Second Chance



Москва, 1950 година.
Годините минаваха неусетно. Светът около мен се променяше, а с него и аз. Превърнах се в отшелник. Криех се и бягах от всяко живо същество, което срещнех. Страхувах се. Знаех, че гладът бе способен да надвие разума и да ме превърне в жесток, безмилостен звяр. Лиана неведнъж ми беше разказвала за подобни случаи, но тогава в гласа й аз усещах удоволствието, което бе изпитала гледайки ме. Тя ме караше да се чувствам горд, че съм вампир и се кълнех, че ще й бъда благодарен завинаги. Все още я обичам, това не мога да отрека, но в същото време таях неописуема омраза заради това, което бе сторила с мен. Новият ми дом сега бяха каналите, а единствените ми приятели – плъховете, които ми помагаха щом глада се появеше. Дадох обет пред себе си, че никога вече не ще посегна на човешко същество, независимо колко много го желаех. Стараех се да избягвам дори собствения си вид, защото знаех, че мога да бъда въвлечен в неща извън моя контрол. Те бях много популярен. Те не ме харесваха, аз не ги харесвах. Разбирахме се чудесно до онази злощастна вечер.
Напуснах убежището си и навлязох в малкия парк, разположен в източната част на града. Снегът, който тихо се сипеше през последните десет часа, продължаваше неуморно да затрупва малкото останала растителност. Градинката в центъра, която обожавах да гледам през летните месеци, сега спеше под дебелата покривка сняг. Нощта беше изключително светла. Белият покров отразяваше меката лунна светлина, която образуваше красиви ореоли около заспалите зимен сън дървета. Разчистих една от пейките от близо педята сняг, седнах и се загледах. Гледката сякаш ме успокояваше и за момент аз забравях за тежката си съдба.
-Гладен съм, човече!
Спокойствието и усамотението ми бяха нарушени от няколко гласа, приближаващи се все по-близо и по-близо до мен. -Все ще намерим някоя влюбена двойка в парка. Скоро ще ядем.
Вампири! По-лошо. Потърсих място да се скрия докато отминат, но вече беше прекалено късно. Забелязах група от петима души да се появява иззад близките дървета. Всички бяха облечени с черни кожени панталони, тъмно лилава тениска и велурено яке с надпис на гърба: “Ярост”, избродиран с прекрасни символи на руски език. “Ярост” бяха единствената вампирска престъпна групировка в целия Съветски съюз, което още повече усложняваше положението ми, защото от всички вампири в града те ме мразеха възможно най-много.
Изправих се и бавно тръгнах в противоположна посока. Дори не знам на какво се надявах. Единият ми извика да спра. Излишно беше да се опитвам да бягам. По един или друг начин щяха да ме настигнат.
-С какво мога да ви помогна? – все още с гръб запитах.
-Виж сега… – започна същият вампир. – Аз и моите приятели имаме един проблем, който ти можеш да решиш.
-Ако ви трябват пари нямам – опитах се да се направя на уплашен без особен успех.
-Пари? – усетих злорадата усмивка на лицето на този, който проговори. – Не! Ние искаме нещо по-различно. – Чувствах задоволството, което изпитваха, подигравайки се с нещастната си жертва.
-Защо не се обърнеш? Да не би да те е страх да ни погледнеш? Не се плаши, от гледане не боли.
Вече бяха на не повече от метър от мен. Нямаше смисъл да крия това, което и без друго ще разберат след секунди. Бавно се обърнах и погледнах най-близкия в очите.
-Дарил? – усмивката бързо се стопи от лицето на вампира, което събуди неописуемо желание да се усмихна на свой ред, но се удържах. Знаех, че така само ще ги ядосам още повече.
-Много поздрави на плъховете! – захилиха се петимата, възобновили доброто си настроение след тази глупава шега. Предпочетох да не отговарям. Погледът ми остана вперен в очите на вампира, карайки го да се чувства неудобно. Предчувствах какво предстои, затова реших, че ще е по-добре ако аз предприема първия ход. Ръката ми се стрелна към незащитените гърди на нищо неподозиращия гангстер. Пръстите се впиха в меката плът, разкъсвайки тениската и потъвайки дълбоко навътре. Сграбчих сърцето и яростно го издърпах. Вампирът ме изгледа с възможно най-учудения си поглед, след което погледна стъписаните си приятели и отново очите му се спряха на все още биещото сърце. Леденостудената кръв се стичаше по китката ми и образуваше локвичка върху белия сняг, който от своя страна жадно я попиваше, обагряйки се в алено.
