Death - Act I



Древните легенди гласят, че когато хората бъдат обзети от неистова паника, тогава ще настъпи времето на вампира. В продължение на десетилетия тази загадка е тровела ума на велики вампирски водачи. Всеки е умирал с надеждата, че той пръв ще достигне до заветната цел – да властва над човешкия род. Но не е ли всъщност това, към което всеки от нас се стреми? Да властва над жалките човеци. Да ги подритва и да им се подиграва. За съжаление и до днес никой не е успял да открие отговор и надали някога това ще стане.
Чувствах, че моето време на земята е към своя край. Нещо в мен ми подсказваше, че съвсем скоро ще срещна вампир, по-силен и могъщ от мен, който ще прекрати жалкото ми съществуване на предател. Рано или късно те щяха да разберат и тогава… Маските ще паднат и клановете ще покажат истинските си лица – зли, безмилостни, пресметливи. Това бяха те. Машини за убиване, които не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си състояние.
Отворих последната страница в своя дневник. Чувствах го. Усещах присъствието му във вятъра. Той беше дошъл за мен по-скоро отколкото го очаквах.
-Тук съм, Вейл! – извиках аз. – Не се страхувам от теб!
Вейл беше дясната ръка на Избрания, съвършеният убиец. Изпълняваше заповедите без да се поколебае и без да пита. Лоялен към своя господар до самата си смърт. Лицето му беше покрито с множество белези, които говореха за прекрасния му характер.
-Излез!
След срещата си с Лестър преди около седмица и предсмъртните му викове, които чух онази вечер, разбрах, че нещата са тръгнали на зле. Без да се замислям изтеглих ковчега си от каналите и се укрих в тази порутена постройка в най-пропадналата част на града. Славата на тази сграда се носеше из тукашните среди по-бързо и от вятъра наоколо. Казват, че призракът на предишния собственик – наемен убиец – все още броди между стените. Изглежда всички вярваха на това и досега не съм имал компания. Честно казано обаче и с духове не съм имал честта да си поговоря. Предимството на единствения етаж, като изключим мазето, в което съм се настанил, беше, че поради повечето липсващи стени имаше голямо пространство. Идеално място за малка арена. Може би дори и идеално за мой гроб.
-Покажи се! Знам, че си тук! – отново се провикнах.
-Дарил! Дарил! – чух глас в далечината. Произнасяше името ми бавно и отчетливо. Звучеше ми много познато, но в никакъв случай на Вейл. Глупавият вампир избягваше да говори много, но когато дареше околните с речта си тя едва се разбираше.
-Кой, по дяволите, си ти?
-Не ме ли позна, Дарил?
Една фигура бавно изплува от мрака и запристъпва към мен.
-А трябва ли? – все още не можех да се сетя.
-Ти направи огромна грешка онази нощ, знаеш ли? Не биваше да убиваш онзи жалък ловец. Как му беше името? Лестър, мисля. Голяма грешка!
-Аз не съм убил Лестър – опитвах се да различа лицето на непознатия, но той умело се прикриваше в сенките.
-Напротив. Направи го. Поне Глутницата го вярва. И сега си номер едно в техния списък – усетих доволната усмивка, която се оформи на лицето му.
-Ти си го убил! – не ми беше трудно да прозря грозния план на непознатия. – И сега какво?
-Сега ти ще бягаш, Дарил. Твоя вид те преследва за измяна, а хората – за убийство. И в двата случая губиш ако те хванат.
-Излез на светлината! – изпуснах нервите си. – Покажи ми жалката си физиономия, за да я размажа тук и сега.
Мъжът се разсмя злобно и направи крачка назад.
-Защо да ти доставям това удоволствие, Дарил? Предпочитам да умреш с всичката тази мъгла, която е обгърнала съзнанието ти. Ти не заслужавам да знаеш кой съм.
-Но защо правиш това? Какво, по дяволите, съм направил на теб?
-Знаеш ли, Дарил, имаше момент когато аз те уважавах. Респект изпълваше душата ми всеки път при споменаване на твоето име. Защитавах те пред всички онези жалки вампири, които плюеха някогашния велик Дариъс и казваха, че вече си мъртъв. Чувствах, че един ден ще възвърнеш старата си слава. Но не! Ти ме разочарова. Обърна се срещу нас. Предаде ни! Стотици вампири загинаха заради информацията, която си изнесъл. В момента, в който отново се върна при нас, реших, че умът е дошъл в главата ти и си осъзнал, че животът трябва да продължи с или без Лиана. Но всъщност ти си се внедрил като… Повдига ми се само като си помисля. Ти ме създаде. Чувствах, че е мой дълг да те избавя от помрачаването, което те е обзело и да сложа край на мъките ти. Аз ще доведа до твоето унищожение, но не защото те мразя, а защото те уважавам прекалено много и не мога да те гледам как страдаш.
