Death - Act II



Бляскавата кариера на вампир-доносник, която бавно градях, изглежда беше прекалено хубаво, за да е истинска напълно. Чувствах, че рано или късно везните ще се наклонят срещу мен и тогава… Мислите ми винаги спираха до тази точка и отказваха да продължат напред. Страхувах ли се? Не можех да открия отговор, но не толкова, че не съществуваше такъв, а по-скоро аз не желаех да го намирам. Имах нужда да търся нещо, нещо по-различно, от това да убивам себеподобни и да се крия от слънчевите лъчи. Вероятно бях объркан. Но защо?
Слуховете се носят светкавично из нашите среди и само два-три часа след посещението на Лестър, аз бях поздравяван от всеки срещнат вампир за чудесно свършената работа и премахването на един от най-яростните и добри ловци на Глутницата. Правех всичко възможно да се преструвам, че се радвам, че споделям чувствата им, но всъщност не беше така. В моменти като този наистина ме обземаше страх. Но на просто обикновен страх, а такъв, който кара тялото ти да се тресе от топли и студени вълни и пот да се стича по челото ти всеки път когато се разминеш с обикновен човек. Нещо нередно се беше случило и Глутницата съвсем скоро щеше да ме потърси. Те нямаше да повярват на мен. Всъщност на кого ли вярваха? Изглежда това беше без особено значение в този момент. Наложи се да действам бързо.

Валор седеше на леглото и гледаше звездите по нощното небе. Почукване по вратата го изкара от унеса му.
-Да? – попита той и бавно стана, обувайки ботушите си.
-Лестър е мъртъв, сър – заяви глас от другата страна.
-Какво? – извика изненадано Валор и рязко дръпна дръжката. – Кога е станало?
-Преди около три часа – отвърна нисък мъж в монашеско расо и плътна качулка на главата.
-Знаем ли как е станало? – продължи с въпросите предводителят на Глутницата, докато се предвижваше към главната командна стая, от където имаха връзка с всеки един ловец навън.
-Новините не са добри – каза с безразличие монахът. – Вярваме, че Дарил е извършил убийството.
-Дарил? – още по-невярващо погледна Валор към събеседника си. – Сигурни ли сте?
-Напълно. В тялото, което намерихме захвърлено близо до една от тайните ни квартири, имаше бележка.
-Какво гласеше тя?
Монахът подаде малко листче и търпеливо зачака заповедите на своя шеф.
-Не мога да повярвам! – възкликна Валор и стисна бележката в ръката си. – Баща ми наистина вярваше в този вампир. Обичаше да казва, че той е такъв само на външен вид, но душата му е все още човешка. Но аз знам и поговорката, за вълка, който козината си мени, но нрава никога. Сформирай отряд от пет от най-добрите ни ловци и го намерете. Искам да видя прахта му как се стича между пръстите ми. Върви! Аз ще се приготвя.
-Не мисля, че идеята ви да водите отряда е добра.
-Не ме интересува какво мислиш! – погледна го ядосано Валор. – Преди да умре баща ми аз дадох обещание. Заклех се, че един ден Дарил ще загине от ръката на някой от рода. Ако не е от моята, то от тази на децата ми, или на техните деца. Дори за миг не предположих, че това може да се случи. Но то стана.
Монахът мълчаливо изгледа Валор, след което излезе от стаята.

