицето ми придоби гневен, червеникав оттенък. Трябваше да се опитвам да владея чувствата си, емоциите, но той непрекъснато ме провокираше. – Хората му казват поле. Следиш ли ми устните? Поле! Най-обикновено скапано поле. Ако погледнеш на дясно – поле. Ако погледнеш на ляво – поле. Ако случайно, ама съвсем случайно се загледаш в хоризонта пред себе си, пак поле ще гледаш. А сега познай какво лежи зад тебе? Поле ли чух? Боже, не мога да повярвам, май си прав! Тихо, безлюдно, пустош… поле. Доволен ли си?
-Не ви разбирам! – гласът дойде ниско долу – тих, треперещ, плах.
-Видя ли какво стана заради тебе? – сопнах се на Лоп. – За малко да го забравя.
Само до преди минута говорех за вършене на неизбежните неща, а ето че така се отплеснах, че забравих за тях. Това можеше да доведе до много неприятни последици.
“Какво пък аз съм направил?”, обиди ми се той и ми обърна гръб. Така беше по-добре. Нямах повече време за спорове и безсмислени диалози. Имах работа за вършене.

-Кое беше момчето, Пол? Зная, че го помниш. Важно е! – следователят записа нещо в малкото си тефтерче, след което зачака. Чувстваше, че ако се опита да притисне арестанта, може да загуби всичко. Състоянието му въобще не изглеждаше добро – вероятно раздвоение на личността, психоза, параноя, остра форма на шизофрения. Такива диагнози му поставиха различните психиатри и лекари, които го прегледаха и преслушаха най-малко стотина пъти, но в него имаше нещо. Следователят не можеше да определи със сигурност, но сякаш там някъде се криеше един… нормален Пол.
-Да го помня? Да го помня? – тялото на мъжът се разтресе в истеричен смях. Едното му око леко потрепваше от време на време. –Дори не съм го забравял. Той беше по-специален, по-различен от останалите. Той беше деветият, последният.
Тези мисли преминаха през главата ми когато се загледах в момчето. Беше последен.
“Дали?”, попита ме изневиделица Лоп и думите му смразиха кръвта ми. Една толкова обикновена дума, която носеше в себе си жесток смисъл. Какво го подтикна да ми зададе този въпрос? Нима имаше още планове?
“Този е последният!”, твърдо отсякох аз, но мълчанието на Лоп само влоши положението. Именно така той изразяваше своето съмнение и несъгласие. Стори ми се, че огромна сянка се надвесва в този момент над главата ми.
“Трябва да бъдат девет!”, вече не толкова убедено повторих убеждението си.
“Започнеш ли трудно се спира. Сигурен ли си, че не искаш да има и десети? Да закръглим бройката?”
“Сигурен ли съм?”, попитах невярващо. Понякога се възхищавам на това негово качество. Винаги успява да постигне своето и да влее съмнение и в най-желязното ми убеждение. Именно затова понякога го мразех.
-Не! – бързо се опомних и му креснах силно.
“Ще видим!”, усмихна се Лоп и замълча. За него спорът беше приключен и той излезе необорим победител. Въздъхнах отчаяно и отново се вгледах в момчето. Беше на около седемнадесет или осемнадесет години, най-много деветнадесет. Не му давах повече от шейсет килограма. Висок, слаб, с бледо и издължено лице, сковано от страх, лежеше с вързани ръце и крака върху напуканата от слънцето земя. Дрехите му бяха покрити с прах и засъхнала кал, а от очите му се стичаха сълзи. Казваше се Тони. Познавах го, както познавах и предишните осем. Но той не беше като тях. Първият се оказа ней-труден, никога не ще го забравя. Не бях убивал човек до тогава. Наблюдавах тялото на Майкъл, лежащо в безсъзнание на пода в апартамента ми, и нервно стисках малка брадвичка в дясната си ръка. Не беше лесна работа, а и всичката онази кръв. При втория нещата също не бяха по-различни, но с всеки следващ ставаше все по-лесно и по-лесно. Особено щом знаех, че се приближавам към целта – номер девет, последния.
“Дали?”, отново се намеси Лоп, но този път просто искаше да се заяде, затова не му обърнах внимание.

-А защо, Пол? – прекъсна го следователят с цел да избегне омагьосания кръг, в който арестантът имаше опасност да попадне. – Защо започна всичко? Защо разчленяваше телата по този жесток начин?
Пол затвори очи и тялото му отново се разтресе, при което следователят притеснено се приближи до него.
-Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? – измрънка девет пъти и млъкна. Зъбите му нервно тракаха, докато устните не спираха да мърдат сякаш си шепнеше нещо. – Смъртта е неизбежна. Те… Аз… Те… Аз… Везните клонят, ще натежат.
