Flashback



Лестър лежеше по корем, с лице потънало в отпадъчните води. Последните капки кръв напускаха умиращото му тяло и се вливаха в нападналия го вампир.
“Провалих се!”, беше единственото нещо, което се въртеше из ума му. “Съжалявам! Простете ми! Не бях достоен и не успях да изпълня обета си!”

Мадрид, 1988 година.
Тази вечер ще си направим купон. Така му казаха момчетата и Лестър много добре знаеше, че когато станеше дума за подобно нещо, те не се шегуваха и не си играеха на дребно. Предстоеше една незабравима нощ, втората половина на която вероятно щеше да чуе под формата на разкази на другия ден, защото щеше да е прекалено пиян, за да си я спомни. Освен това днес имаше рожден ден, а при подобен случай нещата често дори излизаха извън контрол. Но на него така му харесваше.
Паркира колата в задната уличка и тръгна към пожарната стълба. Искаше да ги изненада. В този момент нещо зад него издрънча и Лестър рязко се обърна. Една тенекиена кутия бавно се търкаляше по асфалтираната земя, но живо същество не се мяркаше.
-Хей! – подвикна Лестър. – Има ли някой там?
Естествено отговор не последва.
“Проклети котки”, реши той. Огледа още един път, доколкото мракът му позволяваше, и продължи към стълбата. Нов шум, идващ някъде от горе, го накара отново да наостри сетивата си. Погледът му за пореден път обиколи тясната уличка и клатещото се стълбище.
-Престани да си играеш! Покажи се! – вече не намираше идеята с котките за вероятна. Отвърнаха му единствено няколко раздразнени гълъба, които отлетяха нанякъде.
-Страхливец – измърмори на себе си Лестър и се заизкачва по стълбата Поредните звуци, този път от счупено стъкло, някъде към последните етажи, го изнервиха напълно. За момент му се стори, че шумът идва от неговия апартамент. -По дяволите!
Оказа се прав. Голяма част от прозореца лежеше на малки парченца по пода на апартамента. Лестър избута останалото стъкло около рамката, по което се забелязваше прясна кръв, и с бавна и тиха стъпка прекрачи вътре. Първото нещо, което забеляза, беше тяло, лежащо до вратата. Мъжът се приближи и го обърна.
-Пабло? – широко отворените очи на мъртвия му приятел се взираха ужасени в пространството. Нещо го беше изплашили силно. В ръката си държеше пистолет с пълен пълнител. Който и да го е нападнал, е бил прекалено бърз, за да може Пабло да реагира. Лестър вдигна оръжието и тогава забеляза двете малки дупки от дясната страна на врата.
-Какво е станало, Пабло?
Вратата тихо изскърца и Лестър инстинктивно насочи пистолета. Пред него стоеше… чудовище, както го оприличи в първия момент. Изглеждаше като човек, стоеше като човек, когато проговори звучеше като човек. В гръб би могъл да бъде сбъркан за човек. Но не беше. Оранжево-червените му очи прогаряха Лестър със злобата си и го караха да се чувства жалък и нищожен. Будеха страх в иначе безстрашната му душа. Грозните бръчки и деформации на кожата придаваха на лицето зловещ вид. Но това, което правеше най-силно впечатление, бяха неестествено издължените зъби.
-Гладен ли си, момче? – попита вампирът и се усмихна злобно. – Защото аз още съм.
Без да се замисля Лестър изпразни целия пълнител в тялото на стоящото пред него чудовище. Но то дори не помръдна. Куршумите потънаха в дрехите му и сякаш изчезнаха, дори не докоснаха плътта.
-Това не е възможно! – възкликна Лестър.
-Защо всички са толкова недружелюбни тия дни? Едно време като си поискаш ти даваха. Вярно, пак ставаше със сила, но поне не болеше толкова! – при последните си думи вампирът рязко повиши тон.
-Какво си ти? – попита ужасен Лестър.
-Какво съм аз – повтори със смесени чувства съществото. – Защо ти е да знаеш? Какво значение има кой ти е видял сметката? Или да го кажем по-точно – изпил кръвчицата. Скоро ще приличаш на приятелчето си. Защо са всички тези безсмислени въпроси? Да знаеш, вие хората сте много капризен народ. Сигурно след малко ще предявиш искане и за мястото, на което да те ухапя. Но какво пък толкова. Нас ни наричат вампири. Запомни това име и когато идеш там където ходят мъртвите, можеш с право да се фукаш наляво и надясно, че тебе те е убил един вампир. Вярвай ми, няма да бъдеш голяма атракция.
-Ей, Хаг, – провикна се някой от съседното помещение – ела да опиташ тоя смешник. Кръвта му леко кисели. На такова нещо не бях попадал. Да ти оставя ли?
-Разбира се – каза вампирът. – Знаеш, че не е хубаво да се изхвърля храна. И за пореден път ти казвам, че името ми е Хагсуорн.
-Както и да е – отвърна с безразличие другия.
Лестър използва момента, когато вампирът не гледаше към него, и скочи през счупения прозорец. По принцип не обичаше да бяга. Изправяше се пред опасността и се справяше с нея. Но този път… Този път беше различно. Нямаше смисъл да се жертва напразно само за едните си принципи или чест. Бърз като подплашен заек се стрелна по пожарната стълба и потъна в мрака на нощта.
Хагсуорн въобще не показа дори най-малките признаци на почуда или желание да подгони жертвата си. Той се приближи до прозореца и погледна надолу към уличката.
-Жалък страхливец! Бягай! И без това вас в друго не ви бива. Един ден ще те срещна повторно и тогава няма да имаш този късмет.
Лестър не спираше. Краката му вече не го държаха, но той продължаваше. Нервно и уплашено надничаше през рамо, мислейки, че вампирите го преследват. Когато най-сетне се увери, че не е така, спря и си пое дъх.
-Простете ми, момчета! – каза той. – Заклевам се в паметта ви, че този нещастник Хагсуорн ще плати със своята кръв вашата. Заклевам се да го намеря и да го накарам да страда. Заклевам се!

Спомените един след друг напускаха умиращия Лестър. Единственото нещо, което желаеше в този момент и за което можеше да си позволи да мечтае, бе някъде, някога, някой да види сметката на Хагсуорн. Той не успя. Провали се. С тази си мисъл издъхна – обвинявайки се.
List
Stories