Стоях, слушах думите на непознатия и в мен се надигаха едни приятни, топли чувства. Винаги съм искал да чуя това от устата на един вампир. За болката, за щетите, които съм им нанесъл с действията си. Малко или много животът ми се оказа не толкова безсмислен и безполезен колкото си мислех през последните години. Дори една дума, от това което чух, не можа да ме трогне или да ме накара да съжалявам за стореното. Дори напротив. Караше ме да желая все по-силно гибелта на вампирския род, на който и аз принадлежах. -Значи си дошъл да ме убиеш? – погледнах фигурата и лицето ми се промени.
-Аз не, но съм си довел един приятел. Вейл!
Опасенията ми се сбъднаха. Предчувствията ми се оказаха верни. Дали Вейл означаваше моя край? Огромният, близо три метров звяр, изскочи пред другата фигура, скривайки я от погледа ми напълно. По учестеното му дишане и злобно ръмжене разбрах, че частта с говоренето беше свършила. Време беше за действията, а кой по-добре би могъл да се справи от малоумния Вейл.
Отстъпих няколко крачки назад, докато гърба ми не опря стената и зачаках. Знаех, че силовата съпротива срещу това чудовище е напълно безсмислена, но не исках да се давам без бой. Току виж съм успял да измисля нещо и да го победя. Спокоен наблюдавах приближаващата се маса и точно преди да се сблъскаме, аз отскочих, направих салто и се приземих зад него. Тялото на Вейл удари крехката стена и цялата сграда се разтресе от ужас. За момент реших, че дори може таванът да се срути. Това обаче не стана.
Вампирът се обърна и ярките му жълти очи яростно ме пронизаха.
-Време е да умреш! – изсъска той и ме сграбчи за врата. Здравите му като стомана пръсти стегнаха смъртоносната си примка и не пускаха. Дали ме искаха жив? И двамата много добре знаехме, че така единствено ще изпадна в безсъзнание. А и Вейл губеше удоволствието от битката. Изглежда го осъзна, защото ме захвърли към близката стена и подвикна нещо на онзи в сенките. Едно острие проблесна в мрака и се озова в ръката на вампира.
-Безсмислено е да се съпротивляваш, Дарил – намеси се наблюдаващият от страни кръвопиец. – Той е по-добър от теб.
Знаех това много добре, но въпреки всичко не губех надежда. Острието премина на сантиметри пред лицето ми. Рязко отскочих назад. Наложи се да бягам към далечния край на помещението. Имах едно единствено предимство пред Вейл и това беше скоростта. Огромният вампир притежаваше огромно телосложение и многото маса го забавяха. Движеше се бързо в сравнение с обикновен човек, но при съревнование със себеподобен отстъпваше прекалено.
Сграбчих един от близките столове и с лекото отчупих краката му. Отдалечих се на известно разстояние от Вейл и започнах да ги хвърлям по него. За съжаление той се оказа по-добър отколкото очаквах и успя да отклони всички с меча си освен един. Парчето дърво прониза дясното му рамо и го принуди да спре за секунда. Тук забелязах своя шанс. И направих грешка.
Хвърлих се с голи ръце върху Вейл с единствената идея да пробия дебелите му гърди и да изтръгна сърцето му. Но той сякаш прочете мислите ми. Ноктите ми единствено успяха да одраскат кожата на вампира. Той успя да ме избута преди да съм достигнал целта си. Вдигна ме за покритата ми с негова кръв ръка и безмилостно заби острието право в моето сърце.
-Казах ти, Дарил!
Нямаше болка, никакво чувство. Просто краят настъпи от само себе си. Усетих как краката ми, за мен бавно, но в действителност светкавично, се превърнаха в прах, последвани от останалата част от тялото ми.
-Пак ще се срещнем! – усмихнах се аз и главата ми се разнесе от среднощния вятър.

Старият вампир затвори дебелата книга и погледна учениците си:
-Това е само една от версиите. Казват, че Дарил не е умрял в действителност, а всъщност е измамил Вейл и непознатия. Сега се укрива на някое прекрасно местенце и си живее своя живот. Дали? Това никой не може да каже. Случилото се преди близо десет поколения ще остане само една загадка без отговор. Дали Дарил е намерил смъртта си онази вечер или е успял да я избегне по някакъв начин? Никой никога не ще разбере това.
Но достатъчно легенди за днес, да се средоточим върху…..
List
Stories