Избутах плъховете, които се бяха покатерили върху саркофага ми и погледнах към тримата ми придружители. Знаех, че рано или късно отряд на Глутницата ще бъде сформиран и ще тръгне по петите ми. Първото място, където щяха да търсят, бяха каналите. Всички знаеха къде живея. С огромна тъга огледах малката скромна дупка, в която живеех. Нямах никакво желание да я напускам, но особено голям избор не ми беше останал.
-Помогнете ми! – обърнах се към един от вампирите. – Внимателно го изнесете, натоварете го на камиона и го закарайте в онази западнала сграда, която ви показах по-рано. Аз имам да свърша още няколко неща и ще дойда.
След минута моето убежище бе натоварено на нищожното превозно средство и за първи път от толкова години се почувства сякаш бях гол. Гледайки го отдалечавайки се предчувствах, че никога не ще го видя повече. И не страх, че може да ми го откраднат, ме обгръщаше. По-скоро усещах неизбежното – смъртта. Вятърът виеше зловещо тази вечер, а луната се криеше свенливо зад множество тъмни облаци. Знаците не лъжат. Нещо лошо предстоеше и аз знаех какво е то. Ако Валор лично реши да се изправи срещу мен то загубата е сигурна. Обещах да баща му, че никога няма да го нараня и смятам да спазя своето обещание. Дори това да означава смърт за мен..
Погледнах за последен път към нощното небе, но не успях да зърна нито една звезда. Само тъмните зловещи облаци ми се усмихваха и очакваха да видят края ми. Още един знак. Въздъхнах. Не ми оставаше нищо друго освен да чакам.
Скоро те дойдоха. Чувах гласовете им, усещах стъпките им, чувствам омразата им. Бяха дошли за мен и нищо, освен смърт, нямаше да ги накара за размислят.
-Стойте тук и си отваряйте очите!
Чух познат глас – Валор. Опасенията ми се оказаха реални. Лично синът на един от най-верните ми приятели, може би единствен, сред хората беше дошъл да сложи край на жалкото ми съществуване и то точно когато бях започнал да го харесвам. Не можех да го нараня, а да го убия – и дума да не става. Дължах това на стария Валор, който ми повярва и ми помогна да превъзмогна болката и отчаянието. Щом ще умирам не виждах по-добър палач от този. Бях готов.
-Слизам сам! – отсече твърдо Валор и отмести шахтата. Стъпките му отекнаха по тесния коридор, все по-близо и по-близо. Желанието за мъст изгаряше сърцето му и приятелството с Лестър още повече подклаждаше огъня на отмъщението. Но от друга страна той изпитваше съмнение относно вината ми и пред него стоеше нерешима дилема. Въпреки всичко той знаеше, че след минута трябва да е подготвил своя отговор.
-Тази вечер няма нито една звезда по небето, Валор – посрещнах го щом изникна иззад завоя.
-Дарил? – в погледа му четях едновременно ужас и удивление. Чудеше се какво правя тук, знаейки че Глутницата ме търси. Ужасяваше се, че сега се налага да реши своята дилема. Реших, че няма нужда да му причинявам толкова излишна болка. Най-разумния изход беше аз сам да предложа решението.
-Стреляй, Валор! Сложи край! Отмъсти си!
-Дарил? – още по-голяма почуда разтърси объркания Валор. – Какво говориш?
-Трябва да го направиш. Това е единствения изход. Затова си тук, нали?
-Аз… – Валор заекна и сведе виновно поглед. – Ти си убил Лестър. Наказанието е неизбежно.
-Зная – въздъхнах. – И все пак… Погледни ме, момче, последните тридесет години аз служех на баща ти, а след това и на теб. Предадох всичко, в което се очакваше от мен да вярвам. Убивах своя род и не защото бях принуден… О, не! Аз го исках, Валор, исках го толкова силно, че първоначално дори не бях в състояние да го осъзная. Защо ми е след всички тези години, които бяха едни от най-удовлетворяващите за мен през последния век и половина, да се обърна срещу теб? Аз разбирам какво трябва да направиш. Но знай, че смъртта на Лестър не лежи на моето студено сърце. Веднъж вече продадох прокълнатата си душа на баща ти и сделката все още мисля, че това беше добра сделка. Нито за миг не съм изпитал угризения или съжаление за стореното. Не бих обърнал другата страна за нищо не света. Вместо това бих поел сребърния меч на Малагорн в гърдите си без дори да се замисля. Валор поклати глава и седна объркано върху студения канал.
-Знаеш ли… – погледът му остана вперен в земята. – Вярвам ти, Дарил. Дълбоко в себе си чувствам, че ако сега те убия ще постъпя глупаво. Ще направя най-голямата грешка в живота си и след това няма да мога да погледна баща си в очите когато се срещнем. Какво бих могъл да сторя?
Той затвори очи и затаи дъх. Усещах страх. Усещах нерешителност. Осъзнах, че не е в състояние да вземе решение. Вероятно по-скоро би се оставил да го убия, но не и да ми посегне. Нещата се усложняваха.
-Трябва да решиш, Валор – подканих го. – Момчетата ти горе скоро ще станат неспокойни и някой ще слезе да провери какво става. Той определено няма да се замисля, а аз няма да се съпротивлявам.
-Прав си! – отсече Валор и вдигне глава. Най-после забелязах онази увереност, която търсех в самото начало. Мислех, че е взел решението, което аз исках да чуя. Сбърках!
-Върви, Дарил! Скрий се! Напусни страната. Бягай! На останалите ще кажа, че си мъртъв.
-Но… – опитах да му противореча. – Идеята е безумна. Колко мислиш, че ще продължи това? До къде мислиш, че ще стигна? Вампирите са навсякъде. Все някой ще ме види, ще ме познае и тогава… Глутницата ще научи по един или друг начин. Хората ще загубят доверието си в теб. Ще загубиш твърде много. Не свършим с това тук и сега.
-Не! Казах ти, бягай! Това е единствения начин.

-Десет минути по-късно Валор излязъл с мрачен поглед на лицето и тихо заявил, че всичко е свършено и Дарил е мъртъв. Подчинените му слезли да почистят района и открили купчина черен прах – прахът на вампира. Така си казали те и така било записано е историята на Глутницата.
Възрастният вампир подредил внимателно книгата на рафта и се усмихнал към учениците си:
-Казах ви, че съществуват повече от една теории за смъртта на този вампир. Дали обаче и тази е вярна? Никой освен Валор не може да кажа, а той отнесъл тайната в своя гроб. Поне така казват. Може пък Дарил наистина да е заминал далеч. Може да е загинал от стрелата на ловеца. Може би… Дали това е неговото тяло или не? Може би…
Но, толкова за днес. Да се концентрираме върху изсмукването на кръвта от вената….
List
Stories