-Какво направи, човече? – успя единствено да измрънка вампирът и се превърна в купчина прах. Оставих прахообразното му сърце на милостта на вятъра и погледнах въпросително останалите.
-Ще си платиш за това! – изскърцаха през зъби те. Нещо в мен ми подсказа, че това, което щеше да последва, няма да е много… безболезнено.
-Смачкайте го! – изкрещя един и четиримата едновременно се нахвърлиха върху мен. Успях да избегна удара на първия и да го отстраня за няколко секунди като го изритах в близките дървета десетина метра напред. За съжаление обаче бързината и силата, която притежавах аз, притежаваха и те. Коварен удар в гърба ме събори на земята. Бяха прекалено много, а аз слаб и изтощен от постоянния глад, който ме мъчеше. Усещах ботушите им как нежно галеха лицето и ребрата ми. С всеки следващ удар погледът ми се замъгляваше все повече и повече. Оставаше още малко време преди да загубя съзнание.
В този момент доволната смеховка на нещастниците беше прекъсната от твърд мъжки глас:
-Каква прекрасна вечер, нали вампирска сган?
Вампирите нададоха яростни викове, Усетих прах да се посипва по лицето ми. Водеше се битка, но болката, която бе превзела тялото ми, се оказа по-могъща от желанието ми да видя какво става. След още няколко секунди настана тишина. Силни ръце ме вдигнаха и ме понесоха в някаква посока. Последното нещо, което чух преди да изгубя съзнание, беше успокояващия глас на непознатия мъж:
-Спокойно, приятел! Сега си в безопасност. Ще те заведа на сигур…

Бавно отворих очи. Опасявах се от най-лошото – слънчевата светлина. Не знаех колко време съм спал и къде ме е завел онзи мъж. И въпреки това все още бях жив. Нямаше болка. Нямаше парене. Напипах единствено бинтовете, с които бяха третирани раните ми. Престраших се и се огледах. Наоколо цареше пълен мрак. Помещението дори не разполагаше с прозорци. Успях да различа единствено вратата, която в този момент се отвори и лъч светлина обля тялото ми. Инстинктивно вдигнах ръце, за да предпазя лицето си, но бързо осъзнах, че той идваше от близката лампа в съседната стая, а не от Слънцето.
-Събудил си се! – веднага разпознах гласа.
-Къде съм? – беше първото нещо, за което се сетих.
-На сигурно място. Тук вампири не могат да стъпят.
“Каква ирония!”, помислих си.
-Колко е часът? – беше второто, което ми дойде на ум. Невинен на пръв поглед въпрос, отговорът на който за мен означаваше много.
-Минава един. Спа близо двадесет и пет часа. Онези здраво те подредиха.
Въздишка на облекчение се откъсна от гърдите ми, като направих всичко възможно събеседникът ми да не разбере. Беше нощ! -Благодаря за всичко, но мисля, че ще е най-добре да тръгвам.
Опитах се възможно най-тактично да се измъкна. Видът на гола човешка плът направо ме подлудяваше. Усещах как всичко в мен закипява. Гладът правеше всичко възможно да надделее.
-Да тръгваш? – изгледа ме учудено мъжът. – За къде си се разбързал? Дай ми шанс поне да се представя! – Той включи осветлението в стаята, затвори вратата и се настани на края на леглото. Беше висок най-малко два метра, а по-обръснатата му глава имаше странни татуировки. Тънката, прилепнала тениска очертаваше добре поддържаната му мускулеста фигура. Определено всяваше респект, а предполагам и малко страх у събеседниците си.
-Казвам се Валир – подаде огромната си ръка мъжът, която аз неохотно стиснах.
-Дарил – представих се.
-Добре дошъл в подземната квартира на “Глутницата”, Дарил – усмихна се Валир.
-Благодаря! “Глутницата”? – Това има определено не бях го чувал. Мислех, че познавам повечето секти, култове и групи, които се бореха срещу нашия род.
-Борим се срещу вампирската напаст от… два месеца. Нови сме, но набираме сила, търсим нови хора. Главната ни квартира е в Испания, но се стараем да създадем бази в колкото се може повече страни. Нали разбираш, вампирите са навсякъде, затова и ние трябва да сме.
Замълчах. Валир нямаше дори най-малката представа колко беше прав. Ние определено бяхме навсякъде.
-Виждам, че много бързаш да си ходиш, затова ще премина директно на въпроса. Много бих искал да се присъединиш към нас!