Пол отвори рязко очи и стисна надвесилия се над него следовател за гърлото.
-Нямах друг избор! – изръмжа той, а очите му светеха с неестествен блясък. – Той ми нареди. Изненада ме. Принуди ме. НЯМАХ… ДРУГ… ИЗБОР! – крещеше истерично е лицето на задушаващия се мъж.
-Съжалявам! – отново промени настроението си и пусна следователя. Сведе виновно глава и отстъпи крачка назад. – Съжалявам! -Защо… защо не разкажеш за този, който те е принудил. Как изглежда, с какво те е държал?
-Беше късно вечерта когато го срещнах за първи път. Огромни черни облаци скриваха нощното небе и единствената светлина, с която разполагах – луната. Вървях сред огромно царевично поле и нямах и най-малката представа как съм се озовал там. Стеблата се извисяваха високо над главата ми и не където и да се обърнех все с царевица се сблъсквах. Непрогледният мрак още повече усложняваше нещата.
Той се появи изневиделица. Сякаш земята се разтвори и злото подаде слузестата си ръка в желанието си да ме докопа. Не бях далеч от истината. Сграбчи ме с огромните си лапи и ме вдигна над главата си. Исках да изкрещя, но не можех. В мига, в който погледнах в пламтящите му очи, се сковах от страх. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен колкото бях онази нощ. В тези очи аз видях своята смърт – жестока, болезнена и мъчителна. Дори мога да се закълна, че почувствах част от болката.
-И твоят час удари Пол! – изръмжа Той и в гласа му долових цялата злоба на планетата, събрана в едно тяло.
-Не искам да умирам! – беше единственото нещо, което ми дойде на ум в този момент. Сълзите се стичаха по бузите ми, прогаряха кожата и падаха върху сянката под мене. – Не искам!
-Така ли? – попита ме с престорено учудване Той. – Какво би могъл да предложиш в замяна на нещастната си душа?
-Аз… – заекнах. Нямах отговор на подобен въпрос. Съмнявам се, че някой въобще може да има. А трябваше…
-Позволи ми да направя предложение в такъв случай. – Той ме пусна на земята и скръсти ръце. Тъмнината, която изглежда беше в съюз с Него, не ми позволяваше да видя нищо освен една сянка, една огромна, триметрова сянка. Усетих горещия му и миришещ на разлагаща се плът дъх в лицето си щом се надвеси над мен.
-Ако ми поднесеш девет души вместо твоята ще си помисля дали да те пощадя. Разполагаш с девет дена, по една всеки ден. Е?
Отново загубих дар слово. Дяволът ли седеше пред мене? Продавах ли душата си? Отказвах да повярвам. Но Той ми предлагаше един вид спасение. Можех ли да откажа? Какво значеха за мен девет непознати?
-Не! – отсече Той. – Ти трябва да познаваш жертвите си. Това е единственото условие. Закълни се сега пред мен и пред мрака на нощта, че ще изпълниш всичко, за да спасиш себе си! Подчини ми се или умри!
-Заклевам се! – изкрещях аз без да се замислям повече. – Заклевам се! Ще ги убия! Да! Аз ще живея!

-Кой е Лоп? – попита следователят, опитвайки се да изкопчи поне едно изречение, което да има някакъв смисъл. Дори той не знаеше на какво се надява. Виждаше, че Пол е луд, спор нямаше. Беше намерил виновник за злодеянията си в лицето на самия Дявол и що се отнасяше до него – беше напълно невинен.
-Лоп? – измрънка по-скоро на себе си затворникът и се усмихна. – Той живее в мен, до мен. Ние сме едно цяло.
(“Кажи му, приятел!”)
Лоп е Пол! Пол е Лоп! Това сме ние. Но нима сме интересни?
Следователят въздъхна и седна на един от столовете. Губеше си времето. Въпреки огромното си желание да открие поне капчица умисъл в постъпките на Пол, вече не беше убеден, че такава съществува.
-Кое тогава е интересно?
-Загубих всичкото време, което имах на разположение за губене. И макар такова да не съществуваше, аз изчерпах неизчерпаемите си запаси. Свършиха празните приказки. Нагледахме се на красиви гледки. Дойде моментът за действие.
Обърнах се и погледнах момчето право в очите. Жадно попивах страха, който струеше от тялото му. Почувствах се силен, всемогъщ, бог… В ръцете си стисках моята вярна, малка, но смъртоносна приятелка – брадвата – изпроводила до Неговата обител предишните осем мои спасителя. Тони не беше глупав. Веднага предусети какво щеше да последва и лицето му придоби пепеляво сив оттенък. Очите му се изцъклиха неестествено, втренчени умолително в мен, пропити от сълзи на страх и отчаяние.
-Моля ви! – проплака той. –Недейте!
-Един по един всички паднахте – изръмжах аз. – Няма смисъл да се молиш момче. Знам, че те боли. Трепери! Аз ще сложа край на болката ти. Нищо лично, разбери. Той те иска. А щом поиска нещо… по-добре да го получи.
-Не! – сълзите вече се стичаха като водопади от подпухналите му зачервени очи, но те нямаше да го спасят. Спасение за него нямаше. Брадвата разцепи въздуха и потъна в плътта му. Лявата ръка, чак до рамото, тупна глухо на земята. Кръвта бликна като гейзер и бялата ми риза жадно я попи, обагряйки се с греховете ми. Внимателно почистих лицето си под заглъхващите писъци на Тони. Макар да загуби съзнание, той все още дишаше когато повторих процедурата и с дясната му ръка. Последваха краката, а най-накрая естествено остана главата. Душата му премина в Неговите ръце и аз бях свободен.
“Свободен!”, повтори с величествен тон Лоп, но в думите му долових подигравка. Той все още беше убеден, че не мога да спра. Но Тони беше последен. Можех ли по някакъв начин да го накарам да разбере това?

-И какво следва сега Пол? – попита следователят. – Щом вече си свободен, какво планираш да правиш?
-Свободен съм! – повтори арестантът все още не вярвайки напълно в думите си. – Да, така е! Какво смятам да правя? Искам да се прибера у дома. Да, точно това искам.
-И къде е у дома? – може би поне щеше да изкопчи адреса му.
-У дома е… – Пол се замисли за дълъг период от време. На няколко пъти отвори уста да каже нещо, но бързо се отказваше. Накрая успя единствено да изрече:
-У дома е у дома.
-Прекрасно! – следователят въздъхна напълно отчаяно и прибра малкото си тефтерче в джоба.
-Там сред зелените полета, сред огромните царевични стебла, сред овощните дръвчета, сред аромата на свежи пролетни цветя, сред веселите викове на местните деца, играещи в близкото езеро, сред непристъпните хребети на заснежени планини, сред малките еднообразни къщички на съседите, сред лехи от кости и пера от ангелски криле, сред реки от….
-Пол! Пол! – следователят го разтърси грубо, отърсвайки го от хаотичната му мечта. – Успокой се! Отиваш в лудница. Разбираш ли? Няма реки, планини, лехи и други подобни глупости. Нужна ти е помощ.
Нещо в съзнанието на Пол прищрака. За миг пред очите му се разигра сцена, от която кожата му настръхна. Беше стиснал стола, на който седеше, и удряше с всичка сила главата на следователя. Отново и отново. Дори след като умря продължи да го налага. Отново и отново.
“Казах ти!” , намеси се доволно Лоп. “Започнеш ли веднъж не можеш да спреш просто така. Като наркотик е. Знаеш, че е лошо, но ти харесва. Желанието те изгаря от вътре, нали? Яде вътрешностите ти като паразит, принуждавайки те да дадеш воля на чувствата. Защо да го спираш? Кои сме ние, че да пречим на естествените нужди на тялото? Хайде, Пол, вземи пистолета на този нещастник! Той ти се подиграва, нима не осъзнаваш? Вземи го! Не е като добрата стара брадва, но и той ще свърши работа. Способен е да отнема живот. Само натискаш спусъка и… бум!
-Да! Да! – изкрещя Пол. – БУМ!
Избута изненадания следовател с рамо и извади пистолета от кобура на кръста му. Мъжът застина на място. Нямаше идея какво да очаква от един луд.
-Лоп е прав – каза Пол и една сълза се търкулна по бузата му.
“Така е! Така е!”
-Трябва да има още един, поне още един, десети.
“А защо не и единадесети, дванадесети….
-Не го слушай, Пол! – опита се да предприеме нещо следователят, предусещайки куршумите в тялото си. – Вслушай се в собствените си мисли и чувства. Дай ми оръжието. Не постъпвай глупаво. Знаеш, че това е грешно.
Знаеше, че говори глупости, но нищо друго не бе способен да измисли. Лицето на Пол се изкриви в болезнена гримаса. Още няколко сълзи се търкулнаха по зачервените му бузи.
-Съжалявам! Вече го реших. Десети трябва да има! Едва сега осъзнах колко глупаво всъщност съм постъпил, егоистично. Този ще бъде наистина последен. С него трябваше да започна – първи и последен. Дано всички ми простят.
“Какво си намислил, глупако?”
-Какво смяташ да правиш?
В отговор и на двамата Пол вдигна пистолета, опря го до слепоочието си и натисна спусъка без дори да трепне. С неговата смърт кръгът се затвори. Бройката бе изпълнена.
Десетият падна!
List
Stories