В първия момент не можах да повярвам на ушите си. Стаята сякаш започна да се върти пред очите ми. Нямам думи да опиша изненадата си при тази молба.
-Аз… Не мисля, че идеята е добра.
-Видях те какво направи онази вечер. Групата ни има нужда от човек като теб. Притежаваш сила, не те е страх да се изправиш пред вампир, че и сърцето да му извадиш дори. Притежаваш необходимите качества. Позволи ми да ти помогна, да те насоча в правилната посока, за да ги развиеш.
-Не! – осякох твърдо аз. – Не мога. Ти не ме познаваш. Нямаш си и най-малката представа за мен и това, което съм. Просто не мога да направя това, което искаш.
-Но защо? – недоумяваше Валир. – Какво те спира? Тези нищожества убиват невинни хора без дори да им мигне окото. Те са зверове и трябва да бъдат третирани като такива. Ти си убивал вампири, видях те. И съм готов да се закълна, че не ти е за първи път.
-Ти не разбираш!
-Да разбирам какво? Страх те е?
Вратата леко изскърца и Валир млъкна. Една глава плахо надникна в стаята.
-Извинявам се! Валир, имаме проблем. Иван иска да говори с теб.
-Идвам веднага, отче.
-Както искаш! – обърна се отново към мен. – Нямам време да споря. Ако някога промениш решението си, знаеш къде да ни намериш. Кимнах и се изправих.
-Преди да тръгнеш дай да погледна раните ти.
-Добре съм – изтръпнах аз. Едно денонощие беше предостатъчен период, за да заздравеят напълно. Ако сега Валир ги видеше щеше да разбере какъв съм и да ме убие. – Няма нужда.
-Настоявам! – не отстъпи той и дръпна бинта, който леко се беше разхлабил. В опита си да избегна ръката му, аз рязко се дръпнах назад и парчето се скъса. Оказах се прав и по кожата ми нямаше никакви следи от побоя.
-Ти… Ти си един от тях. – Валир посегна към колана си, където забелязах сребърен нож.
-Не – поклатих примирено глава. – Аз съм като тях, а не един от тях. Бягам, избягвам и се крия от всичко – вампир и хора. Ръката на Валир спря на половината път и той ме изгледа въпросително. Предполагам, че никога не бе чувал подобни думи от един вампир.
-Аз се срамувам от това, което сме. Мразя всички, но поне знам, че чувството е взаимно.
-Вампирът си е вампир, Дарил. Той не може да бъде променен! – убеден в думите си Валир отново посегна към ножа си.
-О, напротив! Може и още как. Аз прозрях истинската същност на вампирите и не се гордея с това, но все пак ми се налага да живея с него. Знам, че няма да ми повярваш, но аз познах болката и страданието и може би това ме промени.
-Но ти също убиваш хора. Това е единствения начин да живееш.
-Не съм посегнал на невинен човек от близо век и съм се заклел никога да не го правя. Храня се с плъхове, котки, кучета и други животни, с които се сблъскам. При нас това е все едно вие да ядете отпадъчна храна.
-Ако толкова много мразиш своя род, тогава защо не ни помогнеш! – видях странен блясък в очите на Валир. – Можеш да ни насочваш към места, където се събират, към техни убежища, гнезда. Всичко ще ни бъде от полза.
-Разбираш ли какво искаш да направя? Това е все едно да продам душата си.
-Ти вече си го направил! – погледът на Валир беше студен и в него не се четеше нито капка разбиране или съчувствие. Все едно ми казваше: “Или ще ни помогнеш или ще ти видя сметката още сега!”.
-Не ни разбирай погрешно. Ние нямаме илюзии, че ще отървем света от всички вампири. Просто се стараем да предпазим, тези които все още живеят в неведение от надвисналата опасност.
Изглежда вече беше решено. Нямах голям избор. Вярно е, че винаги съм желаел смъртта и сега тя дори ме потупваше по рамото, но… Както се замисля, може би видях един вид възможност да си отмъстя за това, което вампирите ми причиниха.
-Така да бъде! – с огромни усилия промълвих аз. – Ще ви помогна, но ще искам една услуга.
-Разбира се. Казвай! – усмихна се за пореден път Валир.
-Не сега. Когато моментът настъпи аз ще ви кажа.
Така аз от отшелник се превърнах в доносник. Опитах се отново да възстановя почти мъртвата си репутация сред вампирите и започнах да издавам тайни събирания, леговища и нападателни групи. Знаех, че не е редно, но се чувствах прекрасно.
List
Stories